— Няма да откажа петдесет лири, ако можех да ги намеря отнякъде — каза Чарлс.
— Не познавам човек, който би отказал петдесет лири, ако може да ги намери отнякъде — засмя се Хари. — Само че ти сигурно нямаш нищо против да получиш и половината сума.
— Дявол такъв! Не те е срам… Мислех, че ако имам късмет, може да взема дори седемдесет. Доста съм закъсал, Хари, и знам, че ще направиш най-доброто за мен — каза Чарлс, за когото въпросът наистина беше сериозен.
— Може, ако имаш късмет… Само че проблемът с челюстите му е доста сериозен… А и не е само това конят стъпва малко накриво и човек с набито око няма да се заблуди.
— Знам, че ще направиш най-доброто за мен, Хари — каза Чарлс, който не разбираше нищо от коне и не му се говореше за това. — Но сега, когато имам нужда от всеки шилинг, за мен ще бъде истински удар да не успея да припечеля петдесет лири.
Сторило ли й се бе, или красивите уши на Алис бяха чули правилно? Като че ли тонът на Чарлс бе малко по-кисел от нужното като че ли обвиняваше нея за промяната в положението си и намекваше, макар и съвсем деликатно, за нелюбезно разкаяние. Очите му срещната нейните — изглеждаха пълни със сълзи и тъжни и сърцето му се сви, защото си бе заслужил безмълвния укор.
— А това е най-прелестната съпруга на света — каза той, — която ще спести на такъв мързелив мъж като мен цяло състояние само за една година и ще направи тези петдесет лири, ако изобщо успея да се сдобия с тях, да се равняват поне на сто.
Той обичливо обгърна раменете й с ръка и я погледна в пълните с любов очи.
— Добра домакиня, така ли? Това вече е нещо — отбеляза Хари, който проверяваше сбруята си. — Обаче едва ли се е научила на благоразумие в Уайвърн.
— Тъкмо затова заслугата й е още по-голяма — дължи се единствено на самата нея — отбеляза Чарлс.
— Не, не, престани да ме хвалиш, твърде добър си с мен, Чарли. Но ще се опитам. Ще науча, каквото мога, но съм сигурна, че тайната е в старанието да правиш всичко както трябва.
— О, със сигурност — прекъсна я Хари, който бе приключил с наместването и отново спусна крака си на земята. — Колкото повече ти харесва, толкова по-добре ще го правиш — ще белиш сиренето, ще убиваш бълхи, за да им вземеш кожата, ще готвиш обелките от картофи, ще лъскаш шилингите и така нататък. А сега наистина трябва да тръгвам. Лека нощ, Алис. Ще пуснеш ли Чарли да ме изпрати до края на алеята и после ще ти го върна? Хайде, Чарли. Бог да те благослови, момиче. Пак ще се отбия, когато имам новини за вас.
След тези изискани дума за сбогом той се ръкува с Алис, потупа я по рамото и я погъделичка под брадичката.
— И не се отчайвай — всичко ще се нареди. Всъщност изобщо не допусках, че къщата е толкова удобна. Приятна стара къща, с малко въглища и дърва, с чифт блеснали очи и с чашка от това един мъж може да поживее доста така. Самият аз бих го направил. Изобщо не мислех, че е толкова приятно тук, и наистина щях да предпочета да остана да пренощувам, отколко да яздя чак до Барнсли, Чарли, уверявам те. Хайде, Чарли, трябва да тръгвам. Тя те пуска — нали така, Алис? — да ме изпратиш до края на алеята.
С това сбогуването приключи и Чарли и Хари тръгнаха заедно. Алис се запита какво бе накарало Хари да измине толкова път за такова кратко посещение, след като почти нищо не им каза. Вероятно собствените му дела — защото той винаги търсеше коне и за него трийсет или петдесет мили не бяха нищо — го бяха довели близо до Кресли Комън, а ако бе така, той нямаше нищо против да измине още няколко мили, за да нахрани коня си и да получи вечеря. Сигурно старият господар в Уайвърн бе избухнал по-гневно и го бе заплашил с нещо, в което се криеше истинска опасност за Чарли, което братята бяха решили да не й казват. Грижовна потайност, но често неочаквана, и като такава бе петдесет пъти по-мъчителна от плашещата прямота.
