Каруел, както бе чула баба ми. Понеже какво представлява едно младо същество, което няма вече какво да очаква от живота, което е съвсем само и няма дори с кого да разговаря, а сърцето му е разбито?
— Каза, че според теб тук е имало неин портрет, така ли? — попита Алис.
— Казах, че не са го занесли в Уайвърн, госпожо. Баба ми каза, а тя би трябвало да знае, че навремето тук е имало портрет, който са допускали, че е бил неин. „Това е единствената картина, която си спомням да е имало в Грейндж“, така рече.
— А къде е сега? — попита Алис.
— Отдавна е на парчета. По мое време беше в стаята, която наричат оръжейна. Стената беше влажна. Картината се повреди още навремето, толкова почерня, че почти нищо не се виждаше. Много пъти, докато бях още малко момиче на тринайсет-четиринайсет години, дълго стоях върху масата и я гледах. Само че боята беше станала на люспи, платното беше заприличало на прогнило дърво и при всяко бутване по нещо се отронваше, докато накрая вече нищо не се различаваше. Картината отдавна изчезна, а рамката сигурно се е счупила.
— Колко жалко! — възкликна Алис. — О, колко жалко! Дали случайно не си спомняш нещо от картината?
— Бяха нарисували госпожата изправена — виждаха се връхчетата на обувките й, май от бял сатен, и имаха катарама, сигурно диамантена. В ръката си държеше букет от сини цветенца и една роза, но лицето беше цялото избледняло и потъмняло с изключение на устата, истинска и усмихната в ъгълчетата — много беше красиво. Само че всичко беше почерняло и голяма част от боята се бе смъкнала. Само това видях от картината.
— Случи ли се още нещо? — попита Алис.
— О, още много! Феърфийлд Ботуша се върна, обаче вече никой не даваше пет пари дали е тук, или го няма. Хората в Каруел не го обичаха, но бе за предпочитане да се държат учтиво, защото Феърфийлд винаги са били опасни хора; палеха се от една дума, та никой не смееше да ги ядосва. Той дойде да се увери с очите си и нареди всички стаи да бъдат покрити с черно, стълбите също, също и арката на прохода навън, чак долу до пода, защото тя, горкичката, лежеше тук горе.
— Не в тази стая! — възкликна Алис, която дори след толкова време не се осмеляваше да наруши зловещата святост на стаята на онази жена.
— Не, не в тази, в стаята в другия край на прохода. Ще трябва да се изхаби доста мазилка и хартия и да се направи голямо почистване, за да можете да легнете там. Хари Ботуша вдигна голяма патърдия по повод смъртта на жена си. Скоро щяха да пристигнат Феърфийлд и той сигурно е смятал, че ще е по-добре да останат с впечатлението, че е обичал жена си, поне да им даде повод да кажат няколко хубави думи за него, ако поискат, да раздадат милостиня на бедните и да оставят доста солидна сума за енорията, както казаха — и в църквата в Кресли, и в манастира в Каруел. Дори посетиха викария, а Хари организира най- голямото погребение, правено някога в Грейндж. Погребаха я в манастира, където бяха погребани всички Каруел, в нова гробница, където нея положиха първа и последна, понеже Хари Ботуша се ожени повторно и беше погребан заедно с втората си съпруга в Уайвърн. Така горкото същество бе съвсем само — и приживе, и в смъртта.
— Има ли някой разказ, който да обяснява онова, което видях, когато двете с теб влязохме в прохода? — попита Алис.
— Казах ви, госпожице, в прохода беше окачено черно, както съм чувала да разказва баба ми. Така се е появила историята, защото по различно време, госпожо, в семейството на Феърфийлд е имало три жени, които са видели същото нещо. На погребението чух онзи млад лорд да казва, че много я е харесвал, само ако и тя се бе съгласила да приеме обичта му, но той още я обичал въпреки всичко. Подметна няколко остри думи на сър Хари и заради тези думи двамата излязоха на дуел повече от година след това, Хари Ботуша беше убит и беше погребан в Уайвърн.
— Виж ти! Странно е как благородници, които имат всичко, което светът може да им даде, рискуват живота си заради такива думи — изтъкна поуката старата Дулчибела Крейн, — при това, без да знаят какво ще стане с тях, след като изгубят всичко тук, след като гръмне пистолетът. Ако беше някой нещастник, друг въпрос, но това… човек наистина се чуди.
— Госпожо Тарнли, споменахте, че нещо се е случило с някои дами от семейство Феърфийлд, нали така? — попита Алис.
