— Църквата „Сен Маглоар“! — прекъсна я Орор. — Някъде там ли живееш?
— Да, аз също си имам клетка, мило птиченце, само че моята е по-красива. Моят Лагардер прави нещата много по-добре.
— Ш-шт! — сложи пръст пред устните си Орор.
— Добре, добре! Виждам, че все още си живеем в царството па тайните. Та така, тъкмо се чудех какво да правя, когато чух съвсем тихичко да се дращи по вратата ми. Този, който дращеше, влезе още преди да се наканя да отворя. Беше някакъв дребен човечец, целият в черно, ужасно грозен и гърбав. Той ми се поклони до земята и аз отвърнах на поздрава му, при това без да се разсмея, като продължавам да твърдя, че това беше голям успех. „Ако госпожицата благоволи да ме последва — ми рече той, — аз ще я отведа там, където желае да отиде…“
— Гърбав ли? — замислено попита Орор.
— Да, един гърбушко. Ти ли го изпрати?
— Не, не съм аз.
— Познаваш ли го?
— Никога не съм говорила с него.
— Кълна ти се, не бях казала никому нито думица, която би могла да му подскаже, че исках да избързам с идването си, предвидено за утре сутринта. Сега ме е яд, че познаваш това джудже, толкова ми се искаше докрай да гледам на него като на свръхестествено същество. Всъщност би трябвало наистина да е малко нещо магьосник, щом успя да измами бдителността на моите Аргуси81. Не искам да се хваля, мила моя, но мен ме пазят по-различно, отколкото теб… Знаеш, че съм смела; предложението на черното човече погъделичка страстта ми към приключения и аз без колебание го приех. Тогава той ми се поклони още по-почтително и отвори една неизвестна за мен вратичка, при това в собствената ми стая, представяш ли си?! После ме преведе през някакви коридори, за чието съществуване дори не подозирах. Така без никой да ни види излязохме на улицата, където чакаше една карета. Той ми подаде ръка, за да се кача в нея и през цялото време се държа изключително благоприлично. Двамата слязохме пред твоята врата, а каретата веднага продължи. Изкачих се по стълбището, а когато се обърнах, за да му благодаря, вече нямаше никого!
Орор слушаше дълбоко замислена.
— Той е — прошепна тя. — Това трябва да е той!
— Какво казваш? — попита доня Крус.
— Нищо… Но кажи ми, Флор, мила моя циганко, под какъв предлог ще бъдеш представена на регента?
Доня Крус сви устни.
— Знай, малката ми — отвърна тя, настанявайки се в едно меко и дълбоко кресло с възглавнички, — че тук има толкова цигани, колкото и в шепата ми. Никога не е имало циганка, това е една заблуда, една илюзия, една измама и сън. Накратко, ние сме благородната дъщеря на една принцеса.
— Ти? — смая се Орор.
— Ами да, че кой друг! — отвърна доня Крус. — Е, ако, разбира се, това не се окажеш ти? Виждаш ли, миличка, циганите винаги правят така. Те се промъкват в дворците през комините тогава, когато огънят е вече угаснал, задигат няколко скъпи вещи и никога не забравят да отмъкнат със себе си люлката, в която спи младата наследничка. Аз съм наследничката, открадната от циганите… при това най-богатата наследничка в Европа, ако мога така да кажа.
Не можеше да се разбере дали се шегува, или говори сериозно. Може би самата тя не го знаеше. Живостта на разказа и придаваше на нейните леко мургави бузи възхитителна руменина. Умните и, по-тъмни от черен кехлибар очи дръзко блестяха. Орор я слушаше със зяпнала уста. Върху очарователното и личице бе изписана наивна доверчивост, а в прелестните й очи се четеше искрената радост от щастието на нейната малка приятелка.
— Чудесно! — възкликна тя. — А как се казваш, Флор? Доня Крус оправи широките гънки на роклята си и снизходително отвърна:
— Госпожица дьо Ньовер.
