известно, още не е време за сълзи. Рано е още да се омърлушваш. Просто реших да намина и да ти съобщя новината.
— Знаех си, че имаш да ми казваш нещо, Хари — обади се Чарлс.
— Не е нищо особено, само дреболия — отговори Хари, — но си прав, че точно това ме доведе тук. Миналата седмица бях в Лондон, отбих се на онова място в Хокстън и открих обичайното, но все пак добре, че се отбих.
— Не е ли станала по-разумна? — попита Чарлс.
— Ни най-малко — отговори Хари.
— Кажи ми какво й каза.
— Каквото се бяхме разбрали.
— В думите ти нямаше нищо, което да не е мило, помирително и разумно, нали? — умолително попита Чарлс.
— Явно това не впечатли ответника — отговори Хари.
— Като че ли се забавляваш — отбеляза Чарлс.
— Иска ми се да се забавлявах повече, но независимо дали ми е приятно, трябва да ти разкажа нещата направо. Отбих се набързо, защото исках само да платя двайсетте лири, нали помниш?
— Ах, как ми се иска все още да бяха у мен!
— Е, парите наистина не я накараха да ни хареса или да ни заобича повече, признавам. Обаче се огледах наоколо и кълна ти се, зачудих се как е възможно човек да живее на такова място, след като има толкова приятни местенца, където в чужбина ще може да живее три пъти по-добре. Запитах се защо ти не си се замислил за това, защо не си проявил повече интерес. Забелязах как старата кримка мисли за петдесет неща едновременно, как ме подозира мен, горкия, в мръсна игра. За момент се уплаших, че десетина остри нокти ще се впият в носа ми, обаче я поуспокоих, придумах я, поласках я. Щеше да се пръснеш от смях, понеже накрая и двамата мъркахме като котки на стара мома.
— Знаеш ли, Хари, тя е луда, напълно луда — каза Чарлс, грабна ръката му, спря и се извърна към него, за да накара и Хари да спре. — Не я ли видя, съвсем е откачила. Само си помисли!
Хари се засмя:
— Да, доста е лудичка.
— Ама не си ли съгласен, че наистина е луда? — повтори Чарлс.
— Е, има нещо такова, обаче аз не бих казал, че е луда — тя е нещо доста по-лошо от това, смея да кажа, само че не бих сложил дъртата кримка там.
— Къде? — попита Чарлс.
— Сред лудите. Да, наистина е луда, ама по-скоро е зла и дори по-лошо.
— Няма голямо значение какво мислим ние двамата. Знам обаче какво друг човек щеше да направи много отдавна, само дето аз не можах да се реша. Често съм мислил за това, но не можах… не можах.
— Тогава няма особено значение — каза Хари и затегна колана на седлото с една-две дупки. — Няма голямо значение. Само че аз нищо не можах да направя, така да знаеш. Мисля, че главата й си е съвсем наред, само дето много дяволи вилнеят вътре. Тук съм съгласен с теб.
— И какво ще ме посъветваш да направя? Това е ужасно — каза Чарлс.
— Щях да ти кажа, че ако нямаш нищо против, най-добре ще е да оставиш цялата тази работа на мен. — Хари възседна коня си, облегна се на едното си коляно и каза: — Мисля, че знам как да действам, ако оставиш на мен. Старият Пайпклей не смята, че имам причина да играя нечестно.
— Тъкмо обратното — възрази Чарлс, който го слушаше внимателно.
— Никакъв интерес — настоя Хари, насочи погледа си към далечното хълмче на Торстън и продължи, без да обръща внимание на предположението на Чарлс. — Виж, това чудовище ще ми играе по свирката, докато ти ще можеш само да се дърпаш, да отстъпваш или да офейкаш. Има толкова много малки немски или френски градчета — ти не се тревожи за нищо, само прави каквото ти казвам, и аз ще се погрижа за всичко.
