се процеждаха сълзи. Когато най-сетне се изправи, очите и бяха все тъй мокри, но лицето й бе възвърнало руменината си.
— Когато човек не е нито бащата, нито братът, нито съпругът на едно бедно изоставено дете — отчетливо произнесе тя, — и когато се казва Анри дьо Лагардер, той е негов приятел, негов спасител и благодетел. О! — възкликна тя и простря събраните си длани към небето. — Дори техните сплетни ми доказват колко високо стои той над останалите. Щом го подозират, значи другите вършат точно това, което той не е сторил. Обичам го много, но те ще станат причината да го обожавам като бог.
— Тъй, тъй, госпожице — рече Беришон, — обожавайте го, та дори и само за да ги накарате да побеснеят!
— Анри — промълви девойката, — единственият човек на света, който ме е закрилял и обичал!
— О, колкото до това че ви обича, няма защо да се кахърите, имайте ми вяра — извика Беришон, заемайки се отново с нареждането на масата, която от доста време бе изоставил. — Това най-ясно го виждаме ние двамата с баба, и то всяка божа сутрин. „Как прекара тя нощта? Спа ли спокойно? Добре ли се грижихте за нея вчера? Беше ли тъжна? Желае ли нещо?“ А когато успеем да предугадим някое ваше желание, той е толкова доволен, толкова щастлив! Ами че тъй де, обича ви, и още как!
— Да — прошепна Орор, говорейки сама на себе си, — той е добър и ме обича като своя дъщеря.
— Де да беше само тъй — подхвърли Беришон с лукав вид.
Орор поклати глава. Тя изпитваше толкова голяма нужда да говори на тази тема, че не обръщаше внимание нито на възрастта, нито на общественото положение на своя събеседник. Докато слагаше масата за вечеря, Жан-Мари Беришон постепенно се бе превърнал в изповедник.
— Самотна съм — каза тя, — винаги самотна и тъжна.
— Вие пък, госпожице, та нали щом се прибере тутакси ще се усмихнете! — отвърна хлапето.
— Вече е нощ — продължи Орор, — а аз чакам ли чакам и така е всяка вечер, откакто сме в Париж…
— Ба, тъй е то в столицата — рече Беришон. — Ха така, ето че масата е сложена, време беше. Бабо, готова ли е вечерята?
— Най-малко от час — разнесе се мъжественото гласище на Франсоаз от дъното на кухнята.
Беришон се почеса по ухото и промърмори:
— Твърде вероятно е да е горе с онзи дяволски гърбушко. А пък ми е ужасно неприятно да виждам как се измъчва нашата госпожица. Де да смеех само…
Той бе прекосил всекидневната и кракът му вече се намираше на първото стъпало на стълбата, водеща към стаята на майстор Луи, когато размисли:
— Забранено е, пък и хич не ми се ще да видя господин кавалера разгневен като миналия път. Пази боже! Но все пак, госпожице, защо ли се крие така? — подхвана Беришон, приближавайки се до Орор. — Това кара другите да дрънкат какво ли не! Самият аз съм убеден, че на мястото на съседите също бих дрънкал и макар да не съм някой бърборко, и аз бих си рекъл като тях: „Той е заговорник“ или пък „Той е магьосник“…
— Нима това казват? — попита Орор.
Вместо отговор, Беришон се разсмя.
— Боже всемогъщи! — извика той. — Ако само знаеха като мен, че цялата обстановка горе се състои от едно легло, един стар сандък, два стола и една шпага, окачена на стената. Но виж, какво има в заключената стая, не знам, там успях да видя само едно нещо.
— И какво е то? — живо го прекъсна Орор.
— О, не беше кой знае какво! — отвърна Беришон. — Една вечер той беше забравил да сложи дъсчицата, дето запушва ключалката от другата страна, нали я знаете?
— Да, знам я. И ти наистина се осмели да погледнеш през ключалката?
— Бога ми, госпожице, че то не беше никак трудно! Бях се качил, за да го извикам от ваше име, когато видях, че през ключалката свети и просто надзърнах.
— И какво видя?
— Нали ви рекох — нищо особено. Гърбавия го нямаше. Там беше само майстор Луи, седнал пред една маса. На масата имаше едно ковчеже, същото онуй ковчеже, с което той никога не се разделя, когато пътува. Винаги ми се е искало да разбера какво има в него. Бога ми навярно в него биха се побрали доста четворни пистоли, но майстор Луи държи там не пистоли, а куп хартийки, нещо като голям квадратен плик с три печата от червен восък, големи колкото екю от шест ливри.
