— Предпочитам да стоя права, госпожо — упорито настоя съсухрената жена.
— Много ще се радвам, ако все пак седнете, Милдред — настоя младата й господарка, — но ако така предпочитате… Искам да кажа само, че трябва да се настаните възможно най-удобно. Много ми се иска да науча нещо повече за тази стара къща. Помните ли какво се случи, докато се качвахме заедно с вас по стълбите и аз толкова се уплаших?
— Не го видях, госпожице… госпожо. Само ви чух да казвате нещо — отговори Милдред Тарнли.
— Да, знам, но днес споменахте за някакво предупреждение и имахте вид на човек, който и преди е чувал за подобно нещо.
Възрастната жена вирна брадичка и със скръстени ръце направи още един поклон, с което сякаш искаше да каже: „Ако искате да ме питате нещо, питайте“.
— Помниш ли някой да е казвал, че е видял нещо странно в онзи проход горе след стълбите? — попита Алис.
— Помня, госпожо — дискретно отговори старата жена.
— И какво беше то? — попита Алис.
— Не знам, дали господарят ще бъде доволен, ако чуе, че говоря за такива неща, госпожо — намекна Милдред.
— Просто ще се засмее, както трябва да направя и аз, уверявам ви. Изобщо не съм страхлива, така че не се бойте, няма да се направя на глупачка. А сега ми разкажете.
— Ами, госпожо, спомнете си, че сте ми наредили, в случай че мастър Чарлс ми се скара, защото както казахте, много хора не гледат сериозно на това, а го мислят за врели-некипели, за приказките на една старица. Така че аз не мога…
— Ще поема цялата вина — каза Алис.
— Доколкото ми е известно, няма никаква вина, а ако имаше, нямаше да моля други хора да поемат върху себе си повече, отколкото е редно. Самата аз бих ги обвинила, без да се интересувам дали им харесва, или не. Както ви казах, госпожо, трябва да ми заповядате, за да се подчиня на нарежданията ви.
— Да, разбира се, госпожо Тарнли… А сега ви моля да продължите — подкани я Алис.
— Ще ми кажете ли какво видяхте, госпожо?
— Тежка черна завеса се спусна от горната част на арката, под която минахме за прохода пред вратата, и за няколко секунди запречи входа — отговори младата дама.
— Ай, ай, няма съмнение, че е това, само че там няма завеса, госпожо, поне не изтъкана на този свят. Тези, които тъкат тази мрежа, са с лека ръка и с тежко сърце, а самият дявол им движи совалката — рече възрастната жена с горчива усмивка. — Точно за това говорех с госпожа Крейн, когато се качихте, госпожо.
— Да, наистина беше много странно — тихо потвърди старата Дулчибела.
— Освен това от спускането й от пода се надигна доста прах — продължи Алис.
— Да, така е, как иначе. Винаги става така — каза госпожа Тарнли със същата смътна и грозна усмивка. Не че в прохода има и прашинка, защото двете с Лили Доджър бяхме измели и измили всичко. Видели сте прах, ама това не е истински прах, както онзи, за който говори свещеникът: „Прах от прахта…“ Не, не, това е много по-фин прах, прахът на смъртта. Вътре няма повече пръст, отколкото има в пушека или в мъглата на долината на Каруел долу. Всъщност изобщо не е прах, а е прах, който призракът може да отупа от савана си. Привидение… Това е, госпожо, какво друго.
Алис се усмихна, но се смрази от усмивката, с която й отговори старата Милдред, и се извърна към Дулчибела. Само че добрата госпожа Крейн я погледна в лицето със сериозно изражение и със смаяно опулени очи.
— Разбирам, Дулчибела, ако смелостта ми изневери, не трябва да търся подкрепа от теб. Е, госпожо Тарнли, не се тревожете, няма да имам нужда от помощ. Изобщо не ме е страх, така че продължете, ако обичате.
— Ами, госпожо, както ми разказваше баба ми, тази къща станала притежание на семейството преди повече от сто години. Бях съвсем малка, когато тя разказваше това, а оттогава към разказа са се добавили много години. Случило се обаче по времето на стария сър Хари Феърфийлд. По негово време го наричали Хари Ботуша, защото винаги бил обут с ботуши, понеже рядко слизал от седлото. По онова време имало размирици, имало доброволческа кавалерия, имало войници и един господ знае още какво. А мъжете от рода Феърфийлд винаги са били дръзки и смели мъже, така че опасните времена много им подхождали — обаче дали бил в полка, дали на лов, кракът му почти никога не слизал от стремето. Затова според баба ми някои го наричали Феърфийлд Ботуша, но повечето хора му викали Хари Ботуша — такъв бил по онова време сър Хари Феърфийлд.
