било, нито ще бъде.
След още малко и с още една въздишка додаде:
— Не, не, няма да мисля за това, няма да мисля. Не е някой от тях. Може да са непостоянни с жените и да са твърде избухливи с мъжете, може да имат твърде груб език и прекалено силна ръка, но такова нещо… Не, не мога да повярвам… Никога… иска ми се изобщо да не го бях чувала. Почти съм сигурна, че чух бебешки плач на тавана там… Съжалявам че не му го казах. Не знам защо, сега не знам. Сигурно не е било важно, ама не ми хареса. Стори ми се някак потайно… не знам точно. Но сърцето ме подведе.
Старата Милдред влезе в къщата. Вече мислеше за други неща, не за горката госпожа горе. Мислите й бяха изпълнени с угризения, макар че трудно можеше да обясни за какво точно се обвинява. Може би надценяваше властта си и смяташе, че е можела да предотврати заминаването на бебето.
Но всъщност вероятно всичко щеше да бъде наред мъжете са толкова неумели с децата. Добре, че мъжете Феърфийлд ползваха дойки! При всички случаи нещата щяха да се изяснят.
Дойде сутринта. Лекарят се отби и както често правеше, изненада всички със заключението си, че пациентката не е по-зле.
С тревожно опасение в сърцето Милдред го попита дали е виждал детето и наблюдаваше изражението му, докато той съвсем искрено отговаряше, че го е видял предния ден, че определено е по-добре и че най- вероятно ще се оправи.
Кога щял да го види пак?
Нямало нищо тревожно, затова най-вероятно на следващия ден. Със сигурност след не повече от два дни. Нямало нищо спешно — бебето най-вероятно щяло да се възстанови, но разбира се, имало опасности, така че не бивало да бързаме да се радваме.
Бодростта му доста насърчи Милдред, до такава степен, че когато дойде осем часът на следващата сутрин и Хари Феърфийлд не пристигна, тя се почувства по-скоро освободена от някакво досадно задължение, отколкото разочарована.
Два дни след това доктор Уилет даде по-обнадеждаваща прогноза от всеки друг път за Алис. Само че думите му относно момчето съвсем не бяха толкова насърчителни. По-късно пристигна Хари и обсъди проблема с Милдред.
— Помислих си, че просто се държа глупаво, затова отидох там на следващия ден и вече съм сигурен, че съм сгрешил. Детето е доста отслабнало и бледо, а и когато го видях, беше доста тъмно, пък и жената държеше свещта прекалено ниско и тя хвърляше дълга сянка от носа през лицето му. Никога не си виждала толкова странна гледка, обаче си замълчах и реших да дойда тук и да обсъдя положението с теб. Само че когато отидох на следващия ден и го видях на дневна светлина, всичко си беше наред — то беше, няма грешка. Само че е ужасно отслабнало и изпито, само че няма как да го сбъркаш с друго. Освен това лекарят го посещава през ден. Радвам се, че и горката малка Алис се оправя. Сигурен съм, че след нула време ще се изправи на крака.
След като Хари си тръгна, пристигна доктор Уилет и донесе много лоши новини за бебето.
— Умира, горкичкото. Сърцето му е засегнато, а също и всичките му органи, само че не бива да казвате на горката госпожа Феърфийлд. Ще й струва живота, ако започне да се тревожи за това. Просто й кажете, че всичко е наред, пък и то си е вярно — детето е по-близо до небето и ще бъде най-добре, когато отиде там. Така че, когато попита, й кажете, че е поверено на грижите на свестни хора далеч от заразата в нашата околност, за да бъде спокойна.
Няколко дни след това в кухнята пристигна новината за смъртта на детето и Лили Доджър, която се боеше да даде воля на чувствата си пред госпожа Тарнли, рязко стана и изтича навън, покри главата си с престилката и избухна в неудържим плач под големите стари дървета до кантара.
Печалната тайна щеше да се наложи да разкрият, когато настъпи моментът и горката Алис укрепне достатъчно, за да понесе истината.
