— Разбира се, как иначе! Нали знаеш всичко? Ти си моето разумно малко момиченце и не би искала да отегчаваш и да притесняваш своя горкичък Рай. Ще ми се сам да си бях господар и скоро щеше да видиш кой те обича най-много на този свят.
— О, да, сигурна съм.
— Да, скъпа, така е. Ако искаш да бъдем щастливи, трябва да си сигурна в това. Ако думите имат някаква сила, ако действието е доказателство, не би могла да се съмняваш в мен — знаеш, че те обожавам, — понеже какъв друг мотив бих имал да ти кажа това?
— Никакъв, никакъв, скъпи, скъпи Рай. Аз съм такава глупачка, моля те да простиш на глупавото си птиченце. О, Рай, не е ли ужасно… Но е по-добре струва ми се, когато няколкото мъчителни часове отминат и ние бъдем щастливи… горката малка теменужка и Рай щастливи заедно до край на живота си.
— И аз за това си мисля през цялото време. Нали разбра всичко, което ти казах?
— Да, всичко… за утре сутринта… всичко…
— Нали пътят не е прекалено дълъг за теб?
— О, не.
— А старата Дулчибела ще те последва рано през деня до Дронтън. Нали помниш името на къщата?
— Да, Танзи Уел.
— Точно така, умницата ми. И помни, скъпа, не трябва да се вълнуваш, бъди тиха и кротка. Още само няколко часа предпазливост, а после няма да имаме тревоги. Не искам обаче да ни преследват, не искам сцени, не искам да тревожа малкото си птиче повече, отколкото е нужно. Дръж воала си спуснат дори когато поглеждаш през прозореца. Просто стигни до Танзи Уел и прави, каквото ти казвам. Другото остави на мен. Чакай малко, кой е там? Не, няма нищо. Най-добре вече да тръгвам, мила моя… да, така е по- разумно… може някой да наднича, така че тръгвам.
След бурно сбогуване, проливане на сълзи, сред надежди, паника и благословии кратката среща приключи.
Прозорецът беше затворен и Алис Мейбъл се върна в стаята си — влюбените щяха да се срещнат отново на четирийсет мили от това място. С разтуптяно сърце тя лежеше, размишляваше, плачеше и копнееше за утрото, от което се страхуваше.
Утрото настъпи, дойде време за закуска заедно със стария господар, който, наведен над чашата с кафето си, нетърпеливо повика икономката госпожа Дърдин и й каза:
— Научих, че госпожица Алис не се чувства добре тази сутрин. Върви и питай старата Дулчибела дали иска да повикаме лекар и дали желае нещо за закуска — парче пай с гъше месо или нещо друго. Изпрати някого в града да повика лекаря, ако тя или старата Дулчибела наредят, а ако стане време за църква, да го извикат дори по време на службата. И разбери дали Али иска да хапне нещо. Сетне освободи икономката с обичайното отсечено кимване.
— С радост ще отида до града, ако наредите, сър — каза Чарлс Феърфийлд, който явно се опитваше да възвърне учтивото си поведение. — Много съжалявам, че горката Али… искам да кажа госпожица Мейбъл… е толкова зле.
— Сигурен съм обаче, че няма да се разревеш. Освен това в Уайвърн има достатъчно хора, които могат да изпълнят поръчките й, без да се налага да те притесняваме.
Капитанът здраво стисна зъби и остави тази неприятна реч да мине покрай ушите му.
Преди да стане време за църква, старият господар два-три пъти заставаше в основата на стълбите, интересуваше се как е госпожица Алис и изпращаше съобщения на приближената й Дулчибела.
Старият господар никога не пропускаше службата в църквата. Беше точен като предшественика си, стария сър Томас Феърфийлд, който ходеше на църква всяка неделя и по празниците, лежеше по гръб и се молеше, облечен в осеяните с петна одеяния в червено, синьо и златно от времето на Джеймс, с които бе умрял, а сетне завинаги се бе превърнал в боядисан камък, вдигнал поглед право нагоре, опрян до стената и молитвено сключил ръце оттогава насетне. Макар старият господар да не си правеше труда да чете, още по-малко пък да се моли, и мислеше за свои си работи по време на службата, поне благопристойно прелистваше молитвеника, изправяше се, сядаше или коленичеше, сякаш бе назначен за водач на своите арендатори, събрани в старата църква.
