страхуваше се, но в същото време се надяваше и любопитството й надделяваше над страха.
— Кажи сега третото си желание — подкани тя, снишавайки неволно глас.
— Но аз изобщо не искам да ходя на бала! — извика Орор. — Стига с тази игра!
— Как! — подкачи я доня Крус. — Дори ако си сигурна, че ще го срещнеш там?
— Анри?
— Да, твоят нежен и галантен Анри, който би те намерил още по-красива в чудесната ти премяна.
— Тогава е удоволствие бих отишла — отвърна Орор и сведе очи.
— Три! — извика циганката и силно плесна с ръце.
И в следващия миг едва не падна възнак. Вратата с трясък се отвори и във всекидневната задъхан се втурна Беришон, провиквайки се още от прага:
— Ето, всички тези дрънкулки и парцалчета ги носят за нашата госпожица. Повече от двайсет кутии с рокли, дантели, цветя! Ей вие, влизайте, влизайте, тук е домът на господин кавалера дьо Лагардер!
— Нещастнико! — извика Орор ужасена.
— Не се бойте, знаем си ние работата — самодоволно отвърна Жан-Мари. — Вече няма защо да се крием. Долу тайните! Сваляме маската, дявол го взел!
Но как бихме могли да опишем изумлението на доня Крус? Тя бе призовала дявола и той послушно се бе отзовал на повика й, при това без да кара да го чакат. Това прелестно девойче беше малко нещо скептик, а всички скептици са суеверни. Спомнете си, че доня Крус бе прекарала детството си в шатрата на скитащи цигани. Къде, ако не там е страната на приказките. Тя стоеше със зяпнала уста и ококорени очи.
Във всекидневната влязоха пет-шест млади девойки, следвани от още толкова мъже, носещи пакети и кутии. Доня Крус се питаше дали в тях има истински премени, или просто сухи листа. Орор не можа да сдържи усмивката си, виждайки смутеното лице на своята приятелка.
— Е, а сега? — попита тя.
— Знаех си аз, че е магьосник! — смутолеви циганката.
— Влезте, господа! Влезте, госпожици! — продължаваше да вика Беришон. — Влизайте всички! Сега тук е дома на господа-бога. Ще ида да доведа госпожа Балао, тя винаги е имала желание да разбере как сме се обзавели. Никога не съм пил нещо по-вкусно от нейния ангеликов ликьор. Влизайте, госпожици! Влизайте, господа!
Господата и госпожиците само това и чакаха. Цветарки, везачки и шивачки отрупаха с кутиите си масата, намираща се насред всекидневната.
Зад доставчиците от двата пола се появи един паж без ливрея. Той се насочи право към Орор и с дълбок поклон й връчи писмо, превързано изящно с копринена лента. После отново се поклони и излезе.
— Ей, изчакайте поне отговора! — извика Беришон и хукна подире му.
Но пажът вече бе подминал завоя на улицата. Беришон го видя да разговаря с някакъв благородник, загърнат в съмнително на вид наметало, когото не познаваше. Благородникът попита пажа:
— Предаде ли го? — и след утвърдителния му отговор, добави: — Къде са нашите хора?
— Съвсем наблизо, на улица „Пиер Леско.“
— Носилката там ли е?
— Има две носилки.
— Това пък защо? — удиви се благородникът.
При това краят на наметалото, който скриваше долната част на лицето му, се отмести, така че ясно бихме могли да разпознаем бледата заострена брадичка на господин Пейрол.
— Не знам — отвърна пажът, — но носилките са две.
— Несъмнено е станало някакво недоразумение — помисли си Пейрол.
Изпита желание да надзърне през вратата на дома на Лагардер, но като поразмисли, се въздържа.
— Достатъчно е само да ме зърнат, за да се провали всичко — промърмори той и се обърна към пажа: — А сега тичай в двореца колкото ти крака държат, ясно ли е?
— Колкото ми крака държат.
— Там ще намериш двамината юначаги, дето цял ден задръстваха кухнята.
