онези, които трябва да обичате.
Но тогава кого трябва да обичам?
Вас, мамо, най-много и преди всичко вас! Добре, но нима бихте ме укорили за това, че обичам моята първа приятелка, че съм признателна на тази, която ни спаси от гибелна опасност? Не, не вярвам. Не такава си ви представям. Моят приятел преувеличава вашата строгост. Знам, вие сте много по-добра, отколкото надменна. Пък и аз толкова ще ви обичам! Та нима моите ласки ще ви оставят време да бъдете строга!
И така, вече бях госпожица. Прислужваха ми. Малкият Жан-Мари можеше да мине за мой паж. Старата Франсоаз беше станала моя предана компаньонка. Вече не бях толкова самотна, колкото преди, но се нуждаех от много повече, за да бъда и щастлива.
Моят приятел се беше променил, държането му също. Беше винаги много сдържан, понякога тъжен. Сякаш между нас бе паднала някаква преграда.
Уверявам ви, мамо, невъзможно беше човек да му иска обяснение. Анри пази тайната си дори от мен. Много добре разбирах, че страда и търси утеха в работата. Отвсякъде идваха да търсят услугите му. Живеехме охолно, почти луксозно. Мадридските оръжейници като че ли си оспорваха Ел Синселадор на търг.
Медина Сидоня78, любимецът на Филип V, дори бе казал: „Имам три шпаги: първата е от злато, бих я дал на приятеля си; втората е украсена с брилянти, нея бих дал на любовницата си; третата е от обикновена полирана стомана, но щом е гравирана от Ел Синселадор, бих я дал единствено на краля!“
Така отминаваха месец подир месец. Постепенно в мен се всели тъгата. Анри забеляза това и стана още по-нещастен.
…Стаята ми гледаше към обширните градини оттатък calle „Реал“. От тях най-просторен и красив беше паркът на бившия дворец на херцог Осуна, убит на дуел от господин Фавас, благородник от свитата на кралицата. След смъртта му дворецът беше останал необитаем.
Една сутрин видях спуснатите жалузи да се вдигат. Празните стаи се изпълниха с великолепни мебели; на прозорците се люшнаха разкошни завеси, а занемареният парк отново се изпъстри с цветя. Дворецът имаше нов стопанин.
Бях любопитна като всички затворнички и поисках да разбера името му. Когато го научих, останах поразена: този, който се бе настанил в двореца на Осуна, се казваше Филип дьо Манту, принц дьо Гонзаг.
Гонзаг! Бях видяла името му в списъка на моя приятел Анри — второто, вписано в него по време на пътуването му и последното от останалите четири: Фаенца, Салдан, Пейрол и Гонзаг.
Почти бях сигурна, че Анри е приятел с този благородник и едва ли не очаквах да го видя. Но още на следния ден Анри нареди да заковат на прозорците ми жалузи, каквито до този момент нямаха.
— Орор — каза ми той, — моля ви никога да не се показвате пред онези, които ще идват на разходка в парка!
Признавам, мамо, след тази забрана любопитството ми се усили още повече.
Никак не беше трудно да се получат сведения за принц дьо Гонзаг: за него говореха всички.
Бил един от най-богатите хора във Франция и личен приятел на регента. В Мадрид дошъл с някаква тайна мисия и към него се отнасяли като към посланик. Имал дори лична свита.
Всяка сутрин малкият Жан-Мари идваше да ми разказва какво се говори из квартала. Принцът бил хубавец, принцът имал красиви любовници, принцът щедро пръскал милиони. Спътниците му, луди-млади до един, вършели нощем из Мадрид какви ли не поразии: катерели се по балконите, чупели фенерите, разбивали врати и се биели с ревнивите настойници на младите девойки. Между тях имало един едва осемнайсетгодишен младеж, същински демон! Казвал се маркиз дьо Шаверни. Разправяха, че бил румен и свеж като девица и много хрисим на вид с дългата си руса коса, виеща се над млечнобяло чело, голобрад и с дяволити очи, досущ като на млада девойка. Но точно той бил най-опасният! Този херувим всявал смут в сърцата на всички мадридски сеньорити.
