Крус понечи да извика, но викът заседна в конвулсивно свитото й от страх гърло. Орор, която продължаваше да се върти пред огледалото, прелестно гиздава в новата си премяна, изобщо не я чу, тъй като бе оглушена от врявата на тълпата, струпала се под прозореца й. Току-що бяха съобщили, че каретата на господин Ло, идваща откъм Ангулемския дворец, се намира на Траоарското кръстовище.
— Идва! Идва! — носеха се викове от всички страни.
— Госпожице — рече Кокардас с дълбок поклон, който не бе забелязан поради липсата на фенер, — позволете ми да ви предложа ръка, дявол го взел!
Доня Крус се озова в другия край на стаята. Там тя се натъкна на две други ръце, не толкова космати, но по-мазолести, които бяха собственост на брат Амабл Паспоал. Този път тя успя да нададе силен вик.
— Ето го! Ето го! — крещеше тълпата.
Викът на клетата доня Крус отиде нахалост също както поклона на Кокардас. Тя успя да се отскубне от втората прегръдка, но Кокардас я притискаше отблизо. Той и Паспоал действуваха така, че да й препречат всеки друг изход, освен вратата към каменното стълбище. Когато в крайна сметка доня Крус се намери до вратата, тя изведнъж широко се отвори. Светлината на уличните фенери падна върху лицето й. Кокардас не можа да сдържи един удивен жест. В същия миг някакъв мъж, който стоеше отвън на прага, хвърли едно наметало върху главата на доня Крус. Грабнаха я и, почти полудяла от страх, я натикаха в носилката, чиято врата веднага се затвори.
— В павилиона зад „Сен Маглоар“! — заповяда Кокардас.
Носилката потегли. Паспоал се върна, пърхащ като кротушка върху трева. Беше се докоснал до коприна! Кокардас бе потънал в дълбок размисъл.
— Толкова е миличка! — възхищаваше се нормандецът. — Ама толкова е миличка! О, този Гонзаг!
— Дявол го взел! — извика Кокардас с тон на човек, който иска да прогони някаква досадна мисъл. — Надявам се, че добре си свършихме работата!
— Каква нежна ръчичка!
— Петдесетте пистола са наши — заключи гасконецът и се озърна с такъв вид, сякаш не бе много сигурен в това, което казва.
— И каква снага! — продължаваше Паспоал. — Не завиждам на Гонзаг нито за титлите му, нито за златото му, но…
— Хайде, да тръгваме! — прекъсна го Кокардас.
— Сега дълго време няма да мога да мигна!
Кокардас го пипна за яката и го повлече подире си, но размисли и се спря.
— Милосърдието ни задължава да освободим старицата и хлапето й — каза той.
— Не намираш ли, че старата е доста добре запазена? — попита брат Паспоал, но в отговор получи силен удар в гърба.
Кокардас превъртя ключа в бравата и тъкмо да отвори, когато откъм стълбището се чу гласът на Гърбавия, когото те почти бяха забравили:
— Доволен съм от вас, юнаци, но ви предстои още работа. Оставете ключа на мира.
— Този кривчо май много взе да си въобразява! — изсумтя Кокардас.
— Сега, когато не го виждам, гласът му ми прави много странно впечатление — добави Паспоал. — Бих казал дори, че вече съм го чувал някъде.
Рязък повтарящ се звук им подсказа, че Гърбавия чаткаше с огниво. След миг лампата отново светна.
— Та какво още трябва да свършим, метр Езоп? — попита гасконецът. — Ха! Тъй ви наричаха май.
— И Езоп, и Йон, и как ли не още — отвърна човечето. — Сега чуйте внимателно какво ще ви заповядам!
— Поклони се на Негово превъзходителство, Паспоал! Да заповяда! И таз добра!
Кокардас вдигна ръка към шапката си. Паспоал го последва и с присмехулен тон добави:
— Очакваме заповедите на Ваше превъзходителство!
— И добре правите! — сухо отсече Гърбавия.
Нашите двама побойници се спогледаха. Паспоал загуби подигравателния си вид и промърмори:
— Разбира се, че съм чувал този глас!
Гърбавия измъкна иззад стълбището два от онези фенери с дръжки, дето нощем се носят пред носилките, и ги запали.
— Вземете — подаде им ги той.
— И таз хубава! — ядно се възпротиви Кокардас. — Да не би да смятате, че ще успеем да догоним носилката?
— Ако се движи все така, тя е вече далеч! — обади се и Паспоал.
— Взимайте!
Упорит беше този гърбушко. Нашите двама храбреци взеха фенерите.
Гърбавия посочи стаята, от която преди няколко минути беше излязла доня Крус.
— Там има една девойка.
— Още една! — възкликнаха в хор Кокардас и Паспоал. — Втората носилка! — помисли си нормандецът на глас.
— Девойката скоро ще бъде готова — продължи Гърбавия, — и ще излезе както и другата през тази врата.
— Ще ни види — кимна Кокардас към запалената лампа.
— Ще ви види.
— И какво ще правим тогава? — полюбопитствува гасконецът.
— Ще ви кажа. Ще се приближите до нея открито, но почтително и ще й речете: „Ние сме тук, за да ви отведем на бала в двореца.“
— В нарежданията, които получихме, не се споменава нито дума за това — възрази Паспоал.
А Кокардас попита:
— Ще ни повярва ли девойката?
— Ще ви повярва, ако й кажете името на този, който ви изпраща.
— Името на господин дьо Гонзаг?
— Не! Освен това, ще добавите, че господарят ви ще я чака в полунощ — запомнете добре! — точно в полунощ в дворцовата градина в кръга на Диана.
— Гръм да ме порази дано! — избухна Кокардас. — Да не би да имаме вече двама господари?
— Не — отвърна Гърбавия, — вие имате само един господар, но той не се казва Гонзаг.
След тези думи Гърбавия се насочи към витата стълба и вече бе сложил крак върху първото стъпало, когато Кокардас, който напразно се опитваше да запази нахалната си усмивка, попита:
— И как се казва нашият господар? Езоп II, без съмнение?
— Или пък Йон? — смутолеви Паспоал.
Гърбавия ги погледна; те сведоха очи. Тогава той отчетливо произнесе:
— Вашият господар се казва Анри дьо Лагардер!
Двамата приятели се стъписаха и сякаш изведнъж се смалиха.
— Лагардер! — повториха едновременно те с глух и разтреперан глас.
Гърбавия продължи да се изкачва по стълбището. Когато стигна на горния етаж, той за миг се обърна и ги изгледа, прегърбени и кротки, и изрече само следното:
— И се дръжте прилично!
Сетне изчезна.
— Ай! — изписка Паспоал, когато вратата горе се хлопна.
— Гръм да ме порази дано! — избъбра Кокардас. — Видяхме дявола!
— Да се държим прилично, доблестни ми друже.
— Да бъдем кротки като агънца, дявол го взел, и да се държим прилично! Но представи си — сепна се гасконецът, — стори ми се, че го познах.
— Кого, Парижанчето ли?
— Не, девойчето, дето го натикахме в носилката. Стори ми се, че е същата хубавичка циганка, която видях в Испания в ръцете на Лагардер.
