го няма, няма и следа от него.
Младата дама отново подаде глава през прозореца и след като приключи с огледа, отново се отпусна с поредната печална въздишка.
— Защо се безпокоите, госпожице Алис? — попита Дулчибела. — Нали знаете, скъпа, че щом не е тук, значи е някъде другаде? Не бива да се притесняваме от всяка дреболия — кой знае какво се е случило, та да забави горкия господин.
— Точно това казвам и аз, Дулчибела. Направо ще ме подлудиш! Със сигурност се е случило нещо. Знаеш, че той дължи пари. Дали не са го арестували? Ако е така, какво ще стане с нас? О, Дулчибела, кажи ми какво мислиш наистина!
— Не, не… хайде стига… Недейте, миличка, не се тревожете без причина. Надзърнете пак, може пък да идва.
Това каза старата Дулчибела, която по природа си бе изпълнена с надежда и със спокойствие, а и много харесваше господаря Чарлс, когото все още наричаше Чарлс Феърфийлд.
Тя не се славеше с пророчески дарби, но в този случай достойната жена постигна успех, тъй като Алис Мейбъл се вслуша в съвета й, отново надникна навън и като че ли забеляза далечната фигура на конник, който ги гонеше.
Почука на прозореца, повика кочияша и мъжа, който седеше до него, те я чуха и тя им нареди да спрат файтона.
— Погледни назад и виж дали това не е господарят ти — нетърпеливо нареди тя.
Ездачът бе още далеч, за да бъде разпознат, но приближаваше бързо. Мъжът на пътя, който някога бе сериозна заплаха, сега се бе превърнал в живописна традиция. Иначе появата на ездач преследвач сред пустотата на Кресли Комън би предизвикала всичко останало, но не и приятно очакване. Той се приближи и подковите на коня вече отекваха отчетливо в ясния нощен въздух. Ездачът подмина пръснатите дървета, край които файтонът бе минал току-що, подвикна, разпознаха гласа му и след няколко секунди, блед и тъжен на бялата лунна светлина подобно на призрачния конник на Леонора, нейният безстрашен любим спря силния си ловджийски кон до прозорчето на Алис.
Надникна вътре и мрачното му лице се озари от усмивка.
— Е, скъпа, настигнах ви на Кресли Комън. Добре ли е малката ми женичка, радвали се отново да види своя Рай?
Ръката му стисна нейната, докато мълвеше тези думи през прозореца.
— О, Рай, скъпи, толкова съм щастлива…, нека Том да язди коня, а ти влез и седни до мен. Дулчибела може да вземе наметката ми и да седне до кочияша. Ела, скъпи, искам да ми разкажеш всичко.
След като се разместиха, както бе предложила тя, и след като Чарлс Феърфийлд се настани до красивата си млада съпруга, файтонът продължи напред в обляната от лунна светлина местност, а той стисна ръката й и я целуна влюбено.
ГЛАВА 11
У ДОМА
— О, скъпи, не мога да повярвам — промърмори тя усмихната и вдигна към него големите си благи очи. Истинско блаженство е, че мога да те гледам, да говоря и да изрека всичко без никаква опасност и без да се крием повече, а моят Рай винаги ще бъде до мен, повече няма да се разделяме до края на живота си, скъпи.
— Горката ми малка женичка — рече той нежно и я погледна с усмивка, — тя май наистина ме обича поне малко.
— И Рай също обича своята малка птичка, нали?
— Обожава я, за него тя е идол, идол!
— Ще бъдем толкова щастливи!
— Надявам се, скъпа.
— Надяваш ли се? — повтори тя, изстинала и донякъде изпълнена със съжаление.
— Сигурен съм, скъпа, напълно сигурен — повтори той и нежно се засмя. — Ти си такова глупаче, че човек трябва да внимава какво говори. Мислех си обаче, че ти почти нямаш представа що за място е Каруел.
— О, скъпи, забравяш, че вече бях там — най-живописното място, което съм виждала! Самата аз бих избрала такова място. А щом съм с теб, няма значение къде живеем! Точка по въпроса.
