Бяха изминали може би повече от четиринайсет мили сред доста печален пейзаж. Не беше точно пусто, защото имаше отделни групи дървета, вероятно останали от някогашна гора, които придаваха на мястото известна живописност.
Милдред Тарнли не беше бъбрива жена и не бе прекарала живота си в Каруел Грейндж, без да усвои умението да си държи езика зад зъбите, само че отбеляза мрачното мълчание на господаря Хари и то никак не й допадна. Той не обели нито дума, след като тръгнаха.
Към края на пътуването тя забеляза, че Хари Феърфийлд често си поглежда часовника и мушка кобилата да ускори ход, освен това ставаше все по-неспокоен. На два пъти се наложи да спират, за да може тя да нахрани бебето, което вече спеше дълбоко.
„Точно така — помисли си госпожа Тарнли, — той трябва да гледа напред и да следи пътя, макар че какво толкова му пречи да обелва по някоя дума от време на време. Само че когато спряхме, за да нахраня детето вече нямаше извинение. Слезе и оправи оглавника на коня. После пак се качи, зави коленете си и само попита дали бебето е живо?“
Вече бяха стигнали до не дълбока котловина, в която плитък поток пресичаше пътя, от двете страни, на който имаше няколко скромни къщи. На една постройка в сянката на два огромни ясена имаше табела, от която ставаше ясно, че това е съвсем скромна страноприемница.
Мястото трудно можеше да се нарече село. Хари спря от отсамната страна пред сграда, която беше малко по-хубава от колиба, стара и странна, а отпред имаше голямо широколистно растение, което на лунната светлина приличаше на лоза и се виеше по подпората на верандата под фронтона.
Кобилата беше кротка в Грейндж, а след пътуването до Туайфорд се бе укротила още повече.
Хари помогна на старата Тарнли да слезе с малкия си товар на ръце и безмълвно я въведе в тясната чиста стаичка с редици фаянсови украшения в ярки цветове върху бюфета и стар холандски часовник, който тиктакаше в ъгъла до камината, където горяха съчки, а на масата имаше свещ в лъскав месингов свещник.
Набитото око на госпожа Тарнли огледа стаята и обзавеждането. Освен това тя забеляза подвижна стълба към таванско помещение, от чието кръгло прозорче бе забелязала също да гори свещ, когато бе погледнала нагоре от мястото си в каруцата.
Несъмнено мястото бе съвсем скромно, само че беше изключително чисто. Освен това вдъхваше окуражителна почтеност. Вътре седеше жена с наметка и с боне, която се изправи при влизането им и се поклони.
Хари постави пред огъня едно малко паянтово кресло и даде знак на госпожа Тарнли да се настани в него. След това попита:
— Кога се очаква омнибусът за Уорамптън?
— След двайсет и пет минути, сър — отговори жената, след като погледна часовника, и отново се поклони.
— Жената, изпратена от доктор Уилет, ще пристигне с омнибуса — дрезгаво каза той на Милдред. — Това място тук е много уютно и е чисто като оглозган от куче кокал. Моля те кажи на Арчдейл — отново се обърна той към непознатата домакиня, която и да бе тя, — че искам да разменим няколко думи на вратата.
— Той е от отсрещната страна на пътя с коня си, сър. Ще го повикам — каза жената и излезе.
— Горкият Чарлс заяви, че иска детето му да бъде отгледано точно тук, в Туайфорд, защото въздухът бил много хубав. Той чакаше раждането на бебето и двамата дълго разговаряхме в деня на смъртта му. Искаш ли да хапнеш нещо или може би чаша бира? Отсреща имат всичко, нищо че мястото не изглежда нищо особено. Ето и едната лира, която ти обещах, жено, за късмет, преди да заминем от Грейндж.
Той извади ръката си от джоба и постави златната монета в дланта й.
— Благодаря ви, господарю Хари — отвърна тя и механично се опита да стане, за да се поклони, само че Хари сложи ръка на рамото й и я възпря.
— Стой спокойно и си почивай след дългото пътуване. А какъв е този вързоп?
— Нещата на бебето, сър.
— Добре. Какво да ти донеса?