А междувременно Хари Феърфийлд дойде и проведе бурен разговор със старата Милдред. Кълнеше се, че лекарят не си разбирал от работата. Жената в Туайфорд не била положила достатъчно грижи за детето. Той щял да поеме нещата в ръце. Здравата щял да се развихри. Щял да им отвори очите. Неведнъж успявал да смъкне по петдесет лири за по-малка немарливост дори към кобила. Всички щели да си платят. А сега Уайвърн бил останал без наследник. Проклет да бъде, ако се оженел някога. За нищо на света нямало да го направи. Нямало да се ожени, в никакъв случай. И така в старото имение Уайвърн вече нямало да има Феърфийлд, комуто да поднесат кана с пунш или заради когото да запалят огън.
Хари не беше женен, макар че по време на разговора си със старата Милдред бе намекнал нещо за брачни отношения. Аз обаче вярвам, че е бил искрен, когато се е заклел никога да не се жени. От известно време бе взел твърдо решение по този въпрос.
Заплахите му приключиха със същия гръм и трясък, с който започнаха. Всъщност нямаше основания за оплакване, защото и лекарят, и медицинската сестра бяха изпълнили задълженията си.
Алис се възстанови. Не се наемам да опиша продължителния траур, който последва, милите, горчивите и ужасните спомени, с които бе свързан в паметта й образът на Каруел Грейндж.
Веднага щом бе в състояние да се премести при своята родственица, лейди Уиндейл настоя да я отведе в Аултън. След известно време двете попътуваха и после се върнаха в Аултън, където заживяха заедно, щастливи поради голямата си и изпитана обич една към друга.
Разликата от трийсет и пет години не ги разделяше повече от пропастта между поколенията на Рут и Ноемин. Лейди Уиндейл бе една от онези ощастливени от съдбата жени, в които младежкият дух гори силно до края на живота им, преизпълнени със състрадание и с жизнерадост, силно романтични, с приятно чувство за хумор и с предана и силна обич, поради което бе по-приятна събеседница за човек като Алис Феърфийлд, преминала през толкова ужасни изпитания, отколкото би била жена на собствената й възраст. Защото когато се наложеше, можеше да разчита на по-сериозното очарование на по-дългия и печален опит, а освен това намираше упование във великото учение на религията — и двете не й бяха натрапени или прехвалени по никакъв начин, а по-скоро бяха в унисон със собствените й мисли и чувства и с възвишената и печална светлина, в която всичко е потопено, ала и възвисено.
ГЛАВА 56
СТАРИЯТ ГОСПОДАР НАПУСКА УАЙВЪРН
Възрастните хора не могат да живеят вечно. Небесният пратеник се бе отбил в Уайвърн и старият господар трябваше да го придружи.
Болестта бе кръст, който той не беше свикнал да носи, и сега, когато този кръст легна на раменете му, той знаеше, че няма да го издържи много дълго.
Повика в стаята си адвоката, който познаваше делата на имението, повика пастора и сина си, Хари Феърфийлд. Накара адвоката да прочете завещанието му, което му бе заръчал да донесе. Старият господар слушаше, докато мъжът бавно четеше завещанието.
След като свещеникът си тръгна, старият господар попита:
— Какво ще кажеш по въпроса, Хари?
— Това е старо завещание, татко — отвърна Хари.
— Не е — възрази старият господар.
— Направено е преди осем години без два месеца поясни адвокатът.
— Точно колкото ромът да стане готов за пиене — каза старият господар. — Какво ще кажеш, сине? Сега е моментът.
— Казват, че свещениците, жените и кокошките нямат насита. Оттогава настъпиха някои промени и не разбирам защо Уайвърн трябва да има толкова тежки задължения.
— Имаш предвид годишната рента на Алис от триста лири! — отбеляза старият господар.
Синът му мълчеше.
— Вярно е, че не й дължа нищо, обаче ще оставя тази клауза. Хари, момчето ми, в деня, когато направиш добро някому, сигурно ще изгреят седем луни. За какво си шепнехте с пастора до прозореца? — попита той адвоката след малко.
— За някои претенции към дома на викария, които сте обещали да отмените със завещанието си.
— Размишлявах по въпроса и няма да го направя. „Отче наш“ построи църквите, а Нашият отец ги събори. Има твърде много пастори за църквите и твърде много църкви за хората — кажи му, че няма да го
