Езоп II, наречен още Йон — победителят на Кита.
Той се подсмиваше под мустак и току потриваше ръце.
— Дявол го взел! — казваше си той. — Негово височество принц дьо Гонзаг наистина си знае работата, а онзи негодник Пейрол е безспорно човек с добър вкус.
Гърбавия се намираше тук от момента, в който се бе появила доня Крус. Той, без съмнение, чакаше майстор Луи.
Орор беше достойна Евина щерка. Само при вида на тези разкошни премени, сърцето й учестено затуптя. Радостта бе двойна: пращаше и ги нейният приятел! Орор дори не се замисли върху онова, което бе минало през ума на доня Крус; тя изобщо не се опита да изчисли колко бяха стрували на нейния приятел тези наистина кралски одежди. Тя изцяло се отдаде на удоволствието. Беше щастлива и вълнението, обземащо младите девойки в мига, когато им предстои да се появят пред света, я опияняваше. Пък и нали там щеше да я закриля нейният приятел! Смущаваше я едно: нямаше си камериерка, тъй като добрата Франсоаз се справяше много по-добре с кухнята, отколкото с тоалетите.
Сякаш доловили нейното желание, две млади момичета пристъпиха напред.
— Ние сме на заповедите на госпожицата — казаха те.
По техен знак всички останали се оттеглиха с почтителни поклони, Деня Крус ощипа Орор по ръката и попита:
— Нима ще се оставиш в ръцете на тези създания?
— А защо не?
— И ще облечеш тази рокля?
— Но разбира се.
— Смела си! Много си смела! — прошепна циганката. — Че какво пък — възкликна тя, — този дявол се оказа изключително изискан! Имаш право, премени се, това никога не вреди.
Орор, доня Крус и двете камериерки, съставляващи част от разкошния подарък, влязоха в спалнята. Във всекидневната останаха само Франсоаз и нейният внук Жан-Мари Беришон.
— Коя ли ще да е тази нахалница? — попита добрата жена.
— Коя нахалница, бабо?
— Тази, с розовото домино.
— Мургавичката ли? Ама как само й играят очетата, а, бабо!
— Видя ли я да влиза?
— Не, беше дошла преди мен.
Госпожа Франсоаз измъкна плетката си от джоба и се замисли.
— Чуй какво ще ти кажа — заяви тя с възможно най-сериозен и тържествен глас. — Не разбирам нищо, ама съвсем нищо от това, което става.
— Искате ли да ви обясня, бабо?
— Не, но ако искаш да ми направиш удоволствие…
— Ах, бабо, вие се шегувате! Ако искам да ви направя удоволствие…
— Ще мълчиш, когато говоря аз! — прекъсна го добрата жена. — Никой не може да ме убеди, че тук няма някаква шмекерия.
— Няма такова нещо, бабо!
— Не трябваше да излизаме. Хората са лоши. Кой знае дали онази никаквица не ни е подвела…
— О, бабо, как може, една толкова почтена жена, дето прави чудесен ликьор от ангелика…
— Ив крайна сметка, малкия ми, ще ми се да съм наясно, тъй като цялата тази история никак не ми харесва.
— Че то е от просто по-просто, бабо! Нашата госпожица цял ден се изгледа по каруците с цветя и зеленина, които пристигаха в Пале Роаял. И да знаеш само как тежко въздишаше, горкичката! Тъй че съвсем очевидно е, че се е качила на — главата на майстор Луи, за да и купи една покана. Защото поканите се купуват, бабо. Госпожа Балао се беше докопала до една чрез прислужника в гардероба, с когото са близки чрез неговата прислужница (прислужницата на прислужника в гардероба), дето си купува тютюн от младата госпожа Балао от улица „Бон-з-Анфан“. Прислужницата от своя страна намерила поканата върху бюрото на господаря си. И сега двете с Балао ще си поделят трийсет луидора. Но това не е кражба, нали, бабо?
