минувачите.
Живеехме на малка скромна уличка, успоредна на calle77 „Реал“ чиито задни дворове съседствуваха с прекрасни просторни градини.
Вярно, мамо, в Париж не съжалявам за приказния климат на Испания, но само защото съм французойка.
Вече не живеехме в лишения. Анри веднага бе намерил място сред най-изкусните мадридски гравьори. Тогава той все още не беше достигнал онази голяма слава, която би му помогнала да забогатее много лесно, но добрите оръжейници високо ценяха майсторството му.
Това беше спокоен и щастлив период. Флор ни навестяваше всяка сутрин и ние бъбрехме ли, бъбрехме. Тя съжаляваше, че вече не ми е компаньонка, но всеки път, когато и предложех да заживеем отново както преди, побягваше със смях.
— Орор — каза ми веднъж Анри, — това дете не е подходяща приятелка за вас.
Не знам какво се бе случило, но посещенията на Флор започнаха да стават все по-редки и по-редки. Между нас възникна някаква студенина, тъй като сърцето ми се беше подчинило на думите на Анри. Нещата и хората, които той вече не обича, престават да се харесват и на мен.
Но, мамо, нали точно така трябва да се обича?
Бедната мъничка Флор! И въпреки това, ако я видя, не бих могла да се въздържа и да не се хвърля в прегръдките й.
Мамо, трябва да ви разкажа за нещо, което се случи малко преди заминаването на моя приятел. Да, много скоро трябваше да изживея най-силната мъка в живота си: Анри щеше да ме напусне и много, много дълго време щях да остана съвсем сама, без да го виждам! Две години, мила мамо, цели две години, разбирате ли какво означаваше това за мен, която всяка сутрин се събуждах от бащинската му целувка; за мен, която дотогава не бях преживяла дори ден, без да го видя! Когато си спомня за тези две години, те ми се струват по-дълги от целия мой живот.
Знаех, че за да предприеме това пътуване, Анри беше спестил истинско малко богатство. Трябваше да посети Германия и Италия. Единствено Франция оставаше недостъпна за него. Не знам защо. Впрочем, причините за това пътуване също останаха тайна за мен.
Един ден, когато, както обикновено, той беше излязъл още в зори, влязох в стаята му, за да я подредя. Писалището му, чийто ключ той държеше винаги в себе си, беше отключено. Върху него лежеше някакъв пожълтял от времето плик с книжа. На плика висяха два еднакви гербови печата с девиз, несъмнено някаква латинска дума: „Adsum“. Когато попитах изповедника си за нейното значение, той ми отвърна: „Аз съм тук!“
Спомнете си, мамо! Във Венаск моят приятел се беше нахвърлил срещу похитителите ми, произнасяйки точно тези думи: „Аз съм тук! Аз съм тук!“
Имаше и трети печат, принадлежащ по всяка вероятност на някакъв параклис или църква. Веднъж вече бях виждала този плик. На заминаване от Памплона, в деня, когато се спасявахме с бягство от чифлика на брега на Apra, Анри се върна обратно само заради този скъпоценен плик. Казвам скъпоценен, защото когато го намери непокътнат, лицето му просто засия от радост. Да, спомних си всичко много ясно.
До плика, който не беше надписан, имаше нещо като списък, съставен съвсем наскоро. Уви, мамо, прочетох го! Направих лошо, но просто изгарях от желание да разбера защо моят приятел Анри ме напуска. Но от списъка научих само някакви имена и адреси, които не ми говореха нищо. Това без съмнение бяха хората, с които Анри трябваше да се срещне по време на пътуването си.
Ето какво представляваше той:
1. Капитан Лорен — Неапол
2. Щаупиц — Нюрнберг
3. Пинто — Турен
4. Ел Матадор — Глазгоу
5. Жоел дьо Жюган — Морлекс
6. Фаенца — Париж
7. Салдан — Париж
Следваха още два номера, 8 и 9, но срещу тях нямаше вписани никакви имена.
V. Орор се грижи за един малък маркиз
Мамо, искам още сега да ви доразкажа как завърши историята с този списък.
Когато Анри се завърна от своето двегодишно пътешествие, аз отново го видях. Много от имената в него бяха изтрити. Това, без съмнение, бяха имената на онези, с които беше успял да се срещне. В същото време обаче, на свободното място в списъка се бяха появили две нови имена.
Номер едно, капитан Лорен, беше зачеркнат; Щаупиц, номер две, бе задраскан с дебела черта; Пинто, Ел Матадор и Жоел дьо Жюган — също. Петте черти бяха теглени с червено мастило. Фаенца и Салдан стояха непокътнати. Срещу номер 8 беше вписано името Пейрол, а срещу номер 9 — Гонзаг, и двамата от Париж.
…Мамо, не го бях виждала цели две години! Какво беше правил през това време? Защо поведението му винаги оставаше загадка за мен?
Два века, два безкрайни века! Не знам как успях да преживея толкова дни без моя приятел. Уверена съм, че ако сега ме разделят с него, ще умра! Бях се оттеглила в манастира „Преображение господне“. Монахините се отнасяха с мен много добре, но не можеха да ми донесат утеха. Цялата ми радост беше отлетяла заедно с моя приятел. Сърце не ми даваше нито да пея, нито да се усмихвам.
О, но когато той се завърна, бях стократно възнаградена за всички мои мъки! Дългото мъченичество бе свършило! Моят любим баща, моят приятел и закрилник се беше завърнал при мен и аз просто не намирах думи, за да изразя щастието си.
След първата целувка той ме погледна и аз бях удивена от изражението, което се появи на лицето му.
— Колко сте пораснала, Орор — каза той. — Не мислех, че сте станала толкова красива.
Значи бях красива! Той намираше, че съм красива! Красотата е дар божи, мамо, и аз от все сърце благодарих на бога. Тогава бях на шестнайсет-седемнайсет години и още не знаех, че е възможно да изпиташ такова щастие, когато ти кажат: „Вие сте красива“. До този миг Анри никога не ми го беше казвал.
Напуснах манастира още същия ден и ние се настанихме в старото ни жилище. Там всичко се бе променило.
Анри и аз не трябваше повече да живеем сами; бях станала госпожица.
У дома намерих една хрисима възрастна жена — Франсоаз Беришон, и нейния внук Жан-Мари.
Още щом ме зърна, старата Франсоаз рече:
— Прилича му!
На кого ли приличах? Без съмнение има неща, които не трябва да знам, тъй като всички винаги са проявявали неумолима дискретност по отношение на мен.
Веднага си помислих, а оттогава това предположение все повече се затвърждава в мен, че Франсоаз Беришон е бивша прислужница в моето семейство. Навярно е познавала баща ми, сигурно е познавала и вас, мамо! Колко пъти се опитвах да узная нещичко, но Франсоаз, иначе словоохотлива, онемяваше винаги, когато разговорът ни опре до някои определени теми. Що се отнася до нейния внук Жан-Мари, той е по- малък от мен и не знае нищо.
Откакто бях влязла в „Преображение господне“, нито веднъж не бях виждала моята мъничка Флор. Наредих да я потърсят веднага, щом напуснах манастира. Казаха ми, че била напуснала Мадрид. Оказа се, че не е така, тъй като само няколко дни след това я видях да пее и танцува на Пласа Санта. Оплаках се на Анри.
— Сгрешили са, че са ви излъгали, Орор — каза той. — Но са направили добре, като са ви попречили да се сближите отново с това бедно дете. Запомнете, на този свят има неща, които биха отблъснали от вас