— Ти си страшно добър човек, Хари, кълна се, че направо щях да откача. Нямаше с кого да поговоря, не знаех кой какво мисли. В твоите ръце се чувствам в безопасност, защото мисля, че ти разбираш от тази работа много по-добре от мен, много по-добре от мен познаваш хората, а аз никога не съм можел да управлявам никого и нищо. Кога ще идваш отново по работа в града?
— Нищо чудно след около три седмици.
— Знам, че няма да ме забравиш, Хари. Боя се дори да ти пиша, но ако се сетиш за някое място, където можем да се срещнем и да поговорим, с радост ще дойда. Нямаш представа колко нещастен и неспокоен се чувства човек, когато не знае какво става.
— Със сигурност, не го оспорвам. През следващите десетина дни ще бъда зает, трябва да наобиколя доста места, но ще ти дам знак.
— Това се казва свестен човек, знам, че няма да ме забравиш — каза Чарлс и постави ръка върху ръката на брат си.
— Няма, разбира се. Лека нощ. Пази се и предай на Али, че я обичам.
— И… Хари?
— Да? — попита Хари и дръпна немирния си кон малко назад.
— Ами май това е всичко.
— Лека нощ, тогава.
— Лека нощ — повтори Чарлс.
Хари докосна шапката си с усмивка и в следващия момент препусна, прелетя на еклив галоп по тесния път без ограда, който пресичаше мерата, и започна да се смалява в далечната лунна светлина.
— Е, тръгна си… с леко сърце, нищо не го тревожи… Животът му е песен… Светът му е като играчка.
Чарлс тръгна бавно в посоката на чезнещия в далечината конник, след това отново спря и го наблюдава печално, докато той се изгуби от поглед.
— Надявам се да не забрави — винаги е толкова зает с тези глупави коне, обаче наистина печели доста. Ще ми се и аз да разбирах нещо от коне. Трябва да намеря начин да изкарам малко пари. Горката малка Алис! Надявам се да не съм забатачил работата. Ще пестя по всевъзможни начини, разбира се, това е заради нея. Но като се замисли човек, съвсем малко са нещата, от които можеш да се откажеш. Можеш да се откажеш от конете, стига да имаш, и да си оставиш само един. Все пак трябва да имаш поне един кон на такова място — иначе рискуваш да умреш от глад, да не получаваш пощата си или да издъхнеш, защото не можеш да извикаш лекар. Няма да пия вино или бренди и старият Том ще направи същото, освен това напълно ще се откажа от пушенето. Човек трябва да прави жертви. Ще изпуша бавно само тази кутия и няма да поръчвам повече — това е лош навик, ще се откажа от него. — Чарлс извади пура от кутията си и я запали. — Няма да похарча повече и една лира за това, а колкото по-скоро свършат тези, толкова по- добре.
Пъхнал ръце в джобовете си, той бавно се запъти към малко възвишение на около стотина ярда вдясно, изкачи го и се оглед наоколо, пушейки. Мисля, че не виждаше нищо от ширналата се пред очите му гледка, макар да приличаше на художник, който търси живописното.
Главата му бе пълна с идеи за продажбата на Каруел Грейндж, но не бе съвсем сигурен, че има това право, а и не искаше да пита адвоката си, на когото вече дължеше нещичко. Замисли се колко уютно и приятно биха могли да живеят в някое от онези малки градчета в Германия, където скучната човешка природа разкъсва савана си, литва и се носи като пеперуда сред пъстрия и златен живот — където крупието и комарджията прислужват по време на службата пред сияйната и непостоянна богиня, където приятно свирят оркестри, не погребват хората живи насред пустинята и насред гората заедно с кучетата и със скитниците, на място, където малката Алис щеше да бъде преизпълнена от наслада. Беше ли честно да я води тук и да я затваря в гниещата обител на Каруел Грейндж?
Вече бе започнал да се изкачва по гористото възвишение към печалната къща. Пурата му изгоря и той изрече на глас, загледан към дома си в мрака:
— Горката малка Алис! Тя наистина ме обича, струва ми се, а това е нещо!