Над тримата сякаш се бе спуснала лека сянка и хладина, помисли си Алис. Чарли смяташе, че брат му Хари е най-всеотдайният и най-състрадателният помощник, който може да има човек. Ако беше така — а нима той не знаеше най-добре, — Хари несъмнено се смееше и се шегуваше по своя си начин и наистина се забавляваше, така че едва ли нещо не бе наред. Само че Чарли… Дали не му тежеше нещо, за което тя не знаеше? Твърде силно уважаваше съпруга си, за да ги последва, както й се искаше, и да ги помоли да й разкажат всичко, ако ги грози нова опасност. Долови зловещото повтарящо се тиктакане на малкия бръмбар, въздъхна, изправи се, отвори капаците на прозорците и погледна към обляната от лунната светлина сцена.
Между стената на къщата и стръмния склон на долината на Марлоу имаше малко равно място, обрасло с трева. Високи дървета се извисяваха като притихнали и самотни стражи без старите сиви стени, а един нисък парапет, обрасъл с бръшлян, предпазваше от рязко спускане по нацепената и обрасла с дървета канара. През разпокъсания параван на гората отпред в далечината се виждаха по-гъстите участъци гора, които увенчаваха върха на далечната страна на тази мрачна котловина. По-спокойна и по-печална сцена въображението не можеше да създаде.
Алис отвори капаците, несигурна дали прозорецът гледа към мястото, откъдето трябваше да се покажат съпругът й и брат му, защото разположението на този сложна къща все още й бе непознато, и разочарована, тя потъна в съзерцание на гледката, която така добре хармонираше с меланхолията на самотните й опасения.
Колко скоро, след като си постигнал желанието на сърцето си, идва разочарованието, кога започва да дълбае червейчето, кога залиняват растенията от пролетта на живота ни? Където и да разпънем шатрата или да пуснем котва, винаги се открива възможността за нов поход, винаги започва ново пътуване — никъде не е спокойно.
— Просто си въобразявам — нищо не се е объркало, не крият никакви тайни от мен. Никой друг си нямам. Той несъмнено би ми се доверил, не би ме оставил съвсем сама. Не, Рай, не би направил такова нещо. — С натежало сърце Алис отново се извърна от прозореца. — Ще се върне след минутка, няма да придружи Хари надалеч.
Отиде до вратата, отвори я и се заслуша. Чу стъпки откъм прохода към конюшнята и се провикна да попита кой е. Беше Том, който бе извел коня на господаря Хари и му бе отворил портата. Изведе коня и двамата братя тръгнаха заедно — господарят Хари с поводите в ръка и господарят Чарлс до него. Поеха по тясната пътечка по протежение на тясната долина към Кресли Комън.
Алис знаеше, че съпругът й ще се върне след няколко минути и все повече се питаше какво ли ще й донесат тези няколко минути, а отчасти се чудеше и на собствената си тревога. Затова се върна в стаята и го зачака там. Той обаче се забави повече, отколкото очакваше тя. Съдовете за чай стояха изоставени на масата. Огънят напразно блещукаше подканящо, а тя, все по-разтревожена и самотна, и вероятно малко ядосана, задето са я изоставили така, отиде горе да види старата Дулчибела.
ГЛАВА 17
ПРЕДУПРЕДИТЕЛНИЯТ РАЗКАЗ НА МИЛДРЕД ТАРНЛИ
Когато изкачи стълбите, Алис повика възрастната слугиня, защото не искаше да прекоси сама плашещия коридор. Чу гласа на Дулчибела и след малко старата й дойка се появи, а до рамото й стоеше Милдред Тарнли.
— О, госпожо Тарнли, много се радвам да ви видя. Дошли сте да посетите Дулчибела. Моля ви, елате и ми разкажете нещо за тази стара къща. Вие сте тук от толкова отдавна и я познавате толкова добре, че сигурно можете да ми разкажете много.
Възрастната жена с неприятното лице се поклони сковано.
— На вашите услуги, госпожо — отвърна тя.
— Стига да не ви затруднявам — умолително додаде Алис, която все още малко се боеше от нея.
— Както наредите, госпожо — отговори старата слугиня с поредния скован поклон.
— Е, много ще се радвам. Дулчибела, гори ли огън? А, да, много е приятно.
Жените влязоха в старовремската спалня.
— Госпожо Тарнли, надявам се, че няма да ви попреча да изпиете чая си?
— Не, благодаря, госпожо, изпих го още преди час — отговори старата жена.
— Седнете, госпожо Тарнли — покани я Алис.
