за ландскнехт, чиято каса има честта да държи господин Ло! — При името на Ло, той с благоговеен жест смъкна шапката си, и продължи: — С пръст — комарджиите-мошеници, рицарите на ажиото, джебчиите от улица „Кенкампоа“! С пръст! Господин регентът е благодушен и не се обременява с предразсъдъци. Той обаче не знае всичко, защото ако го знаеше, би потънал в земята от срам!
Сред комарджиите настъпи раздвижване.
— Това е самата истина — каза господин дьо Роан.
— Браво! — изръкопляскаха бароните дьо ла Юноде и Барбаншоа.
— Истината се изрича винаги през смях, господа, не е ли тъй? — поде отново Гърбавия. — Тези млади люде просто ги сърбят ръцете да ме изхвърлят навън, но ги възпира единствено уважението към вашата възраст. Осланям се напълно на господата Шаверни, Ориол, Таран, а и на всички останали — прекрасна младеж, чието покварено благородство се примесва със зле насапунисана вулгарност, подобно на разноцветни нишки в плетка, за да се получи нещо доста шарено! За бога, господари мои славни, не се гневете, та ние сме на бал с маски, а аз съм само един нещастен гръбльо. Утре ще ми подхвърлите някое и друго екю, за да купите гърбицата ми, превърнала се в удобно писалище. Повдигате рамене? Че какво пък, като си помисли човек, аз наистина не заслужавам нищо друго, освен презрението ви.
Шаверни взе Навай под ръка.
— Има ли смисъл да си цапаме ръцете с този негодник? — изсумтя той. — Да си вървим!
Старците се смееха от все сърце. Един подир друг нашите комарджии напуснаха шатрата.
— Да, господа — обърна се Гърбавия към Роан-Шабо и неговата достопочтена компания, — и след като посочи с пръст създателите на измамливи нововъведения, както и техните изпълнители, спекулиращите с покачването на курса, жонглиращите със спадането му и цялата армия от шарлатани, която бивакува в двореца на Гонзаг, аз на свой ред ще посоча с пръст на господин регента, да, господа, с пръст, онези, чието високомерие и егоизъм не могат да свикнат със спокойствието, размирните интриганти, безумците с побелели коси, които лелеят мечти да възродят la Fronde, последователите на госпожа дю Мен, както и постоянните посетители в двореца на Селамаре! С пръст — жалките или вероломни съзаклятници, които ще въвлекат Франция в един бог знае каква безумна война, за да си възвърнат загубените позиции или оплакваните привилегии; панегиристите на миналото, хулителите на сегашното, ласкателите на бъдещето, изнемощелите шутове, грохналите Скапеновци, които сами себе си величаят като „руини от Златния век“, Жеронтовците, умножени по Жокрисовци113…
Гърбавия нямаше вече слушатели. Последните двама, Барбан-шоа и ла Юнодай, се отдалечаваха накуцвайки, тъй като и двамата страдаха от подагра, единият в десния, а другият в левия крак. Черното човече беззвучно се засмя, после глухо избъбри:
— С пръст! С пръст!
То извади от джоба си някаква грамота, скрепена с кралския печат, и се настани на празната маса за ландскнехт, за да я прочете. Грамотата започваше така: „Луи, по божия милост крал на Франция и Навара, и т. н…“. Отдолу се мъдреше подписът на Луи, херцог Орлеански и регент, приподписан от държавния секретар Льоблан и господин Машо, полицейски лейтенант.
— Чудесно! — рече човечето, след като й хвърли бегъл поглед. — За пръв път от двайсет години можем да вдигнем чело, да погледнем хората в очите и да запокитим името си в лицето на нашите преследвачи. Бога ми, кълна се, че добре ще се възползувам от случая!
V. Розовите домино
Между преамбулата и подписите, скрепената с държавния печат на Франция грамота съдържаше разрешително в надлежна форма, дадено от правителството на кавалера Анри дьо Лагардер, бивш гвардейски улан на покойния крал. Документът, оформен във възможно най-изчерпателен стил, възприет наскоро за дипломатическите пратеници със специални пълномощия, предоставяше на кавалера дьо Лагардер правото да пътува безпрепятствено из цялото кралство под закрилата на властите, да напуска френска територия в пълна безопасност по всяко време и каквото и да се случи.