Понякога през пролуките на жалузите виждах под сенките на красивия парк на Осуна да се разхожда един млад благородник с елегантна външност и малко женствени маниери, но това, разбира се, в никакъв случай не можеше да бъде онзи пакостник Шаверни. Моят дребничък благородник изглеждаше толкова благоразумен и скромен! При това се разхождаше винаги рано сутрин, докато Шаверни би трябвало да става от сън доста късно, след като цяла нощ е вършил поразии.
Дали приседнал на някоя пейка, дали полегнал на моравата или пък разхождайки се умислен и с наведена глава, но моят малък благородник почти винаги държеше в ръката си книга.
Шеверни едва ли би си губил времето с книги!
Тук имаше явно несъответствие. Малкият благородник беше пълна противоположност на маркиз дьо Шаверни, освен ако, разбира се, мълвата не бе оклеветила съвсем незаслужено господин маркиза.
Вярно, мълвата добре се беше потрудила и при все това моят малък благородник се оказа самият маркиз дьо Шаверни. Обесникът! Демонът! И въпреки това мисля, че ако на този свят го нямаше Анри, аз бих го обикнала! Той имаше добро сърце, уверена съм, мамо, макар и погубено от онези, които въвеждаха младостта му в заблуда, сърце все още благородно, пламенно и великодушно!
Вероятно вятърът случайно е повдигнал някой ъгъл на жалузите ми и той ме е зърнал, тъй като оттогава вече не напускаше парка.
Колко ли безумства съм му спестила! В парка той беше кротък като агнеца божи. Понякога най-много да се осмели да целуне някое откъснато цвете и да го хвърли по посока на прозореца ми.
Веднъж го видях да се задава с една сарбакана79. Той се прицели в прозореца ми и ловко пропъхна между летвичките на жалузите една записка.
Ах, мамо, да знаете колко мило писъмце беше това! Той искаше да се ожени за мен и ме уверяваше, че така ще спася душата му от ада. Едва се въздържах да не отговоря, тъй като това би било наистина добро дело, но мисълта за Анри ме възпря и аз дори не се обадих. Бедният малък маркиз чака дълго време, впил очи в прозореца ми, сетне го видях да бърше очите си, в които несъмнено имаше сълзи.
Същия ден привечер стоях на балкона на малката, спираловидно издигаща се над нашия дом кула на ъгъла на calle „Реал“. Балконът гледаше както към главната улица, така и към тясната тъмна пресечка. Анри се бавеше и аз го чаках. Изведнъж откъм уличката до слуха ми долетяха нечии тихи гласове. Погледнах натам и до стената забелязах две сенки. Бяха Анри и малкият маркиз. Скоро те повишиха тон.
— Знаете ли с кого разговаряте, друже? — надменно попита Шаверни. — Аз съм братовчед на негово височество принц дьо Гонзаг!
При това име шпагата на Анри като че ли сама изскочи от ножницата си.
Шаверни също измъкна шпагата си и зае стойка със самонадеян вид. Борбата ми се стори толкова неравностойна, че не можах да се въздържа и извиках:
— Анри! Анри! Но той е още дете!
Анри тутакси свали шпагата си. Маркиз дьо Шаверни ми се поклони, после го чух да казва:
— Пак ще се срещнем!
Миг след това, когато Анри се прибра, аз едва го познах. На лицето му се четеше неописуемо смущение. Вместо да ми каже нещо, той с широки крачки започна да кръстосва из стаята.
— Орор — рече най-сетне той с променен глас, — аз не съм ви баща.
Знаех го много добре. Помислих, че ще продължи и цялата се превърнах в слух, но той замълча и продължи разходката си. Видях го да изтрива потта, избила по челото му.
— Какво ви е, приятелю мой? — попитах тихо аз.
Вместо да ми отговори, той на свой ред попита:
— Познавате ли този благородник?
Навярно съм се поизчервила, когато отвърнах:
— Не, добри ми друже, не го познавам.
А и това беше самата истина. След кратка пауза, Анри продължи:
— Орор, бях ви помолил да държите жалузите си спуснати. — И не без известна горчивина, добави: — Поисках го не заради себе си, а заради вас.
Почувствувах се засегната. Сопнах се:
— Нима съм извършила някакво престъпление, за да съм принудена да се крия така?!
