— Ах! — простена той, закривайки лицето си с ръце. — Този миг все някога щеше да настъпи! Нека бог се смили над мен!
Разбрах само, че го бях наранила. По бузите му рукнаха сълзи.
— Простете ми, Анри! — извиках аз. — Простете ми, приятелю мой!
— Но за какво да ви прощавам, Орор? — възкликна той и впи искрящия си поглед в мен.
— Заради мъката, която ви причиних, Анри! Виждам, че сте огорчен. Навярно аз греша.
Изведнъж той се спря, погледна ме и промълви:
— Време е! — После дойде, седна до мен и продължи: — Говорете искрено, Орор, и не се страхувайте от нищо. На този свят има едно-единствено нещо, което желая, и то е вашето щастие. Би ли ви огорчило, ако напуснете Мадрид?
— Заедно с вас ли? — попитах.
— Да, с мен.
— Приятелю — отчетливо отвърнах аз, гледайки го право в очите, — където и да отидете, аз винаги ще бъда с вас. Обичам Мадрид, но само защото тук сте вие.
Той ми целуна ръка, после промълви смутен:
— Но… този млад човек?…
— Прощавам ви, приятелю — разсмях се аз и запуших устата му с ръка, — но нито думичка повече и, ако наистина го желаете, да заминаваме.
Очите му се навлажниха. Ръцете му едва се сдържаха да не се разтворят. В един миг ми се стори, че чувствата му ще надделеят, но Анри умееше да се владее. Той отново ми целуна ръка и с чисто бащинска нежност, каза:
— Ако нямате нищо против, Орор, ще заминем още тази вечер.
— И пак заради мен, разбира се — извиках аз с неподправен гняв, — а не заради вас!
— Да, заради вас, не заради мен — отговори той и излезе. Разплаках се. „Той не ме обича! — мислех си аз. — И никога няма да ме обикне!“
И все пак…
Уви! Човек се мъчи да се самозалъгва. Той ме обича като своя дъщеря. Обича ме заради самата мен, не заради себе си. Сигурно ще умра млада.
Бе решено да заминем в десет през нощта. Трябваше да пътувам заедно с Франсоаз в една пощенска кола, докато Анри щеше да ни съпровожда заедно с четирима наемни телохранители. Сега той беше богат.
Докато приготвях багажа си, паркът на Осуна засия цял в светлини. Тази нощ принц дьо Гонзаг даваше голям прием. Бях тъжна и обезсърчена. За миг ми мина през ум, че може би развлеченията на това бляскаво общество биха могли да заглушат мъката ми. Вие знаете това, вие, мамо! Облекчават ли болката на страдащите такива веселби, намират ли утеха в тях?
Това, което ви разказвам сега, се случи съвсем наскоро. Вчера. Откакто напуснахме Мадрид, са изминали едва няколко месеца. Но на мен това време ми се стори безкрайно дълго. Между мен и приятеля ми има нещо, нещо непонятно и непреодолимо. О, как се нуждая от вашето сърце, мамо, за да излея душата си в него!
Потеглихме на път точно в определения час, когато под големите портокалови дървета на двореца се разнасяха първите акорди на оркестъра. Анри яздеше до вратата на каретата. Попита ме!
— За нищо ли не съжалявате, Орор?
— Съжалявам за някогашната си приятелка — отвърнах аз. Маршрутът ни беше предварително определен. Щяхме да пътуваме по права линия до Сарагоса, а оттам към границата с Франция. После щяхме да прехвърлим Пиренеите срещу Венаск и да се отбием в Байон, откъдето трябваше да се качим на някой кораб на път за Остенд. Анри много държеше да направим това отклонение до Франция, където за кратко време трябваше да спре в Луронската долина, някъде между Люкс и Банер дьо Люшон.
Пътуването ни от Мадрид до Сарагоса премина безпрепятствено. От Сарагоса до границата също нямахме премеждия и ако не беше посещението в стария замък Кайлюс, след като превалихме планината, едва ли бих могла да ви разкажа нещо повече, мамо.
