бе на земята, бастуна го нямаше. Гордият стар господар приличаше на съборена кула. Толкова лесно да получи отпор във физическа схватка, да бъде повален едва при първия сблъсък с „младока“, когото презрително наричаше „мекушавец“ и „мамино синче“ — това за стария Херкулес, който все още се перчеше с някогашната си храброст и в миналото бе ненадминат на арената на борците на двайсет и пет мили околовръст, вероятно бе най-безумната капка в чашата на унижението му.
С трепереща ръка старият господар Хари стискаше каменната балюстрада, високата му фигура леко се олюляваше, докато той се изправяше с предизвикателно вирната глава. Чертите на белобрадото му и старческо лице леко трепереха, в очите и по тънките му устни играеше дивашка усмивка, разкриваща зъбите, които времето бе благоволило да му остави. А кръвта, която бе изцапала бялата му коса, се стичаше по слепоочието му. Чарлс Феърфийлд бе развълнуван и усещаше, че всеки момент може да избухне в сълзи, че за него ще е облекчение да падне на колене пред баща си и да му поиска прошка. Само че желязната гордост на рода Феърфийлд отблъсна този благороден порив. Той обаче се приближи забързано и с възбудено и притеснено изражение каза:
— Ужасно съжалявам, но вината не беше моя, знаете, че не беше. Никой Феърфийлд не е посрещал безучастно удар. Само ви взех бастуна, сър. Мътните да го вземат, дори с майка си не бих могъл да постъпя толкова меко. Не съм виновен, че се спънахте. Не можех… Ужасно съжалявам… нали няма да ме обвинявате за това. Обещайте ми. Това е последната ни среща, така че няма нужда да се разделяме с повече горчивина, отколкото е необходимо. Подайте ми ръка, сър.
— Чарли, сине, ти проля кръвта ми — каза старецът. Проклет да си за това! А ако отново някога се върнеш в Уайвърн, докато в тялото ми все още има живот, ще те застрелям като бракониер.
След тази бащинска реч господарят Хари му обърна гръб и величествено и мрачно се затътри към къщата.
ГЛАВА 10
ПЪТУВАНЕТО НА ЛУННА СВЕТЛИНА ПРЕЗ КРЕСЛИ КОМЪН
Старият господар на Уайвърн обикаляше стаите и току поспираше пред някой прозорец. Един час след разигралата се на терасата сцена той все още бе почервенял и трепереше, здраво стиснал зъби, запъхтян и с огромна тежест на сърцето.
Спусна се нощта, салонът бе осветен и старият господар дрънна със звънеца, за да извика госпожа Дърдин.
Спретнатата възрастна жена с чисто малко боне застана прилежно на прага и се поклони. Разбира се, много добре знаеше какво ще й съобщи господарят и с известна тревога чакаше да чуе с какъв тон ще го направи.
— Е, госпожица Алис си замина — оповести господарят сурово, вдигнал високо глава. — Повиках ви за да ви го съобщя в качеството ви на икономка. Тя си замина, напусна Уайвърн.
— Скоро ли ще се върне, сър? — попита възрастната жена след кратка пауза.
— Не, няма… — отвърна господарят.
— Няма ли да се върне в Уайвърн, сър?
— Докато съм жив, няма да допусна дори сянката й да падне на прага.
— Съжалявам, задето ви е ядосала, сър — каза добродушната ниска жена и се поклони.
— Да ме е ядосала! Кой казва, че ме е ядосала? Пет пари не давам, мътните я взели. Ха, ха. Смешна работа.
— А какво ще наредите да направя с леглото и с мебелите, сър? Да ги оставя ли в стаята?
— Хвърли ги през прозореца, мен ако питаш. Прати работниците да ги натоварят на каруцата и да ги откарат в приюта за бедни, където щеше да бъде и тя, ако не бях най-големият глупак в енорията.
— Ще наредя да ги свалят и да ги пренесат, сър — повтори нареждането му по-меко възрастната жена. — Същото да направя и със стаята на Дулчибела, нали? Тя също ли е заминала?
— Ха, ха! Браво на нея, старата вероломна вещица! Щях да я удавя в езерото, ако я бях спипал тук. И повече не споменавай имената им пред мен, освен, ако не искаш и ти да ги последваш. Така ми е много по- добре. Главата ми не го побираше как да се оправям с нея — те всички са един дол дренки. Ако искам, мога да наредя да я арестуват заради дрехите, които носи на гърба си, ама от мен да мине. Да се маха, така е по-добре. С радост я отстъпвам на онзи, който я иска.