Капитан Феърфийлд, красив мъж независимо от годините си, с проницателните сини очи на рода си, ленив и сдържан човек, в чиито вени обаче течеше горещата кръв на семейство Феърфийлд, опасно проявяваща се при повод, седеше в ъгъла на голямото дъбово заграждение, в най-отдалечения от баща си ъгъл. И той като него бе потънал в личните си размисли, несмущавани от литургията, в която привидно участваше. Съдейки по вида му, тези размисли бяха от свъсено и мрачно естество. Мислеше за негостоприемния език на баща си и обмисляше, защото макар и мързелив, той имаше горд и пламенен нрав — да предприеме мерки в това отношение и да обърне гръб на Уайвърн, вероятно за дълго време.
Зазвуча сладкогласният стар орган на Уайвърн и младите гласове се надигнаха в любов и възхвала, но бащата и синът останаха в хватката на мрачна враждебност. Викарият прочете откъс от Светото писание и изнесе проповед по някаква ужасна тема — за преходността на дните ни, за любовта, истината, чистотата, вечния живот, вечната смърт, — ала между двамата продължаваше да се усеща неестествена студенина и мрак. Молох седеше невидим до стария мъж и в регистрите на органа изплакваше хищното си желание за принасянето на сина в жертва. Злите духове забавляваха съзнанието на младия мъж с картини на понесените обиди и унижения и отмъстителното му сърце туптеше в ритъм с тяхното дишане. Унесът и на двамата бе прекъснат от носовата благословия на викария, те разтърсиха глава, коленичиха и отново потънаха в мечтанията си.
Беше неделя — „по-славен ден с деяние по-славно“, когато разпалена кавга се разгоря с гръм и трясък в къщата в имението Уайвърн.
Както знаем, край старата къща имаше отделено с ограда имение, което носеше 6000 лири годишно. Донякъде бе тревожно, обаче енорията, селото и къщата на имението Уайвърн от незапомнени времена са били собственост на рода Феърфийлд.
Предвещаващ буря ален залез обля западния хоризонт с дивашката си и зловеща прелест. Листата на дърветата, измежду клоните, на които малките птички изпълняваха веселата си серенада, искряха и блестяха на залеза, сякаш поръсени с огнена роса, а кървавочервената заря озаряваше кафявите пера на птичките.
Феърфийлд са красив род — имат красиви и горди английски лица, кестенява коса, мургава или светла кожа, по правило сини очи, не благи, а огнени и проницателни.
Те са род на атлети — високи мъже, известни в цялата околност и поколение след поколение със смелостта си на ринга за борба, в боя с тояги и в други силови спортове. Известни са и с по-лоши неща. Имат силна воля, себични са и понякога са жестоки, но притежават щедростта и смелостта, които ги правят в известен смисъл популярни. Нравът на Феърфийлд се отличава с пороците и с някои от хубавите особености на феодализма.
Чарлс Феърфийлд бе решил да говори с баща си. Беше си наумил да го направи на път за дома. Само че чистият въздух и ясната светлина навън го поуспокоиха, той закима тук-там на приятели и на познати, крачейки в двора на църквата, и пое сам към дома, вместо да разкрие пред баща си раните и намеренията си.
— По-добре у дома, по-добре в Уайвърн. След около час ще подготвя всичко и ще се срещна с него.
И така Чарлс Феърфийлд закрачи към дома си, ако това изобщо бе домът му, по една самотна пътека, печално забол поглед в маргаритките.
ГЛАВА 9
В КОЯТО СТАРИЯТ ГОСПОДАР ИЗГУБВА БАСТУНА СИ СЪС ЗЛАТНАТА ДРЪЖКА
Както казах, слънцето потъваше сред облаците на запад с меланхолично сияние. Капитан Феърфийлд крачеше бавно напред-назад по широката тераса с гравирана балюстрада и с множество каменни саксии за цветя, която се простираше по протежение на задната част на старата къща. Кравите се прибираха у дома и слабото им мучене отекваше високо във въздуха над сивия покрив и над върховете на могъщите дървета,