Той й отговори с целувка и с думите:
— Скъпа, не заслужавам любовта ти дори наполовина.
— Единственото нещо на света, което искам, е да живея сама със своя Рай.
— Да, скъпа, сигурен съм, че ще си живеем много добре там — страхувам се само за теб. Аз ще излизам с въдицата и ще ти нося вкъщи пълна с пъстърва кошница или пък понякога ще ходя на лов и ще уцелвам по някой заек. Ще си живеем като стария барон и дъщерите му от приказките — съвсем сами, с онова, което ни дават реките и поляните край нас. Вечер ще ти чета или ще играем шах, или ще си говорим, докато ти се занимаваш с ръкоделието си, аз ще ти разказвам за пътуванията си, а ти ще ми пееш, нали?
— Ще се радвам да пея от радост — каза малката Алис, която слушаше омагьосано разказа за живота, който ги очакваше. — О, разкажи ми още!
— Добре… ти ще отглеждаш красиви цветя.
— Да, цветя… обожавам цветята… не скъпите, защото ние с теб сме бедни. Ще видиш колко ще съм благоразумна… Едногодишните растения обаче са толкова евтини. Сама ще ги засея и ще направя най- красивата градина, която си виждал. Нали ще ти харесат, Рай?
— Нищо друго на земята не е толкова красиво — освен самата ти, скъпа.
— Защо се оглежда моят Рай?
Чарлс Феърфийлд неведнъж подаваше главата си от прозореца и се вглеждаше внимателно напред по пътя.
— О, нищо важно. Исках да видя как нашият човек се справя с коня, че да не събори старицата. Настанени са удобно, не е чак толкова неприятно. — Той се засмя леко при тези свои думи, последна часовника си тайно, сякаш не искаше тя да забележи, и каза: — Та какво казваше? Да, за цветята… за градинката…
Продължиха да разговарят, но на Алис й се стори, че въодушевлението и радостта му намаляват, че мислите му са някъде далеч и отгоре му като смъртен мраз се спуска булото на тревогата. Тя сигурно отново си спомни за призрачния Уилхелм, който ставаше все по-ужасяващ и призрачен, колкото повече двамата младоженци се приближаваха към целта на среднощното си пътуване.
— Май не ме слушаш, Рай. Нещо не е наред ли? — каза тя най-сетне разочаровано и дори тревожно. — Хайде, Чарли, кажи ми, ако има нещо, което все още не си ми казал. Плашиш ме.
— Нищо, нищо, уверявам те, скъпа. Какви ги говориш, глупаво малко птиче такова! Не, няма нищо, обаче се скарах със стареца. Не трябваше да пишеш онова писмо, поне да ме бе предупредила.
— Но, скъпи, не можех, нямаше кога, но не можех да напусна Уайвърн, без да му кажа колко добре се е отнесъл с мен, без да му изразя признателността си с няколко думи и да го помоля за прошка. Скъпи, нали не се сърдиш на своето птиченце?
— Не познаваш добре Рай, ако мислиш, че съм ядосан, глупавичката ми съпруга! Обичам птичето си твърде много, за да се ядосвам, но не беше уместно, поне не в онзи момент, защото както можеш да допуснеш, настроението му не се подобри.
— Много се е ядосал, нали? Но макар да е толкова избухлив, той е щедър човек. Сигурна съм, че след време ще ни прости и ще се сдобрим. Не си ли съгласен?
— Не, скъпа, не съм. Изкачи този хълм съвсем тихо провикна се той към кочияша. — Можеш дори да ги оставиш да походят. Остават ни почти още две мили.
Отново се озърна неспокойно, прибра главата си вътре, мърморейки, след това положи ръка върху нейната, погледна я в лицето и се усмихна:
— Те са такива глупаци, нали? А що се отнася до стареца в Уайвърн… Не, не си права за него, той не е човек, който прощава. От негова страна можем да очакваме единствено неприятности. Всъщност той знае всичко, защото сам реши да говори за теб като че ли има право да те ругае, а аз не можех да му позволя,