Тази вечер господарят доволно посрещна идването на Том Уорд и си поръча и втора кана пунш.
— Старият ми слуга Том. Струва ми се, че в крайна сметка старците са най-свестни — отбеляза той. — Светът адски се е променил, Том. По наше време нещата стояха различно. Както и да е, ще им дам да се разберат.
Старият Хари Феърфийлд заспа на стола си и се събуди след час, а в ушите му още отекваше музиката на малката Али от съня му.
— Изсвири го пак, дете, изсвири го пак — каза той и се заслуша… в тишината, огледа празната стая и внезапната болка отново се върна заедно с мъчителен копнеж, примесен с гняв.
Господарят прокле тази дяволица, тази дива котка, тази пепелянка, обикаляйки из стаята със стиснати юмруци в джобовете на сакото си. Гордият старец плачеше. Сълзите измъчено се процеждаха, капеха изпод набръчканите му клепачи и се търкулваха по хлътналите му бузи.
— Пет пари не давам, мътните я взели, мразя я. Не знам как може да съм такъв глупак. Радвам се, че си тръгна, моля се на Бога негодникът, с когото избяга, да разбие сърцето й и после да си счупи врата, мътните го взели, там, от скалите на Каруел. — Старецът взе свещта и по навик в коридора понечи да заключи вратата на стълбището към нейната стая. — Ох, ох! — горчиво възкликна той, когато се опомни. — Заключвам обора, пък кончето е откраднато. Не ме интересува, ако ще нощес старата къща да пламне, дори ми се иска да стане така. Тя беше мило момиче, преди този проклетник… какво е видяла в него… за нищо не става… стар е като мен, ама аз мога да го преметна през главата си като бала ечемик. Това е заговор, тя беше свястно момиче, обаче онзи я е прилъгал, мътните я взели, всички са такива неверници. Ще разбера кой е замесен, ще разбера. Със сигурност Том Шъруд, той на първо място. Ще ги изритам всички, до един ще ги изхвърля с парцалите им от Уайвърн. По-скоро ще напълня къщата с плъхове, отколкото с двукраки паразити. Да вървят в Каруел и да гладуват с оня глупав готованец. Моля се на Бога да не доживее отново да стъпи в Уайвърн. Собственоръчно бих го застрелял. Тя можеше поне да почака старецът да умре, бях толкова добър с нея… глупачка… глупачка…
Високата фигура на стареца със свещ в ръка крачеше бавно по притъмнелия коридор и изчезна нагоре по стълбите.
Докато това се случваше в Уайвърн, на около четирийсет мили от там, на ярката лунна светлина в един файтон седеше младата жена, чието заминаване бе предизвикало толкова странни чувства тук, и заедно със своята вярна стара прислужница Дулчибела се носеше бързо през печалната, но не неприятна провинция.
Край тях се стелеше широка хълмиста равнина, осеяна тук-таме с живописни естествени горички, дъбове и глог, и групи брези със сребристи стебла. Това бяха пасищата на овцете от Кресли Комън. Почвата бе малко по-добра от торф и бе покрита с кадифена ниска трева, харесвана повече от любителите на живописните гледки, отколкото от фермерите животновъди. Възможно ли бе подобна гледка да изглежда по-красива, отколкото бе на лунна светлина? Уединените кътчета, толкова печални и тържествени, самотните групи пръснати дървета, меките падини и възвишения и мъгливата далнина на тази студена и измамлива светлина придобиваха меланхоличната и загадъчна природа на мистерия.
Младата дама непрестанно подаваше глава през прозореца, гледаше ту напред, ту назад по пътя, който бяха изминали. С разтревожено изражение и с тежка въздишка тежко се облегна на седалката.
— Нали не спиш, Дулчибела? — попита тя с леко раздразнение.
— Не, госпожице, не, скъпа.
— Май не си особено притеснена — продължи младата дама.
— Аз ли? Бог да ви поживи, скъпа, не, никак не съм притеснена.
— Явно нямаш проблеми, а и моите не те тревожат — укорително каза младата й господарка.
— Миличка, струва ми се, че и вие не бяхте притеснена от нищо. Надявам се, че нищо не се е объркало, скъпа — заяви възрастната жена по-оживено и вперила искрен поглед в лицето на господарката си.
— Той каза, че ще се присъедини към нас, когато прекосяваме Кресли Комън, обаче вече сме тук, а него