Описанието беше познато на Орор, но тя премълча.
— Същият този плик скъпо щеше да ми струва — продължи Беришон. — Навярно съм вдигнал шум, макар че иначе съм доста пъргав. Той тръгна към вратата и аз имах време само да се втурна надолу по стълбището, но така паднах по гръб, че кръстът още ме боли, когато го понатисна. Ама вече го няма майсторът… Но на вас, госпожице, тъй като на вас всичко ви е позволено и няма от какво да се боите, на вас искам да кажа, че ужасно ми се ще да вечеряме по-раничко, за да ида да видя онези, дето ще дойдат на бала в Пале Роаял. Да бяхте се качили, а? Да бяхте го повикали с вашето нежно гласче?…
Орор не отговори.
— А каруците? — продължи Беришон, който изобщо не беше от бъбривите. — Видяхте ли ги как цял ден се точиха, пълни с цветя и зеленина? Ами фургоните с венециански фенерчета, сладкиши и вина? — Той лакомо се облиза и извика: — Чудесно ще бъде! Ах, да можех и аз да бъда там, как само щях да се облажа!
— Иди да помогнеш на баба си, Беришон — каза Орор. „Клетата ни госпожичка — помисли си той, излизайки от стаята, — та тя просто умира от желание да иде да потанцува!“
Орор замислено отпусна глава на ръката си. Дори и през ум не й беше минало нито за бала, нито за танците.
— Да го повикам? — прошепна тя на себе си. — Какъв смисъл има да го викам? Той не е там, сигурна съм. С всеки изминат ден отсъствията му стават все по-продължителни. Страх ме е! — потръпна тя. — Да, страх ме е, когато се замисля за всичко това. Тази тайнственост ме ужасява. Той ми забранява да излизам, да гледам, да приемам когото и да било. Крие името си, прикрива делата си. Това го разбирам, разбирам, че отново се е появила някогашната опасност, че над нас тегне вечната заплаха от подлата война на убийците.
„Но кои са те, тези убийци? — продължи тя след кратка пауза. — Те са могъщи и го доказаха. Те са негови, или по-скоро мои неумолими врагове и искат да го убият, само защото ме защитава! А той нищо не ми казва! — простена тя. — Никога и нищо! Сякаш сърцето ми нямаше да отгатне всичко, сякаш е възможно да затвориш очи, които обичат! Той влиза, получава целувката ми, сяда и прави всичко, което е по силите, му, за да се усмихне, без да забележи, че душата му е открита за мен, че само по един негов поглед аз мога да открия в очите му радостта от победата или мъката от поражението. Той не ми се доверява и не иска да науча нито какви усилия му коства всичко, нито каква битка води. Боже мой, та нима не разбира! Нима не разбира, че ми е нужна хиляди пъти повече смелост, за да преглъщам сълзите си, отколкото да споделя бремето на задачата му и да се бия рамо до рамо с него!“
Във всекидневната се разнесе един без съмнение много добре познат за нея шум, тъй като тя тутакси изправи глава, цялата сияеща. От устата й се откъсна тих радостен вик. Шумът идваше от отварянето на врата на горния етаж.
О, колко прав беше Беришон! В този миг не бихте могли да откриете върху това прелестно девиче лице нито следа от сълзи, нито дори намек за печал. Сърцето биеше учестено, но този път от радост. Отпуснатото тяло се изправяше кръшно и гъвкаво, подобно на онези възхитителни градински цветя, които нощем полуувехнали увисват на стъбълцата си, а при първите слънчеви лъчи разцъфват свежи и уханни.
Орор стана и се спусна към огледалото. Страхуваше се да не би точно в този миг да не е достатъчно хубава. Тя проклинаше сълзите, които съсипват очите и потушават елмазения огън на зениците. Тя бе така суетна два пъти дневно. Но огледалото я увери, че тревогата й е напразна. То и върна една тъй жизнерадостна, тъй нежна и очарователна усмивка, че тя от все сърце благодари на бога.
По вътрешното стълбище слизаше майстор Луи. До най-долното стъпало стоеше Беришон и му светеше с лампа. Независимо от възрастта си, майстор Луи беше безспорно млад мъж. Едрите къдри на буйната му руса коса се виеха над съвсем по юношески гладко чело. Жаркото испанско слънце не бе оставило дори
