го беше пожелала.
„Как можа? Как можах? — безмълвно повтаряше тя. — Нима този болен човек предизвика у мен такива усещания? Наистина ли ми беше хубаво?“
Кати се изчерви от срам. И на двата въпроса отговорът беше положителен.
— Мразя го! — произнесе тя гласно. — Никога няма да му простя. Никога!
Помисли си отчаяно, че бе влязла в стаята му невинна, а бе излязла от там не по-добра от Голямата Джози. Вече не беше непорочна. Беше омърсена, използвана, никога нямаше да може да се омъжи. Нямаше да познае щастието да бъде съпруга. Надеждите й да има някога съпруг и семейство умряха. Джон ги бе убил. Оставил й бе само погнуса и самосъжаление.
Как щеше да погледне другите в очите? Госпожа Бейтс неминуемо щеше да се досети какво се е случило. Тя се бе опитала да я предупреди, но Кати бе пренебрегнала съветите й. За нейна изненада обаче, скоро престана да се самосъжалява и започна да обмисля следващите си действия.
Трябваше да напусне тази къща, която веднага беше обикнала, без даже да се сбогува с госпожа Бейтс. Да, точно така, ще се измъкне колкото се може по-скоро и ще поеме на юг, може би към Ню Йорк, където да потъне във водовъртежа от хора и събития. Едно бе ясно — не можеше да остане повече тук и да продължи да върши това, което Джон със сигурност щеше да иска от нея.
Събирането на вещите й донесе облекчение. Те не бяха много. Откакто пристигна тук, не си бе купувала нищо, а роклите, които бе донесла със себе си, вече бяха овехтели. Взе вълнената рокля, която сама си бе ушила и двете униформи. Черната, носена твърде дълго, беше протрита на места, но бялата изглеждаше съвсем запазена. Освен черната пелерина с дебела вълнена подплата имаше още само една рокля, след като Джон бе разкъсал на парчета старата. Нямаше какво друго да облече.
Намъкна с паническа бързина дрехата, подреди нещата си и извади спестяванията си изпод дюшека. Беше скътала всичките си надници, откакто работеше в този дом, и сега имаше почти двеста долара. Чудеше се за колко време ще й стигнат, докато си намери някаква работа. Знаеше, че няма да е лесно — особено без препоръки. Но нямаше избор. Нямаше къде да отиде, нито пък някой, който да й помогне.
При мисълта, че си няма никого, очите й се напълниха със сълзи. Беше сама на света и това я потресе. „Защо си нямам семейство?“ — помисли си тъжно.
Не можеше да отиде дори при госпожа Даниълс. Само преди две седмици бе получила писмо от нея, единствената си приятелка, в което й пишеше, че е затворила къщата си и е започнала работа като милосърдна сестра в друга част на града, за да се издържа в този труден момент, защото средствата й се бяха стопли. Изпращаше й новия си адрес, за да може Кати да й пише, но тя не искаше да обременява отново тази мила жена.
Кати падна на колене и горещо помоли Бог за помощ, от която отчаяно се нуждаеше. След няколко минути събра нещата си, духна газената лампа и отвори вратата. Огледа се наоколо, за да се увери, че няма никой. Беше малко преди зазоряване и всички спяха. Тя събу обувките си и се запромъква надолу по стълбите. Пред задната врата спря. Стори й се, че оттам идва някакъв звук. Дали госпожа Бейтс не беше слязла вече в кухнята. Кати почака около минута, успокои се, че напразно се е изплашила и хвана дръжката на вратата.
Вятърът я блъсна в гърдите. Леденото течение я запокити обратно и тя изохка. Пред прага беше натрупан дълбок сняг. Тя се поколеба за миг и точно тогава усети една ръка върху рамото си. Кати тихо извика, обърна се и видя пред себе си съненото лице на Джон Камерън.
— Къде отиваш, скъпа моя? — попита той. — Не знаеш ли, че навън бушува снежна буря?
Джон стоеше пред нея по нощна риза и лукаво се усмихваше. Кати пое въздух и се отдръпна назад. Джон тресна вратата, сграбчи я за косата и я замъкна обратно през коридора и стълбите. Тя се извиваше в ръцете му, но той я държеше здраво.
— Не бъди толкова глупава да бягаш от мен, скъпа — каза той подигравателно. — Едва успях да ти се понасладя и нямам никакво намерение да те пусна, докато не ми омръзнеш. А това, смея да заявя, ще отнеме известно време. След като имах тялото ти и усетих, че споделяш страстта ми, имам нужда от нещо повече.
