говори за примирението. Когато им се случи нещо, всички негодници започват да се молят, да пеят химни и да въртят очи към небето, негодниците, за да се изпълни Божията воля. Добре дошла смърт, казва плъхът, когато щракне капанът. Много им благодаря, задето се нагърбиха с нещо, с което не могат да се справят. Тази жена е лоша — оказа се измамна предателка, а Чарли беше мекосърдечен и шантав мъж, обаче времето му свърши. А аз се държах като стар глупак и си получих заслуженото. Само че времето и разсъдливостта овладяват всичко, а и нали всички ще отидем в гроба? Как изглежда момчето? — попита старецът след известно мълчание. — На Чарли ли прилича?
— Спеше и в стаята беше тъмно, така че не можах да го видя добре — измисли си извинение Хари.
— Няма значение дали е било светло, или тъмно. Той е син на Али, а от нея няма да се роди нищо добро, никога. Крушата не пада по-далеч от дървото, а онази чужденка, доколкото чувам, се кълне, че първа се е оженила за горкия Чарли. Ама какво значение има това за мен? Никакво. Тя е в затвора и ако казва истината, тогава нещастният син на Али не е наследник, а майка му, Бог да я благослови, няма защо да се притеснява за Уайвърн, нито пък ще се моли старият господар, който беше толкова добър с нея, да гушне букета, за да отстъпи място на сина й. Така че ще бъде твой ред да се намесиш и да искаш да заемеш мястото ми, да седнеш на стола ми, да вземеш ключа от избата ми, а пък мадам — как й беше името? — Ван Трамп или нещо подобно сигурно ще предизвика процес, а ти ще трябва здравата да се бориш — да риташ, да мачкаш, да хапеш — в съда или където можеш. А на мен какво ми пука кой ще изгуби и кой ще спечели? Пет пари не давам. И ако мислиш, че ще пръскам пари по съдилища, за да се изясни въпрос, който изобщо не ме интересува, значи не си познал, кълна се, че не си, понеже няма да подкрепя никого от двамата и няма да похарча нито шилинг. Пет пари не давам, мамка му! Ще трябва да се бориш, след като отида в гроба. Който успее, той ще вземе Уайвърн, а и ще ти струва доста пари. Ще се наложи да си продадеш и дрехите на гърба. Здравата си се набутал и не можеш да се оттеглиш. Хубавата пяна е половината бръснене. Няма да ми се скъса сърцето, уверявам те.
Старецът се захили гръмогласно и неистово започна да тръска глава, докато описваше свадата, която по собствен начин си представяше, че ще избухне.
— Не се жалете заради мен. Който успее, той да вземе Уайвърн. Аз и пръста си няма да помръдна, уверявам те. Че за какво ми е да се боря с вятърните мелници на другите хора? — Старият господар продължи по-спокойно, отколкото досега: — Направи още една кана от това нещо, Том. Приготви голяма кана и добре я затопли. Донеси чаша и за себе си, приятелю. — Сетне старият господар възобнови речта си: — Богатите да хранят копелетата на бедните. Син в Каруел Грейндж, помисли си само! Достатъчно, навремето съм понесъл достатъчно голям товар на плещите си, а обикновено най-слабото момче, носи най- голямата цигулка. Лукаво същество е тази Алис. Ще намери колкото си иска глупаци да й помогнат. Приключих с нея, тя е лоша. Погледни този клавесин, на който свиреше — посочи той към пианото. Купих й го от Лондон, за да дрънка на воля. Канех се да го строша и да го хвърля в реката, ама щеше да си помисли, че ми пука за нея, след като съм си дал толкова зор. Обърна ми гръб, когато си поиска, а сега аз пък няма да я погледна, когато ме помоли. Неблагодарница беше тя. Подлостта остава, но красотата повяхва, така че по-добре за мен. Стига толкова. Няма какво повече да се каже. Вземи една свещ, ако ти се спи, човече, няма защо да ми се прозяваш и да ми се преструваш, и си върви в леглото.
Той отпрати сина си с рязко кимване на глава. Не след дълго в стаята влезе Том с нова кана с пунш.
— Много добре, Том, това ще ми стопли кокалите. От колко време си тук? Винаги си бил в Уайвърн, обаче от колко време си в къщата? От доста отдавна си със семейството. Беше преди шейсет години, Том. Помня те облечен с нашата ливрея — в синьо и в жълто, това бяха цветовете ни тогава. Сега не знаят как се нарича този цвят и го наричат оранжево. Много често сме посрещали Коледа в старата къща, ама надали ще посрещнем още много коледи. Историята ни почти приключи. Не живяхме лошо, Том, не можем да се оплачем. Взехме си своето, а след сиренето, не сервират нищо повече, както казват старите хора. Вземи си чаша и седни до вратата, Том. Господарят Хари си тръгна. Бих предпочел да изпия една чаша с теб, отколкото десет с него, проклет любопитен негодник. Том, нали е голям мошеник, не е истински Феърфийлд, мътните да го вземат, нали, Том?
