и благодарност.
— Е, признавам, че като цяло изглежда изключително удобна — каза той и се огледа наоколо. — Боя се обаче, че тук е началото и краят на нашето великолепие — засега, разбира се, защото постепенно, малко по малко ще подобрим обстановката и ще се разширим. Страхувам се обаче, че в цялата къща няма друга обитаема стая, искам да кажа салон, освен тази.
— Това е най-приятната стая, която някога съм виждала, Чарли. Прелестна стая. Изключително съм доволна.
— Ти си мило създание — рече той. — Във всеки случай си най-прелестната млада съпруга на света, решена да приеме охотно всичко. Както ти казах, не след дълго положението ще се подобри, а дотогава хуморът и веселието ще направят иначе скромното ни жилище по-светло и по-хубаво, отколкото биха могли луксът и злонравието. Ето ги приборите за чая, чайникът ври — приятен и старомоден. Утре или вдругиден ще заприличаме повече на цивилизовани хора, когато ще имаме време да се погрижим за себе си, а междувременно аз ще направя чай, докато ти изтичаш горе да се съблечеш. Какво ще кажеш?
— Да, разбира се — съгласи се тя и погледна към старицата, застанала на прага със зловещата си усмивка.
— Забравих да ти я представя — това е Милдред Тарнли, пазителката на дома. Милдред, заведи господарката в стаята й.
Двамата с младата му съпруга се разделиха с усмивка. Тя бе донякъде любопитна да види още нещо от къщата, оглеждаше се, докато се качваше нагоре, и пътем зададе няколко въпроса.
— А тази стая? — попита тя и надникна през вратата в задната част на стълбите, по които се качваха. — Има такава огромна камина и няколко малки пещи. За какво са?
— Някога това беше помещението за дестилиране. Майка ми си спомня онези дни, но аз помня стаята винаги заключена.
— А би ли ми казала, къде е прислужницата ми. Съвсем забравих за нея.
— Качи се горе при багажа ви, госпожо.
Алис продължи нагоре, като разглеждаше и се бавеше. В къщата нямаше нищо величествено и ако младата господарка не беше в такова весело и приповдигнато настроение, това щеше да я уплаши и да я потисне. Дебели стени, дълбоко хлътнали прозорци, двойни врати на места, ламперия и дъбови подове, похабени от времето.
На площадката на стълбите имаше сводест проход. В прохода нямаше врата, а Алис Феърфийлд, както можем вече да я наричаме, се поспря на площадката и се огледа.
Беше щастлива, затова не мога да кажа какво неприятно впечатление произведоха във въображението й тези кратки надничания в старите и запустели стаи в съчетание с неприятната компания на възрастната й водачка, нито пък как се бяха отразили на възприятията й, но когато се обърна, за да навлезе в сводестия проход, застанала редом да старата жена с вдигната в ръката свещ, Алис Феърфийлд се сепна и възкликна смаяно.
Грозното лице на Милдред Тарнли надникна любопитно над рамото на младата дама. Тя пристъпи пред нея и надникна, озърна се наляво и надясно в прохода, а после се вгледа със заплашително любопитство в очите на младата си господарка.
— Стори ми се, че е прилеп, господарке. Снощи влезе един, ама вече го няма. Уплаши ли ви нещо?
— Аз… ти не го ли видя? — попита младата дама уплашена и смутена.
— Нищо не видях, госпожо.
— Много странно. Аз го видях. Кълна се. И почувствах как въздухът край лицето и роклята ми се раздвижи.
— Тук ли, госпожице… господарке?
— Да, тук, пред нас. Аз… ти не го ли видя?
— Не, госпожице… не знам.
— Нещо падна пред очите ни… От тавана до пода на това място — с леко движение на очите посочи тя открития сводест проход пред тях.
— Ами! Сигурно така ви се е привидяло.
— Сигурно, но беше много странно — голяма и тежка черна завеса се спусна на дипли от тавана до пода точно когато се канех да пристъпя. Стори ми се, че малко облаче прах се образува край нозете ни. И съвсем ясно усетих полъх.
— Ами значи наистина е била черна завеся, допускам каза старата жена, вперила поглед в нея.
— Да…, но как така допускаш?
— Такива глупости винаги са черни. Аз не видях нищо… нищичко… само каквото си е. Не виждате ли, че минавам?
Тя наистина направи няколко крачки напред-назад с неловък смях и стиснала свещта в ръка.
— Много добре знам, че сега няма нищо, обаче го видях. Иска ми се… да не бях — каза младата дама.
— И на мен ми се иска да не бяхте — отвърна Милдред Тарнли пребледняла и сърдита. — Който си казва молитвите, няма защо да се бои от такива неща. А що се отнася до мен, никога нищо не съм виждала в Грейндж, а пък съм стара жена и живея тук още от малка вече повече от шейсет години.
— Да вървим, моля те — каза Алис.
— Както наредите, господарке — каза старицата, поклони се и я поведе към стаята.
ГЛАВА 13
РАЗХОДКА ИЗ КАРУЕЛ ГРЕЙНДЖ
През една отворена врата в дъното на този кратък проход светеше приятен огън, който показваше, че стаята е била приготвена за пристигането й. Алис се чувстваше малко странно и поуплашена, но възвърна самообладанието си, когато зърна старата Дулчибела Крейн да разопакова багажа й на веселата светлина.
Мрачната старица Милдред Тарнли спря на прага.
— Стаята е много добре проветрена, госпожо — каза тя с малък поклон.
— Изглежда много удобна, благодаря ти. Всичко е толкова чисто и огънят е много приятен — отговори Алис и й се усмихна, доколкото можа.
— Имаме и стаята с гоблените и стаята с кожените мебели, обаче те не са толкова сухи като тази, нищо че са с ламперия.
— Дъб, нали така? — попита младата дама и се огледа.
— Да, госпожо. Освен това имаме и стаята с розовите тапети и гардеробната, ама са в много лошо състояние и понеже леглото е тук, реших, че тази е най-хубавата. Освен това в стената са вградени шкафове с рафтове, които се заключват, а и ключалките са оправени. Затова мисля, че тая стая е най- удобната, господарке. Ето тук е гардеробната. Искате ли да сложа още въглища и дърва в огъня?
— Не, така е много добре. Благодаря.
Алис седна пред огъня, усмивката й сякаш се стопи в сиянието му и тя придоби много мрачен и дори притеснен вид. Милдред Тарнли се поклони, огледа стаята и се оттегли.
— Е, Дулчибела, ти кога ще пиеш чай? — мило попита Алис.
— Ще си приготвя една чаша тук, скъпа, ако ми позволиш, след като подредя нещата ви.
— По-приятно ли ще ти е, отколкото да го пиеш долу заедно със слугите?
— Да, скъпа.
— Тя май не ти хареса, нали, Дулчибела?
— Не мога да кажа, че не ми е харесала. Не съм си разменила с нея дори десет думи. Може да се окаже мила, не знам.
— Има нещо не особено приятно в лицето й, не си ли съгласна? — попита Алис.
— Е, скъпа, наблюдателна сте. Не мога да скрия мислите си от вас. Само че човек привиква с много лица, които отначало не му се струват приятни. Мисля, че тази закачалка е много удобна да си закачите пелерината — каза тя и я пое от ръцете на младата дама. — Боя се, че сте поизморена. Изглеждате ми изтощена.
— Не, няма нищо — отговори господарката й, — просто ми е мъчно за стария Уайвърн и за господаря
