присмиваме, изобщо не я виня. Ще й кажа обаче, че на нас и през ум не ни е минало.
— Не й обръщай внимание, не си струва — просто ще съставим списък на нещата, които ни трябват. Боя се, че са ни нужни много повече неща, колкото можем да си позволим, защото си се омъжила за човек, който във всички други отношения освен в любовта е беден като църковна мишка.
Той се засмя, целуна я и я потупа по усмихнатата буза.
— Да, толкова ще е забавно да си купим тези неща сервиз за вечеря, прибори за закуска… Колко далеч е Нонтън?
— Не съм сигурен, че можем да ги купим от Нонтън. Сега е толкова лесно да направиш поръчка в Лондон — каза той.
— О, но в Нонтън забелязах едно толкова прелестно магазинче — нетърпеливо каза тя.
— Така ли? — попита той. — Сигурно си минала покрай него с каретата.
— Така е. Пък и истинското удоволствие е да купим тези неща заедно.
— Скъпата ми малка съпруга — леко се усмихна той. И за мен ще е удоволствие да ги избирам заедно с теб, но сигурна ли си, че там има такъв магазин?
— Много хубаво магазинче с голяма кана в синьо и червено, окачена над вратата като знак — бодро настоя тя. — Освен това има нещо приятно в грубоватите селски съдове, на които човек се натъква на подобни отдалечени места, нали?
— Да, така е, но все пак ще го обмислим. Всъщност изобщо няма значение откъде ще купим съдовете.
Нашият приятел Чарлс като че ли беше леко раздразнен, а необичайното му леко смущение изостри любопитството й и я накара също да се почувства малко неудобно. Все пак бе съвсем млада съпруга и се боеше от съпруга си. Затова отвърна доста покорно:
— А защо, скъпи Чарлс, не може да решим сега и да отидем утре, за да изберем чиниите и чашите? Ще бъде приятно малко приключение, което ще очаквам с нетърпение.
— Може и така, но трябва да се настроим, че тук много дни и дори седмици минават, без да се случва нищо приятно, което да очакваме. Много добре знаеше продължи той не толкова остро, — когато се омъжи за мен, че дължа пари, че съм един беден нещастник и че не съм си господар, затова наистина трябва да ме оставиш да решавам какво трябва да се прави, защото някоя неразумна постъпка може да ни докара неприятности. Ама защо очите ти са пълни със сълзи, как може да си толкова глупава?
— Не съм, Рай — усмихна се тя през сълзи. — Просто съжалявам, че те ядосах!
— Да си ме ядосала? Не, скъпа, изобщо не си ме ядосала. Само ми е неприятно, че трябва да ти отказвам каквото и да било, още повече да се колебая дали да задоволя едно толкова обикновено желание. Обаче е така, такава е жестоката ми съдба. И макар да изглеждам ядосан, не съм ядосан на теб — не бива да смяташ така, никога не бих се ядосал на теб, скъпа. Но понеже те обичам толкова много, неловкото положение, в което попадна заради твоя нещастен Рай ме натъжава и дори ме гневи. А също и мисълта, че такова дребно нещо може да оправи всичко. Разбира се, ние не сме единствените хора в това положение, някои са също толкова зле и дори по-зле. Хайде, скъпа, престани да плачеш, не бива. Изобщо не си помисляй, че нещо може да ме ядоса, че мога да бъда такъв грубиян, та да ти се ядосам. Какво ще стане с мен, ако позволиш подобна химера да се вмъкне в красивата ти малка главичка? Уверявам те, скъпа, по- скоро ще си пръсна мозъка, отколкото да те направя нещастна дори за един час. Така, а сега ме целуни и върни щастливото си изражение. Хайде, да излезем отново навън. Видя ли кучкарника, пивоварната и още петдесетина интересни развалини? През остатъка от деня трябва да бъдем два пъти по-щастливи.
Така този облак, малък и бързолетен, но все пак облак, отмина и слънцето отново грейна топло и силно.
С изключение на обора, сградите от трите страни на правоъгълника, който разглеждаха, бяха толкова порутени, че почти отговаряха на думата „развалини“, с която той ги бе описал донякъде шеговито.
— Смей се колкото си искаш — каза Алис, — обаче според мен къщата лесно може да се превърне в много красиво място, по-красиво от Уайвърн.
