казах му го, признах, че си моя съпруга и че никой не може да каже и дума против теб.
— Смелият ми Рай! Колко жалко, че съм предизвикала тази свада. Сега обаче те обичам хиляди пъти повече. О, скъпи, вече сме всичко един за друг.
— Няма нищо! — възкликна той с внезапно оживление. — Ето го и него. Всичко наред ли е, Том?
— Всичко е наред, сър — отговори мъжът, когото той бе изпратил напред с коня и който сега стоеше отстрани на пътя, все още яхнал жребеца.
— Върнал се е, за да ни каже, че икономката е подготвила всичко за пристигането ни. О, не, скъпа — продължи той весело, — дори за миг не си помисляй, че давам и пет пари дали той е доволен, или е ядосан. Той никога не ме е харесвал, а освен това не може да ни навреди, изобщо не може, а рано или късно Уайвърн ще бъде мой. — Той я целуна и се усмихна с разпалеността на човек, чийто дух най-неочаквано се е успокоил.
Докато седяха, хванати за ръце, Алис се премести по-близо до него с инстинкта за гнездене на птичка, както я наричаше съпругът й, и се размечта, че ако на земята има рай, той сигурно е в живота, който тя започваше и в който любимият й щеше да е само неин. Докато поемаха по по-стръмния и по-криволичещ участък от пътя, който в продължение на една миля се катереше по гористия склон към селската къща в Каруел, тя усещаше, че с всяка стъпка се приближава още повече до рая.
Не е ли парадоксално, че това младо същество бе влюбено в два пъти по-възрастен мъж? Чувал съм за подобни случаи и съм чел при един стар френски автор не си спомням името му — изложеното с тържествена дързост правило, че няма такава отчаяна и готова на всичко любов като любовта на девойка към мъж, прехвърлил четирийсетте. Докато героят не стигне до този период на есенно величие, младостта и красотата го обичат едва наполовина. Тази окуражаваща истина е подсилена и подчертана от оригинала. Изваждам на преден план същината й за всички заинтересовани.
От друга страна обаче не мога да забравя, че Чарлс Феърфийлд разполагаше с много необичайни помощници за успеха си. На първо място, външността му — бихте му дали поне четири-пет години под истинската му възраст. Той беше красив, мургав, с равни бели зъби и с красиви тъмносини очи, които можеха да горят пламенно. Той бе единственият човек в Уайвърн, с когото тя можеше да разговаря. Беше поопознал света, беше попътувал в чужбина. Беше гледал картини и познаваше поне по име някои писатели. А във варварската изолация в Уайвърн, където господарите говореха почти единствено за новия плуг, за дебелия вол и за подобни неща, често вмъквайки осезаемо местния жаргон, Чарлс бе източник на информация и другар на всяка дама с вкус към книгите или към изкуството.
Файтонът вече приближаваше към Каруел Грейндж. С детинско удоволствие Алис наблюдаваше през прозореца променящия се пейзаж. Групите стари дървета се приближиха още повече. Тесният път виеше все по-стръмно нагоре. Горите ги обгърнаха по-плътно. Дърветата бяха по-високи и по-величествени и хвърляха тъмни сенки с листата и с клоните си върху белия път. През целия път сърцето й бе изпълнено с веселата мелодия на думите на любимия й. Най-сетне между оредяващите дървета на равното място на върха на склона се показаха фронтони, комини и осветени прозорци, под един огромен явор изникна къщичката на портиера, която приличаше на малка четвъртита каменна кула със стръмен покрив и отчасти обрасла с бръшлян. От прозорците й не струеше светлина. Том слезе от коня и бутна старата желязна порта, която се плъзна по затревения двор с протяжно и печално скърцане.
Дворът бе квадратен, ограден с относително висок зид, над който се виждаха короните на величествените дървета, огрени подобно на комините от луната светлина.
Това бе предната фасада на сградата, която Алис не бе виждала, официалният вход на Каруел Грейндж.
ГЛАВА 12
ПОЛИЧБАТА НА КАРУЕЛ ГРЕЙНДЖ
Високата стена, която ограждаше двора, и извисяващите се над нея разлистени стари дървета тънеха в сумрак. Въпреки това, ако в многобройните прозорци на чудатата каменна фасада блестеше пламъчето на живота и на гостоприемството, бих казал, че въздействието на тези мрачни стражи щеше да предизвика по-приятни асоциации, а къщата щеше да изглежда по-ведра и уютна. Но в момента единствено студената лунна светлина огряваше на места камъните и докосваше върховете на комините, а тишината и плътните сенки бяха толкова смразяващи, че само дълбокото въодушевление на истинската любов можеше да съзре в тази зловеща фасада прелестната картина от въображението на Алис Мейбъл.