— Малко ми се гади, господаря Хари. Благодаря ви, предпочитам да не ям нищо, докато не се прибера у дома и не изпия чаша чай.
— Няма да ядеш ли!
— Не, сър, благодаря.
— Добре — рече Хари с облекчение, но и твърдо решен каквото и да му струва, да достави удоволствие на Милдред в този конкретен случай, — след като няма да ядеш, да ме обесят, ако не пийнеш нещо. Най- добре чаша топло шери. Хайде, трябва.
— Ами, щом казвате, господарю Хари, няма да се противя — учтиво прие Милдред.
Хари лично отиде до малката странноприемница от отсрещната страна на пътя, поръча напитките и собственоръчно й я поднесе — с каната в едната ръка и с чашата в другата.
Опитваше се да се държи мило.
Седна на масата и този път постави ръка върху рамото й, докато говореше. Милдред си помисли, че може би е преценила неправилно господаря Хари заради грубите му шеги и лукавата му природа и че той вероятно има повече от чертите на Феърфийлд, отколкото тя му бе признавала.
Той отново излезе навън, за да поговори с Арчдейл, който беше облечен с цивилни дрехи и с бомбе, палтото му бе закопчано чак до синкавата брадичка и в ръката си държеше камшик. Както обикновено Арчдейл беше ужасно въздържан и кратък, а докато Хари говореше с него навън, на Милдред й се стори, че чува стъпки горе в таванското помещение и още някакъв звук, който предизвика любопитството й. Ослуша се, но всичко отново притихна.
Хари се върна в сравнително добро настроение.
— Е, госпожо Тарнли, омнибусът закъснява малко, обаче той не може да го изчака — посочи той през рамо към господин Арчдейл на прага. — Той ще ви върне обратно, понеже познава пътя до Кресли Комън, а вие ще му показвате оттам нататък. Сигурен съм, че искате да се върнете при горката Алис. Лекарят често ще се отбива тук през седмицата, почти всеки ден, и ще ви съобщава как е детето. Освен това тук е тази изключително почтена жена, — как се казваше? — всеки момент ще се върне и ще изчака пристигането на омнибуса. Оставете детето на нея и аз ще изчакам, докато пристигне дойката от Уикфорд. Влезте, моля… не вие, имам предвид жената. А сега Милдред, дайте й бебето.
Жената имаше честно, благо и ведро лице и погледна към спящото бебе, озарена от ангелската светлина на женската нежност.
— Бог да те пази! — промърмори тя усмихната. — Какво мило личице!
Милдред Тарнли също сведе поглед към бебето. Не каза нищо. Прехапа устни и старите й очи се напълниха със сълзи, които рукнаха, докато даваше бебето и после, без да продума, излезе навън, качи се в каруцата и бързо бе откарана от спътника си — мълчалив, колкото и другия, който я бе докарал.
ГЛАВА 55
КАК Е ДЕТЕТО
Доктор Уилет се отбиваше редовно в Грейндж, а милата лейди Уиндейл идваше всеки ден, получаваше наставленията на лекаря за конфитюрите, виното и другите полезни неща, необходими поради влошеното състояние на пациентката въпреки треската.
След още няколко дни той промени лечението. Всъщност никой не можеше да накара тази пациентка да погълне тези неща. Доктор Уилет все повече се озадачаваше. Не беше точно стомашна треска, но според него болестта приличаше повече на този пламтящ и измамен огън от всяка друга позната му треска.
Има болести, които не могат да се излекуват чрез тялото. Умствено болните, каквито са пострадалите от тези упорити заболявания, за които, когато умрат, се казва, че умират, защото сърцето им е разбито — не се повлияват от кутийките и шишенцата на аптекарите, на тях те не им вършат работа. Сърдечната болка, която е просто един много дълъг пристъп, се таи там, където аптекарят не може да стигне, да види, да докосне и да разбере. Разболее ли се безсмъртният и неразбираем в този живот дух, който е господарят на тялото, всичко се разболява. Когато той боледува, всичко останало боледува и страда, а тялото, неговата крайна проява, отразява, но не може да облекчи страданието му.