— Да, много лесно — засмя се той, — ако човек разполага с две-три хиляди лири, които да похарчи за него. Когато ги имам — което може и да е скоро, — можеш да реставрираш, да възстановяваш и да правиш, каквото си искаш. Ще ти дам карт бланш, защото нито къщата, нито парите ми могат да се намират в по- добри ръце от твоите. Никоя не притежава твоя вкус — макар че едва ли точно аз трябва да го казвам.
В този момент по пътя се чу тропотът на конски копита, Чарлс се обърна и видя своя доверен слуга Том Шъруд да влиза в двора. Том докосна шапката си и слезе от коня.
— Писмо, сър.
— О! — Чарлс пусна ръката на съпругата си и бързо тръгна към него.
Мъжът му подаде писмото. Алис стоеше, забравена за известно време, в средата на плочника, докато съпругът й отваряше и четеше писмото.
След като приключи, той се обърна и направи няколко крачки към нея, но все още тревожно замислен и явно, без да я забелязва, спря и отново прочете писмото.
— О, скъпа, извинявай, толкова съм глупав. Моля те за извинение. За какво говорехме? А, да, за къщата, за това старо място. Ако доживея да наследя Уайвърн, можеш да направиш тук, каквото си поискаш. Дори може да живеем в Каруел Грейндж, ако това ти харесва.
— Е, едва ли ще ми се иска винаги да живея тук — отвърна тя и направи пауза. Мислеше за странната случка предишната вечер и в тъмното кътче на съзнанието й се бе притаил слаб ужас, съвсем слаб, но все пак истински, а колкото повече се взираше в него, толкова по-истински ставаше той. — Канех се да те попитам дали не може да сменим стаята си.
— Скъпа, струва ми се — поде той и я погледна настойчиво, — че спалнята ни е единствената обитаема спалня в къщата и със сигурност е най-удобната, но ако предпочиташ друга стая… Разгледа ли другите?
— Не, скъпи, просто съм ужасна страхливка и съм толкова глупава. Снощи, докато влизах в спалнята, ми се стори, че видях нещо. Старата госпожа Тарнли беше съвсем близо до мен.
— Ако си видяла нея, това е предостатъчно човек да се уплаши. Какво видя — крадец или призрак? — попита той.
— Нито едното, нито другото. Просто ме изненада и ме уплаши. Снощи не сметнах за нужно да говорим за това, реших, че ще отмине, обаче не мога да прогоня мисълта от главата си. Искаш ли да ти разкажа всичко? — попита Алис.
— Ще ми разкажеш след малко — засмя се той. — Ще се преместим в стаята, която ти харесва повече, само помни, че всички те са еднакво стари. А сега трябва да ти разкрия една тайна. Хари ще дойде да вечеря с нас, ще пристигне в шест и виж колко странно стига до мен писмото: „Г-н Томас Шъруд, Пощенска станция, Нонтън, До поискване“. Това е доказателство колко предпазлив трябва да бъда в този край. Светът никога няма да се избави от греховете, бедността и адвокатите. Има един проклет човек с широко отворени очи и наострени уши с цял набор отровни стрели на закона, които да изстреля по такива нещастни пътници като мен. Точно по тази причина предпочитам да купим скромните си чаши за чай в Лондон, отколкото да се доближавам до Нонтън. Не се плаши толкова, малка моя съпруго. Всеки човек има по един-двама опасни кредитори, а аз не съм в по-голяма опасност от петдесетина други, за които се сещам. Баща ми обаче ми е сърдит и когато тази кавга се разчуе, това надали ще помогне на дълговете ми или ще направи кредиторите ми по-търпеливи. Трябва да се покрия тук, докато кучетата се успокоят. А сега умната ми икономка ще измисли достатъчно богата вечеря за гладния ми брат, който ще пристигне след около два часа с добрия апетит, който се отваря в Кресли Комън на всеки безгрижен човек като Хари.
ГЛАВА 15
ХАРИ ПРИСТИГА
Стана шест часа, после седем и едва към седем и половина, когато почти се бяха отказали, Хенри Феърфийлд пристигна в Грейндж.
— Как е госпожа Феърфийлд? — провикна се младия господар Хари, докато прекосяваше стаята, и целуна красивата буза на Алис. — Мамицата му! — провикна се той като мъж в игрален дом. — Май те целунах, нали? Не му позволявай да се сърди, изобщо не съобразих, Чарли, не повече от онзи тип, който прибрал в джоба си парите за фермера Глийсън на последния панаир в Трътбъри. Как си ти, Чарли? Радвам се, че старата къща все още има покрив след последната буря. На теб харесва ли ти, Алис? Тук май е