— Метр Кокардас и приятелят му Паспоал ли?
— Точно така. Ще им кажеш следното: „Работата ви е опечена, остава само да се появите…“ Преди малко споменаха ли името на собственика на дома?
— Да, господин дьо Лагардер.
— Внимавай много да не повториш това име! Ако те разпитват, ще им кажеш, че в къщата има само жени.
— Тук ли да ги доведа?
— Да, до този ъгъл, откъдето ще им покажеш къщата.
Пажът си плю на петите. Господин Пейрол отново закри лицето си с наметалото и се смеси с тълпата.
В стаята си Орор вече бе скъсала плика на писмото, донесено от пажа.
— Неговият почерк! — извика тя.
— А ето и една покана, подобна на моята — добави доня Крус, която още не можеше да дойде на себе си. — Нашият таласъм нищо не е забравил.
И тя я заобръща в ръцете си. Орор си помисли, че в поканата, отрупана с изящни и миловидни винетки, представляващи тумбести амурчета, лозници и гирлянди от рози, нямаше нищо дяволско, после се зачете в писмото. То гласеше следното:
„Мило дете, тези накити ви изпращам аз. Исках да ви направя изненада. Пременете се. От мое име при вас ще дойдат двама лакеи с носилка, за да ви отведат на бала. Аз ще ви чакам там.
Анри дьо Лагардер“
Орор подаде писмото на доня Крус, която разтърка очи преди да го прочете, тъй като беше просто зашеметена.
— И ти вярваш на всичко това? — попита тя след като вдигна глава от писмото.
— Да, вярвам — отвърна Орор. — Имам причини да му вярвам.
И тя самоуверено се усмихна. Та нима Анри не й беше казал от нищо да не се удивлява? Колкото до доня Крус, тя съвсем не беше далеч от мисълта, че безопасността на Орор е застрашена при такова странно стечение на обстоятелствата от някоя нова дяволия на Лукавия.
Междувременно сандъците, кутиите и пакетите изпразваха възхитителното си съдържание върху масата. Така доня Крус можа да се увери, че и дума не можеше да става за сухи листа; в тях се намираше един цялостен елегантен дамски тоалет, включващ и домино от розов сатен, досущ като това на госпожица дьо Ньовер. Роклята беше от бял армюр, извезан със сребърни рози, в средата на чиито венчета блестеше по една ситна перла, а фустите, дантелите и ръкавите бяха покрити с бродирани пера на колибри.
Всичко бе по последна мода. С подобна рокля, подарена й от господин Ло, маркиза д’Обиняк, дъщеря на финансиста Сула, си бе създала богатство и слава в кралския двор.
Роклята обаче не беше всичко. Дантелите и бродериите бяха наистина великолепни, а само бижутата струваха колкото годишната издръжка на един кавалерийски капрал.
— Магьосник е — повтаряше доня Крус, докато разглеждаше най-подробно всичко, — магьосник е, не ще и дума! Може и Ел Синселадор да си, но колкото и дръжки на шпаги да изгравираш, пак не би могъл да спечелиш толкова, че да правиш такива подаръци.
През ум отново й мина мисълта, че в един определен миг всички тези прелести могат да се превърнат в дървени стърготини или талаш.
Беришон беше очарован и не пропускаше случай да изрази възхищението си. Старата Франсоаз, която току-що се бе върнала, многозначително поклащаше посивялата си глава.
Но тази сцена имаше и още един зрител, чието присъствие никой не подозираше, и който, съвсем естествено, бе не по-малко любопитен. Той се бе скрил зад вратата на горната стая, чието единствено крило внимателно бе открехнал, и разглеждаше над главите на присъствуващите прелестите, пръснати върху масата. Но този зрител не беше хубавецът майстор Луи с неговото благородно и тъжно лице. Това бе един дребен човечец, облечен от глава до пети в черно, същият, който беше довел доня Крус, същият, който бе подправил почерка на Лагардер, същият, който бе наел колибата на Медор: това беше гърбушкото
