— Е, няма значение — каза Алис, — тя не може да ми навреди много. Предполагам, че не би го направила, дори да можеше, а и нямам нищо против подобни разкази.
— И защо да имате, скъпа? Днес никой не обръща внимание на такива неща.
— Но ми се иска тя да ме харесваше — толкова малко хора сме тук. Светът ни е съвсем малък, а и аз никога с нищо не съм я обиждала. Не виждам каква полза има да ме мрази.
— Няма полза, скъпа, но тя е тук от толкова отдавна единствената квачка в къщата, така че не иска да я откъсват от петела, така мисля. Не знам защо иначе ще ви разказва всичко това, ако не за да те притесни. Бог знае, че има достатъчно тревожни неща в това печално място и без тя да фабрикува подобни измишльотини.
— Тихо, Дулчибела, това не е ли кон? Сигурно Чарлс се прибира.
Тя отвори прозореца, който гледаше към конюшнята.
— Отиде да поязди ли? — попита старата Дулчибела.
— Не, няма нищо — тихо каза Алис. — Освен това ти ми напомни, че той не излезе на кон, а само да поизпрати малко господин Хенри. Скоро ще се върне. Надявам се нищо да не се обърка.
С изморена въздишка тя се отпусна в голямото кресло до огъня, дълго мисли, ослушва се и мечта, преди стъпките и гласът на Чарли отново да прозвучат в старата къща.
ГЛАВА 18
РАЗХОДКАТА НА БРАТЯТА
Когато домакинът и гостът излязоха заедно в павирания двор, вече бе нощ и луната светеше силно.
Том бе оседлал коня и го изведе веднага щом го повикаха. Хари му кимна и се усмихна — защото бе по-щедър с усмивките си, отколкото с шилингите си, — пое поводите от ръката му и двамата с Чарли рамо до рамо закрачиха мълчаливо от портата на двора към тъмния и неравен път, който известно време следва стръмния склон на котловината, която се слива с долината на Каруел.
Тесният път беше много тъмен, над него се преплитаха клоните на извисяващите се отстрани дървета, а през клоните на места се промъкваше ъгловато петънце лунна светлина, което се понасяше по белия каменен път, когато клоните зашумяваха тревожно като мънички пърхащи криле.
Мракът бе съпътстван от тишина. Чаткането на конските копита и собствените им приглушени стъпки бяха единствените звуци, които се примесваха със скърцането и с въздишките на клоните над главите им. Единият бе изпълнен с очакване, другият размишляваше, но темата не беше приятна и известно време никой от двамата не я подхвана.
Не вървяха бързо. Конят явно усещаше, че пътниците искат да се поразходят, и услужливо закрачи бавно като тях.
Ако нечии очи можеха да виждат в тъмното, щяха да видят лицата на двамата — едното искрено, а на другото бе лепнато фалшивото изражение на съчувствие и на съжаление, което Хогарт3 с цялата си деликатност и въздействена сила изобразява у възрастния роднина по бащина линия в последната гравюра от цикъла „Модерен брак“.
По лицето на Чарлс се четеше силно безпокойство, неловка замисленост и въздържаност, които биха обяснили мълчанието му. Както казах, и веселякът Хари имаше съвсем различно изражение. Това лице сякаш бе произвело усмивка, която все още не си бе тръгнала. Клепачите му бяха увиснали, веждите му бяха извити — престорено съчувствие, каквото всички сме виждали.
В моралната преценка за себе си ние прилагаме оптични илюзии дори при анализирането на самите себе си, оцветяваме и маскираме мотивите си и пълним ушите си с извинения и с явни лъжи. Навикът да се заблуждаваме е толкова здраво вкоренен, че дори в тъмното лицето ни придобива лицемерно изражение, почти без да го съзнаваме.
— Ето го най-сетне завоя за Кресли Комън. Не можехме да разговаряме на спокойствие сред дърветата. Толкова е тъмно, че човек няма да разбере, дори и някой да стои до лакътя му. И така, старецът е адски ядосан, нали?
— Никога не съм виждал толкова вбесен човек — отговори Хари. — Никога не съм виждал и самия него толкова ядосан. Ако знаеше, че съм тук… Но ти ще се погрижиш за мен, нали?