Катя изкрещя:
— Пусни ме, животно такова! Не можеш да ме задържиш тук насила!
Джон я пусна, но препречи пътя й. Гласът му беше твърд, а усмивката изчезна от лицето му.
— Къде, за Бога, смяташ, че можеш да отидеш в това време? Не погледна ли през прозореца какво е навън? Има поне един фут сняг, а на места достига до четири-пет. Трябва наистина да се екипираш по- добре, скъпа моя — каза той иронично. — Погледни се, с тези дрехи няма да стигнеш далеч.
Той направи широко движение с ръка и посочи вехтите й обувки и късичката пелерина.
— Както вече казах тази нощ, не съм го направил просто така. Мислил съм за по-сериозна връзка между нас за известно време. Сега, след като това се случи, не виждам причина да бягаш презглава Бог знае къде.
— Мразя те — изсъска Кати. — Ти трябва да ме пуснеш! Не ме е грижа дали ще умра навън в снега. По-добре това, отколкото да стоя тук с един луд човек.
Джон не отговори. Той поклати глава, сякаш не разбира какво му говори, и я задърпа нагоре по стълбите. Правеше се, че не чува протестите й. Силата, с която я държеше, и внезапното сгърчване на лицето му, го преобразиха сякаш в друг човек. Можеше да бъде много нежен, когато пожелае, но явно можеше да бъде и чудовищно свиреп.
Кати бе решила да напусне тази къща, станала нейна единствена подкрепа и подслон след смъртта на майка й. Съзнаваше прекрасно, че никак няма да е лесно да започне нов живот. Но въпреки че не искаше да напуска къщата, нещо я подтикваше да бяга далеч от Джон.
Хрумна й друга мисъл. Бягаше, но къде? Колко време щеше да мине, преди да утихне бурята или да срещне някого по пътя? Беше сама и беззащитна, а при този дълбок сняг и ураганен вятър щеше да има истински късмет, ако се добере до главния път. А след това?
Колкото повече обмисляше положението, толкова по-добре разбираше в каква безизходица се намира. Най-вероятно влаковете не пътуваха, а и едва ли би успяла да се добере пеша до гарата. Пътят до там беше дълъг дори в хубав ден.
Желанието й за бягство премина и Кати изпита облекчение. Първоначалното й безумно намерение да бяга се стопи. Тя усещаше, че така е по-добре. Беше опитала. Имаше и друга възможност. Щеше да си отиде от тук, но не сега, без предварително да се подготви, трескава и гневна. Трябваше й време да организира напускането си. В сегашното си състояние сигурно щеше да припадне, преди да е стигнала до конюшните.
На стълбищната площадка Джон я пусна.
— Прибери се в стаята си, скъпа — каза меко той. — Ще се погрижа за теб по-късно. Ще направя всичко, за да те задържа тук. Може би ти е трудно да разбереш, затова съм длъжен да те убедя, че мога да те принудя да ми се подчиниш. Така ще бъде! Нямам намерение да ти позволя да хукваш всеки път, когато се обърна. Искам да останеш тук и да бъдеш моя любовница. Ти нямаш друг избор, независимо дали вярваш или не на това, което ти казвам.
Кати толкова се учуди и изплаши от заплахата в гласа му, че не продума. Не смееше да отвори уста и да му възрази.
Когато се прибра в стаята си, тя дълго лежа в леглото. Чуваше как долу останалите вършат ежедневната си работа. Чудеше се дали госпожа Бейтс щеше да й помогне. Щеше ли да рискува мястото си? Обичаше ли я достатъчно, за да пренебрегне осигуреността си заради нея, след като я беше предупредила? Кати знаеше отговора. Нямаше нужда да й го казват.
Госпожа Бейтс служеше в семейство Камерън повече от тридесет години. Преди всичко имаше ангажимент към тях, а после към нейната сигурност. Би било глупаво да се намеси и да загуби постигнатото с дълги години упорита работа. Беше прекалено възрастна да започне отначало. Освен това, Кати знаеше, че е достатъчно умна, за да стои настрана от неща, които не я засягат пряко. Този съвет тя многократно бе давала и на Кати.
Младата жена се почувства за първи път толкова самотна. Нейното положение в този дом щеше да се промени, но госпожа Бейтс щеше да приеме това, както беше приемала много други промени, ставали през годините. Кати се притесни от мисълта, че цялата прислуга ще научи за нея. Тя незабавно се упрекна, че