— Не мога да кажа такова нещо, сър. Той е висок и красив, а освен това седи и пие като истински мъж.
— Искаш да кажеш като животно. Той никога не разказва интересни истории, никога не се смее като мъж, а алкохолът, с който се налива, отива в неподходяща кожа, Том. Той не пие жадно и от сърце като истински Феърфийлд, нравът му не е добър, Том. Хари е стиснат и лукав. Мразя хората, които не могат да купят от пазара и да продадат на панаира! Дори когато пие, мътните го взели, винаги гледа да те прекара точно като майка си. Голяма мошеница беше тя и синът й е такъв — винаги мами, и когато купува, и когато продава. Мразя го трезвен, Том, мразя го и пиян. Донеси чашата си тук, стари приятелю. Страхотен пунш си приготвил тази вечер. Дръж я права, глупако!
Та какво говорех? Старите неща вече не са модерни, Том, светът се променя и няма смисъл старите кучета да се учат на нови номера. Сигурно е забавно, само че аз не виждам какво му е забавното, а старите вече започват да пречат, както винаги е било, защото за нас нищо не се променя. Някога ние от рода Феърфийлд бяхме смели мъже, но сега няма кой да ни наследи. В Уайвърн няма да има такъв мъж след мен. Помня навремето, когато бях още момче, за турнира по борба Уайвърн Феър Грийн се стичаха дами и господа от двайсет мили околовръст и всички стари благородници в графството — някои на кон, други в карети, издокарани с коприна и със сатен, за да гледат надпреварата, борбата и боя с тояги. Това бяха мъжки времена, Том, а победителят винаги беше Феърфийлд и… коя година беше това? Предишната седмица бях навършил двайсет, значи е било преди шейсет и четири години, когато преметнах Дик Дътън през рамото си и му счупих ключицата, а Дътън се смяташе за най-добрия борец, който бе идвал тук… Пък Мег Уийкс, помниш ли я, Мег Уийкс с лешниковите очи, гледаше борбата. Обаче борба вече няма и в цялото графство надали ще се намери човек, който да знае разликата между тояга и млатило. А когато заема мястото си в двора на църквата, в Уайвърн вече няма да има Феърфийлд, понеже не броя Хари за Феърфийлд, той не е от рода ми, никога не е бил. Чарли имаше нещо от рода ни, красивият Чарли. По много неща приличаше на мен… Пък капитан Джолифи умрял онзи ден… прострелях го в ръката в Тюксбъри преди двайсет години, понеже ми каза една дума накриво… Старият Мортън прочел новината вчера в лондонския вестник. Само че за Чарли всичко свърши… Стани, Том, напълни си чашата и да пием за него.
След това старият Том пръв наруши тишината:
— Имаше гореща кръв и бе горд, сър, и на младини беше доста буен. Никой не може да каже нищо друго. Смело момче, сър, и най-добросърдечното, което познавам. Не биваше да го погребваме сам. Това хич не ми харесва. Той не би постъпил така с вас, стари господарю. Той ви обичаше, обичаше всички, които се държаха добре с него. Много добре си спомням колко плака след смъртта на горкия господар Уили. Двамата много си приличаха и се обичаха. Господарят Уили също беше висок и красив като него.
— Не ми говори за тях, глупако — избухна старият господар, — веднага млъкни, Том, дръж си езика зад зъбите. Мътните да те вземат, да не мислиш, че съм глупак? Запали ми свещта и върви да спиш, ама първо изнеси каната. Върви да спиш, дърт глупак такъв — каза той и силно разтърси ръката на възрастния прислужник, докато говореше.
ГЛАВА 53
ХАРИ ФЕЪРФИЙЛД СТАВА НЕСПОКОЕН
Няколко дни след това Хари Феърфийлд замина от Уайвърн за живописното градче Уикфорд, мина по тесния и стръмен мост и спря близо до църквата пред дома на доктор Уилет. Хари искаше да каже нещо на лекаря, но като добър дипломат този проницателен търговец на коне предпочиташе най-напред да остави лекаря да поговори.
Свари го по чехли и по халат да подрязва вечнозелените храсти пред къщата, защото още бе рано за сутрешните му визитации.
— Секачо, пощади дървото — каза Хари, цитирайки популярна песен.
Лекарят вдигна глава.
— Как е доктор Уилет тази сутрин? — попита Хари.
— О, вие ли сте? — възкликна лекарят и се изправи с известно усилие, защото се бе привел, докато работеше, а старите гърбове не се изпъват лесно.