— Скъпа, добре дошла в бедния ни дом, който присъствието ти ще озари и разкраси — каза Чарлс в прилив на нежност, — но който, както прекрасно знае твоят нещастен Рай, в момента не е достоен за теб. Все пак за кратко — за съвсем кратко — се надявам да го понесеш. Твоето присъствие ще го направи приятен за мен, а за теб, скъпа, надявам се любовта ми да го направи поносим. Поеми ръката ми, слез и бъди добре дошла в Каруел Грейндж.
Тя с лекота слезе на земята, хванала силната му ръка no-скоро от любов, отколкото за опора.
— Сигурна съм, че това чудато и притихнало място ще ми хареса — каза тя, — ще се влюбя в него и сигурно няма да поискам нищо друго, стига ти, любими, да си до мен. Утре на светло ще ме разведеш навсякъде, нали?
Краткият разговор протече приглушено и остана нечут за другите, заглушаван от пръхтенето на конете и от разговорите на мъжете относно багажа.
— А сега дано да ни отворят вратата — засмя се той и почука с тежкото старо чукче продължително и екливо.
След малко в коридора проблесна светлинка. Вратата се отвори и на прага застана възрастната жена, която се стараеше да се усмихва, но видът й не бе никак приятен. Очите й бяха тъмни и безжизнени и не се усмихваха, а край тях имаше бръчки, предизвикани от лошия й нрав, които никога не се заглаждаха. Все пак тя правеше всичко по силите си, не спираше да се покланя, държеше лоената свещ в месинговия свещник и с нея осветяваше дълбоките и не толкова дълбоките бръчки по неприветливото си лице с жълтеникава светлина, която много подхождаше на кожата й с цвят на чемшир.
Зад нея с друга лоена свещ, защото поводът беше официален, стоеше момиче с четвъртити рамене на около дванайсет години, с кафеникаво и някак плоско лице и без нито една красива черта с изключение на тъмните очи и на белите зъби. Това беше Лили Доджър, повикана да помогне на застаналата отпред старица. Тя гледаше със сериозен и наблюдателен поглед момичето, което усмихнато пристъпи напред в коридора.
— Добре дошла, господарке, добре дошла в Каруел каза старицата. — Добре дошъл, господарю, добре дошъл в Каруел.
— Много ти благодаря. Сигурна съм, че тук ще ми хареса — отвърна младата дама, щастливо усмихната. Това е толкова красива стара къща. И е толкова тихо. Обичам тишината.
— Доста стара и доста тиха — отговори старата жена. Няма да срещате много хора, които да ви притесняват, госпожице… искам да кажа госпожо… господарке…
— Но всички заедно ще се опитаме да я направим възможно най-приятна и удобна — намеси се Чарлс Феърфийлд и малко нетърпеливо потупа старата жена по рамото.
— Не мога да направя много, за да прекарва тя приятно, господарю Чарлс, но сигурно заедно ще сторим, каквото можем.
— А повече от това не е възможно — съгласи се Чарлс Феърфийлд. — Ела, скъпа, допускам, че някъде са запалили огън. Малко е студено, нали?
— Огънят гори цял ден в кедровата стая, сър, а чайникът ври на печката, ако госпожата иска чаша чай.
— Да, разбира се — каза Чарлс. — А запален ли е огън в стаята горе?
— Да, сър, цял ден гори и всичко е добре проветрено.
— Е, скъпа, искаш ли най-напред да видиш кедровата стая? — попита той и двамата усмихнати и хванати за ръка, прекосиха коридора, качиха се по стълбите, минаха през друг, по-малък коридор със задна стълба и влязоха в удобна стая с дървена ламперия, където весело пращеше накладен с въглища и с дърва огън. Мебелировката бе старомодна и макар да бе избеляла, бе безукорно чиста.
Стаята бе старомодна и уютна и изненада приятно Алис, която бе склонна да харесва всичко, а когато я зърна, възкликна очаровано и така искрено, че Чарлс Феърфийлд не се сдържа и се разсмя, макар че изпита