Не мога да обясня защо, но това посещение беше една от най-вълнуващите страници в живота ми. Откровено казано, не бях изложена на никаква опасност, не ми се случи нищо лошо, но въпреки това, дори и след сто години, аз пак ще си спомням чувствата, които това място породи в мен.
Анри искаше да се срещне с някакъв стар свещеник на име дон Бернар, който бил капелан по времето на последния представител на рода Кайлюс.
След като преминахме границата, ние оставихме Франсоаз и Жан-Мари в едно малко селце на брега на Кларабид. Четиримата ни телохранители бяха останали отвъд Пиренеите. После само двамата, Анри и аз, насочихме конете си към чудноватото образувание, известно тук като Hashaz, което служи за основа на зловещата крепост.
Беше тъжна февруарска утрин, студена, но без мъгла. На мрачното небе се открояваше ослепителнобялата дантела на заснежените хребети, които бяхме превалили предния ден. На изток бледият слънчев светлик подсилваше още повече белотата на покритите със скреж върхове.
Вятърът духаше от запад и трупаше тежки облаци, увиснали като тъмна завеса оттатък веригата на Пиренеите.
Пред нас, открояващ се рязко на фона на посърналия изгрев, се извисяваше върху огромния си пиедестал черната гранитна грамада на замъка Кайлюс-Тарид.
Човек трудно би намерил друг градеж, който тъй красноречиво да изразява злокобното величие на миналото. Някога този разбойнически замък е стоял тук като страж, дебнейки всеки пътник, преминаващ през равнината. Тогава неговите онемели днес мортири и безмълвни амбразури са огласяли околността; тогава в пукнатините на кулите не са растели дъбове, а крепостните стени не са били облечени в смразяващото манто от мокър бръшлян. Но и сега тук-там по кулите му застрашително зеят бойници, надзъртащи изпод червеникавозлатистата маса на шибоите и огромните туфи устица. Само при вида му на ум ти идват хиляди печални или ужасни мисли. Той е огромен, ужасяващ. Навярно там, вътре, никой никога не е бил щастлив.
В околността се носят какви ли не легенди, коя от коя по-зловещи. Разправят, че само последният владетел на замъка, когото наричали Кайлюс Резето, убил двете си жени, дъщеря си, зет си и тъй нататък. Прадедите му също не падали по-долу.
До Hashaz стигнахме по тесен криволичещ път, който някога е стигал до подвижния мост на замъка. Този мост отдавна го няма. Виждат се само останките от дървено мостче, чиито прогнили греди висят над крепостния ров. В една ниша в началото на моста се гуши малка статуйка на Богородица.
Днес замъкът Кайлюс е необитаем. Пази го един полуглух, напълно сляп и отблъскващ на пръв поглед свадлив старец. Той ни каза, че сегашният стопанин на замъка не е идвал тук от шестнайсет години.
И това беше принц Филип дьо Гонзаг. Забелязвате ли, мамо, че от известно време насам това име сякаш ме преследва!
Старецът съобщи на Анри, че дон Бернар, бившият капелан на Кайлюс, отдавна е покойник. Той категорично отказа да ни пусне да разгледаме замъка.
Мислех, че ще се върнем в долината, но не стана така, а освен това много скоро забелязах, че това място навяваше на моя приятел някакъв трагичен и вълнуващ спомен.
Отидохме да вечеряме в селцето Тарид, чиито крайни къщи се намират кажи-речи до самия замък. Една от тях, най-близката до крепостния ров и развалините на моста, се оказа странноприемница. Настанихме се на две трикраки столчета пред груба букова маса и една жена на четирийсет-четирийсет и пет години дойде да ни обслужи.
Анри внимателно я погледна.
— Добра жено — внезапно я попита той, — тук ли бяхте в нощта на убийството?
Тя изтърва каната с вино, която носеше, и впери подозрителен поглед в Анри, после възкликна:
— О-хо! Да не би и вие да сте бил тук, щом отваряте дума за това? Обзе ме смътен страх, но същевременно изгарях от непреодолимо любопитство. Какво ли се беше случило на това място?
— Може би — отвърна Анри, — но това изобщо не ви засяга, добра жено. Искам да получа някои сведения и ще ви платя за тях.