— Ньовер! — извика Орор. — Едно от най-знатните имена във Франция!
— Уви, тъй е, мила моя! И комай сме малко нещо братовчеди на Негово величество.
— Но как?…
— Ах, как? Как? — извика доня Крус, изоставяйки внезапно аристократичните си маниери, за да се върне към буйната палавост, която много повече й отиваше. — Виж, това не знам. Все още не са ми направили честта да ме запознаят с моето родословие. Попитам ли, казват ми: „Ш-шт!…“ Изглежда, че имам врагове. Всяко величие, малката ми, предизвиква завист. Не знам нищо, а пък и ми е все едно и приемам всичко много спокойно.
Орор, която от известно време изглеждаше потънала в дълбок размисъл, внезапно я прекъсна:
— Флор, ами ако се окаже, че знам повече от теб за собствената ти история?
— Бога ми, моя малка Орор, това никак не би ме учудило! Вече нищо не може да ме учуди, но ако знаеш моята история, по-добре я запази за себе си, тъй като тази нощ моят настойник и приятел принц дьо Гонзаг трябва да ми я разкаже най-подробно.
— Гонзаг! — потръпвайки, повтори Орор.
— Какво ти стана? — попита доня Крус.
— Гонзаг ли каза?
— Да, Гонзаг, принц дьо Гонзаг, този, който защитава правата ми, съпругът на херцогиня дьо Ньовер, моята майка.
— Ах! — възкликна Орор. — Значи Гонзаг е съпругът на херцогинята?
Тя си спомни за посещението на руините на Кайлюс. Нощната трагедия изплува пред погледа й. Неизвестните довчера участници в нея, днес вече имаха имена. Детето, за което спомена гостилничарката в Тарид, детето, което е спяло по време на ужасната битка, беше Флор. Но убиецът?…
— За какво мислиш? — попита доня Крус.
— Мисля си за името Гонзаг — отвърна Орор.
— Защо?
— Преди да ти кажа, искам да знам дали го обичаш.
— Умерено — отговори доня Крус. — Бих могла да го обичам, но той не пожела.
Орор запази мълчание.
— Хайде де, говори! — извика бившата циганка и нетърпеливо тропна с крак.
— Ако го обичаш… — понечи да каже Орор.
— Казвай де!
— Щом е твой настойник и съпруг на майка ти…
— Карамба! — откровено изруга предполагаемата госпожица дьо Ньовер. — Та нима всичко трябва да ти се каже?! Видях я, видях майка ми! Уважавам я много, дори нещо повече — обичам я, тъй като много е страдала, но когато я зърнах сърцето ми не затуптя развълнувано, ръцете ми не се разтвориха неволно. Ах, Орор! — възкликна тя в порив на искрено вълнение. — Струва ми се, че човек трябва просто да умре от радост, когато застане пред майка си.
— И на мен ми се струва така — отговори Орор.
— Е, да, но аз останах хладна, дори прекалено хладна. Но ако става дума за Гонзаг, говори и не се страхувай от нищо; не се страхувай и говори дори да се касае за госпожа дьо Ньовер.
— Не, става дума единствено за Гонзаг — в спомените ми името Гонзаг е свързано с всичките ми детски страхове, с всичките ми тревоги на младо момиче. За първи път го чух, когато моят приятел Анри рискува живота си, за да ме спаси; чух го отново, когато бяхме нападнати в един чифлик в околностите на Памплона. Онази нощ, когато си послужи с твоята магия, за да приспиш пазачите ми в шатрата на циганския вожд, името Гонзаг за трети път долетя до слуха ми. В Мадрид — отново Гонзаг, в замъка Кайлюс — пак Гонзаг!
Доня Крус се замисли, после внезапно попита:
— Казвал ли ти е някога дон Луис, твоят красив Ел Синселадор, че си дъщеря на знатна дама?
— Не, никога — отвърна Орор, — но при все това аз го вярвам.