— Каквото и да се случи! — повтори няколко пъти Гърбавия. — Господин регентът си има своите недостатъци, но е човек честен и държи на думата си. Каквото и да се случи! Това предоставя на Лагардер наистина неограничени възможности, тъй че ще го накараме да се появи и дай боже да действува както трябва! Той погледна часовника си и стана.
Индианската шатра имаше два входа. На няколко крачки от втория сред храстите се виеше тясна пътечка, която водеше до неугледната къщурка на метр Льо Бреан, портиер и пазач на градината. Бяха се възползували от нея, както и от всичко останало, за да я включат в общия декор. Разкрасената и фасада се осветяваше от един рефлектор, скрит в короната на голяма липа, която завършваше пейзажа в този му край. Обикновено вечер това бе място безлюдно, много закътано и мрачно, което господа гвардейците винаги държаха под око.
Гърбавия излезе от шатрата и веднага забеляза струпалата се пред гъстия храсталак в пълен състав армия на Гонзаг, която се беше прегрупирала след безредното си отстъпление. Тъкмо говореха за него. Ориол, Таран, Hoce, Навай и другите се смееха от все сърце, но Шаверни беше умислен.
Очевидно Гърбавия нямаше никакво време за губене, тъй като се насочи право към тях. Той вдигна лорнета пред очите си и като че ли отново се отдаде на възхищението си от украсата, както и в момента на появяването си.
— Единствен господин регентът умее да прави всичко толкова добре! — промърмори той. — Очарователно! Очарователно!
Нашите комарджии се отдръпнаха, за да му сторят път. Гърбавия се престори, че внезапно ги е познал.
— Аха! — възкликна той. — Другите също си тръгнаха. Хе-хе-хе! С пръст! Нали знаете, на бал с маски всичко е позволено. Господа, изцяло съм на ваше разположение!
На пътя му не бе останал никой, с изключение на Шаверни. Гърбавия почтително му свали шапка и понечи да го подмине, но Шаверни го спря. „Свещеният“ батальон на Гонзаг избухна в смях.
— Шаверни иска да му гадаят — подхвърли Ориол.
— Шаверни си намери майстора — додаде Навай.
— При това по-заядлив и по-бъбрив от него!
Шаверни се обърна към черното човече:
— Мога ли да ви кажа една дума, господине?
— Колкото думи ви е угодно, господине?
— Думите, които изрекохте преди малко: „Има празници без бъднини“, лично до мен ли се отнасяха?
— Да, лично до вас.
— Благоволете да ми ги изтълкувате, господине.
— Маркизе, нямам време.
— Дори и ако ви заставя?
— Не си губете времето, маркизе! Господин дьо Шаверни, сразил в двубой Езоп II, наречен още Йон, наемател на кучешката колиба на господин дьо Гонзаг, наистина, само това липсваше на реномето ви!
Въпреки това Шаверни се опита да му препречи пътя и протегна ръка, за да го спре. Гърбавия я хвана и я стисна в своите.
— Маркизе — тихо произнесе той, — вие струвате много повече от постъпките си. По време на моите странствувания из прекрасна Испания, където сме били и двамата, веднъж в Овиедо видях странна гледка: един чистокръвен боен кон, с който неизвестно откъде се бяха сдобили някакви еврейски търговци, беше затворен заедно с товарни мулета. Когато отново минах оттам, жребецът бе умрял от мъка. Маркизе, вашето място изобщо не е тук. Ще умрете млад, тъй като ще ви бъде много трудно да станете негодник!
После се поклони, отмина и скоро съвсем се изгуби от погледа им. Шаверни остана неподвижен и с наведена глава.
— Най-сетне се омете! — извика Ориол.
— Туй човече ще да е самият дявол — поклати глава Навай.
— Вижте само колко се е умислил горкичкият Шаверни.