— Ами говори се, че сър Хенри, Феърфийлд Ботуша, довел втората си съпруга тук едва дванайсет месеца след смъртта на първата и когато за пръв път стъпила в прохода, тя видяла на съвсем същото място същото, което видяхте и вие. Два месеца по-късно той бил в гроба, а тя — в лудница.
— Госпожо Тарнли, мисля, че не е нужно да разказвате тези ужасяващи неща на младата дама.
— Да плаша младата дама ли? Защо не, след като се плаши от истината? Тя поиска да научи истината и я получи. По-добре да уплаша младата дама, отколкото да я заблуждавам — студено и категорично отговори Милдред Тарнли.
— Изобщо не искам да кажа, че трябва да я заблуждавате — отвърна прямата Дулчибела. — Обаче няма защо да й пълните главата с тези ужасяващи фантазии. Уплашихте я, не виждате ли как пребледня?
— И би трябвало. Още три жени на Феърфийлд видяха същото нещо точно на същото място и всяка за свое огромно съжаление. Едната падна от скалата на феите, друга умря, докато раждаше първото си бебе, горкичката. А третата бе хвърлена от коня си в каменната кариера в Кресли Комън, докато наблюдавала лова, а после така и не дойде на себе си. Не ми приказвай, жено, много добре знам какво правя.
— Моля те, Дулчибела, недей. Уверявам ви, че съм ви много признателна, госпожо Тарнли — намеси се Алис Феърфийлд, уплашена от злобната разпаленост на старата жена.
— Признателна ли? Не е вярно, за какво да сте ми признателна? — възрази Милдред Тарнли. — Не сте ми признателна, ами сте уплашена. Само че всичко е вярно. Нито един Феърфийлд не бива да води своята съпруга в Каруел Грейндж и господарят Чарлс го знае не по-зле от мен. Та сега, с две думи, госпожо — получихте своето предупреждение и ще е най-добре да си тръгнете оттук, без да позволявате под краката ви да израства трева. Видяхте предупреждението, госпожо, а аз съвсем ясно ви казах какво значи то. Съвестта ми е чиста, пък вие правете каквото искате. А ако оттук нататък очаквате от мен да шпионирам заради вас, да събирам и да ви разказвам някакви истории, та да си навлека беля с други хора, да знаете, че не сте познали. Сигурно няма да има повече предупреждения, поне не от мен, а вие, ако искате ме послушайте, госпожо. Милдред Тарнли каза, каквото имаше да казва. Чухте разказа ми, чухте и съвета ми. Обаче, ако пренебрегнете и едното, и другото, а освен това и видяното със собствените си очи, гответе се за последиците.
— Не бива да плашите така госпожица Алис, не бива, казвам ви. Не се плаши от такива истории, скъпа. Срамота! Не виждате ли как е пребледняла като плащаница, не е на себе си?
— Не, Дулчибела, няма нищо — усмихна се Алис силно пребледняла и с пълни със сълзи очи.
— Повече няма да я плаша, можете да бъдете сигурни в това. А ако съм я уплашила, вината не е моя. Неблагодарна работа, но не се опитвах да доставя удоволствие нито на нея, нито на вас, а само да сваля бремето от плещите си, така че вината да си е само нейна, ако не се вслуша. Дадох й съвет, защото тя поиска. Извинете ме, че се изразих толкова открито, госпожо, но по-добре сега, отколкото по-късно — добави тя и се поовладя. — Може ли да направя още нещо долу, госпожо? Трябва да вървя, че кой знае какво прави онова дете през цялото това време.
— Много ти благодаря, не искам нищо — отговори Алис.
Милдред Тарнли й метна суров тъмен поглед, поклони се сковано и се оттегли.
— Не съм виждала такава жена — заяви старата Дулчибела, загледана подире й през вратата. — Не бива да й позволяваш да ти говори така, скъпа. Не е нейна работа да дрънка такива неща на господарката си. Какви обноски само имат хората по тези затънтени места! Но според мен, скъпа, ще е добре да я държите на известно разстояние и да й дадете да разбере къде й е мястото. За такива като нея само строгост, острота и авторитетно поведение, никакви благодарности и снизходителност, защото колкото сте по-сърдечна, толкова по-горделива и нагла ще става тя. Освен това, госпожице Алис, според мен тя не ви харесва, никак.
За младите, а за някои хора — винаги, е болезнено да чуят подобно заключение от безпристрастен наблюдател. Много е унизително, а понякога е дори тревожно.