— Струва ми се, че съм виждала портрета му. В Уайвърн. Виси на стената в далечния край от вратата, близо до прозореца. Мъж с дълга перука и с дантелена широка вратовръзка, а също и с голям стоманен нагръдник, нали? — попита Алис.
— Прилича на него, госпожо… Искам да кажа, че не знам, не съм сигурна, обаче навремето той бил славен човек, така че сигурно е наредил да му направят портрет. Съпругата му била от Каруел, наследница, обаче в този край сега няма нито един Каруел, от много време няма. Та тя донесла Каруел Грейндж и долината на Каруел на рода Феърфийлд — горкичката, беше много красива. Нейният портрет така и не бе отнесен в Уайвърн, независимо от добрините, които стори ръката й, от имотите и от красивата й външност. Семейство Феърфийлд бяха буйни хора. Не казвам, че и сред тях не е имало свестни, обаче дори да са били свестни с другите хора, рядко са се държали добре със съпругите си. Бяха сурови и лоши съпрузи няма съмнение.
Алис се усмихна, тихо разбута огъня и въздъхна, когато разказът продължи:
— Говореше се, че госпожата е много самотна тук. Както знаете, мястото наистина е самотно, ужасно самотно и все едно и също. За старица като мен няма значение, но с младата кръв е различно. Младите хора искат да видят малко свят, да говорят и да научават какво се случва, независимо дали е развлечение, промяна или каквото и да е. Тя беше много самотна, мотаеше се печално из старата градина, садеше цветя или плевеше розите все сама… или пък плачеше на прозореца, докато Хари Ботуша все имаше някакво извинение — я ще отиде за риба, я ще излезе с хрътките, я по наистина лоши дела. Надали сме виждали физиономията на Хари Ботуша тук дори два пъти годишно — викаха му и Красивия Хари, а красивата му съпруга се поболяваше от мъка изоставена, сама в собствената си самотна къща до долината на Каруел, където и в момента ви разказвам всичко това.
Алис се усмихна, кимна, за да покаже, че внимава, и старицата продължи:
— Винаги съм се чудела защо крият — понякога е по-добре да се говори открито, понеже рано или късно всичко се разчува, а тогава настава бъркотия и сигурно вече е твърде късно. Така че историите пътуват най-вече без крака и не можеш да отречеш словото на Бог „да бъде светлина“, понеже рано или късно ще бъде светлина, всичко ще се разчисти, а злите постъпки на Хари Ботуша далеч в миналото, всичките му кроежи, всичко сторено ще излезе на бял свят и тя повече няма за нищо да се съмнява и на нищо да се надява. Горкичката, обичаше го по-силно от живота, обичаше го дори повече от самата себе си, а какво получи насреща — ужасен негодник.
— Не й ли беше верен? — попита Алис.
— Какво? Как ли пък не! — отвърна госпожа Тарнли с цинична гримаса. — Трябваше сама да се оправя с това, както и с всичко останало, а можеше да си намери по-добра партия от сър Хари — един лорд. Забравих му името, обаче си беше изгубил ума по нея. Ама тя не понеже обичала Хари Феърфийлд Ботуша, искала само него, никой друг — и накрая сама си блъскаше главата в Каруел Грейндж, в къщата, която бе донесла като зестра на Феърфийлд, горкичката самотна птичка, както й викахме, само че не й било писано да живее още дълго. Да, не беше… Понякога излизаше на разходка, ама не говореше с никого и вече нищо не я интересуваше. Ходеше там до езерото, сред гъстите дървета, заобиколени с тъмен плет от тис.
— Знам, много висок жив плет с дървета зад него — обади се Алис. — Най-тъмното място, което съм виждала. Зад градината. За него ли говориш?
— Да, за него. Обичаше да се разхожда там, често плачеше, и пак там я намериха удавена горкичката. Някои смятаха, че е нещастен случай, защото брегът беше много стръмен и хлъзгав, а и тогава беше дъждовно, обаче повечето мислеха, че е сложила край на живота си, това се говореше сред жителите на