— Беше много добър с мен, стари приятелю, няма да го забравя, в никакъв случай. Трябваше обаче да обмисля нещата по-добре. Не биваше да замесвам горката Алис в тази бъркотия. Мътните да ме вземат, ако имам представа как ще я караме оттук нататък.
— Е, това е само временно, кратка неприятност — ще се оправите, не може да продължи дълго.
— Всъщност може да продължи десет години или дори двайсет — отговори Чарли. — Бях глупак да напусна армията. Не знам какво ще правим, а ти?
— Твърде си потиснат — не можеш ли да изчакаш и да видиш какво ще стане? Все още нищо не се е случило, а и животът тук надали ще ти излиза скъпо.
— Хари, мислиш ли, че ще е добре да взема фермата на Джон Уолинг и със собствените си ръце да се опитам да направя нещо от нея? — попита Чарлс.
Хари поклати глава.
— Не мислиш ли?
— Не, не мисля. Никога няма да успееш да изкараш рентата — отговори Хари. — Освен това, ако промениш нещо тук, хората ще започнат да говорят, а нямаш полза от това. Трябва да си адски тих.
Настана пауза, докато двамата вървяха мълчаливо, докато тъмните сенки на дърветата започнаха да се поразсейват пред тях и гората се разреди. Силуетът на цели дървета се виждаше съвсем ясно, а широката общинска мера на Кресли се ширна мъгливо пред тях със своите папрати и прещип.
— Що се отнася до парите, Чарли, в момента има достатъчно пари и никакви съществени дългове. Искам да кажа, ако не ги направиш без нужда. Двамата с Алис ще можете да живеете от къщата и от градината известно време. Наемателите ти дават триста годишно, а вие ще успеете да се оправяте с двеста.
— Двеста лири годишно! — викна Чарли и се ококори.
— Да, с двеста годишно. Това момиче яде колкото врабче — потвърди Хари.
— Алис е най-прелестното същество на света и аз съм сигурен, че ще се погрижи за всичко, само че има и други неща освен вечерята и закуската — отговори Чарли, който нямаше нищо против да наричат жена му „това момиче“.
— Против ръжен не се рита, момчето ми. Ще ти трябват по сто лири годишно за непредвидени случаи.
— Да, допускам — смръщи се Чарлс. — Особено ако ръженът са още няколкостотин лири. Само че не мога да си представя някой да съумее да живее с такава скромна сума.
— Ще трябва да намериш начин, приятелю, за да не ти напишат полица, която да влезе в сила след смъртта ти — предупреди го Хари.
— Това донякъде ме притеснява, а и хората са толкова противни мошеници — възкликна Чарлс с потъмняло от гняв лице.
— Винаги са били и винаги ще бъдат — засмя се Хари.
— Много е приятно да говорим за сто лири годишно, но ти знаеш, че на мен ми е пределно ясно, че това няма да стигне, никога не е стигало — възкликна Чарли горчиво и после побърза да погледне през рамо.
— Кълна се в душата си, Чарли, не знам достатъчно силна ругатня — отговори добродушно Хари. — Но след като казваш, че няма да стигнат, явно е така.
— Със сигурност — отговори Чарли и въздъхна тежко. Отново се възцари мълчание. — Иска ми се да бях толкова умен като теб, Хари — каза Чарлс най-сетне.
— Наистина ли мислиш, че съм умен! Винаги съм смятал, че съм доста смотан, освен по въпроса с животните, честна дума — призна Хари с невинен смях.
— Ти си много по-умен от мен и изобщо не си мързелив. Кажи ми, какво щеше да направиш, ако беше в моето положение?
— Какво щях да направя на твое място ли? — попита Хари, вдигна поглед към звездите и известно време си подсвирква тихичко. — Не мога да ти кажа веднага, дори по-умен човек от мен би се затруднил с отговора. Но мога да ти кажа едно — никога нямаше да допусна да изпадна в това положение, както го наричаш, в никакъв случай. Изобщо нямаше да го допусна. Само че не се самообвинявай, доколкото ми е