Франсоаз беше най-почтената готвачка в Европа, но все пак готвачка.
— По дяволите, момчето ми — отвърна тя, — че кой е луд да открадне някаква долнопробна хартийка!
— И така — подхвана Беришон, — майстор Луи се е оставил да го преметнат и е излязъл, за да купи поканата. Пътьом е накупил разни женски дрънкулки и тутакси ги е изпратил.
— Но това струва страшно много пари! — рече старата жена, изоставяйки плетката си.
Беришон повдигна рамене.
— Ах, колко сте била наивна, бабо! — възкликна той. — Някакъв си вехт сатен, бродиран как да е, и разни там стъкълца!
На външната порта тихо се почука.
— Кой ли още ни се мъкне? — сърдито попита Франсоаз. — Я сложи резето.
— Че защо? Нали вече не си играем на криеница, бабо. Чукането се повтори, този път малко по- силно.
— Ами ако са крадци? — помисли на глас Беришон, който не беше от смелите.
— Крадци! — сопна се старата жена. — И то точно когато на улицата е светло като бял ден и е пълно с народ? Я иди да отвориш!
— В крайна сметка, бабо, все пак мисля, че ще е по-добре да сложа резето.
Времето обаче не му стигна да го стори; беше им додеяло да чукат. Вратата леко се открехна и на прага се появи мъжко лице, украсено с огромни мустаци. Собственикът им бързо огледа стаята.
— Гръм да ме порази! — рече той. — Туй трябва да е гнездото на гълъбицата! — И обръщайки се назад, добави: — Направи си труда да влезеш, любезни ми. Тук са само една достопочтена дама и нейното петленце. Тъкмо ще си побъбрим.
В същото време той пристъпи напред с вирнат нос и юмрук на кръста, поклащайки величествено полите на наметалото си. Под мишница носеше някакъв пакет.
Онзи, когото беше нарекъл „любезни ми“, на свой ред се появи на прага. Той също имаше войнствена външност, но не бе чак толкова страшен на вид. Беше много по-дребен, извънредно слаб и сиромашките му мустачки полагаха напразни усилия да наподобят поне малко страховитите мустаци, които тъй много подхождат на героите. Той също носеше пакет под мишница и подобно на първия също огледа стаята, но погледът му бе много по-продължителен и внимателен.
Жан-Мари Беришон горчиво се каеше, че не бе сложил резето навреме! Същевременно той отдаваше дължимото на новодошлите, признавайки пред самия себе си, че досега никога не бе срещал негодници с по-неприветливи физиономии. Това му мнение доказваше, че никога не бе имал вземане-даване с отбрано общество, тъй като Кокардас-младши и брат Амабл Паспоал бяха наистина двама възхитителни мерзавци. Той предпазливо се скри зад гърба на баба си, която, значително по-смела от него, попита с плътния си глас:
— Какво търсите тук?
Кокардас докосна шапката си с изтънчена вежливост, присъща на людете, изтъркали немалко подметки в праха на фехтовалните зали. После намигна на брат Паспоал. Брат Паспоал му отговори с подобно намигване. Това несъмнено искаше да каже доста неща. Беришон трепереше като лист.
— Почитаема госпожо — рече най-сетне Кокардас-младши, — вашият тембър много ми допада. А на теб, Паспоал?
Паспоал, както вече ни е известно, беше от онези чувствителни души, които винаги много се впечатляват при вида на една жена. Възрастта нямаше никакво значение. Той не се притесняваше дори тогава, когато съответната особа от противоположния пол притежаваше мустаци, при това много по-гъсти от неговите. Паспоал утвърдително се усмихна и премрежи очи. Но възхитете се на тази всестранна натура! Слабостта му към нежната половина от човешкия род нито за миг не приспиваше бдителността му: в главата си той вече имаше готов план за действие.
Гълъбицата, както я наричаше Кокардас, по всяка вероятност се намираше в затворената стая, изпод
