направя.
— Защо му споменахте за това, по дяволите? — попита Хари навъсено, когато двамата с адвоката излязоха от стаята.
— Скъпи ми господине — поде адвокатът, — трябва да бъдем лоялни към клиентите си, а освен това нали си спомняте, че свещеникът обеща да дойде утре за последно причастие и тогава несъмнено ще поговори за това с клиента ми.
През нощта състоянието на стария господар се влоши и той започна да бълнува.
— Кажи на този блед викарий Мейбъл, че неблагодарниците отиват направо в ада… няма да му ходя на проповедите… А, намръщи се…
— Ей, скъпа? — прошепна икономката и погледна към него от огнището, където двете седяха.
— Кого има предвид той, госпожо? — попита медицинската сестра.
— Един бог знае… Нещо от стари времена ще да е — отвърна тя.
— Счупи се някакво стъкло, Том… каква е тази врява? — бълнуваше старият господар. — Играта, жените и виното карат мъжете да се смеят… Ох, запали, много е тъмно… Кой е той, глупако? Джоан и съпругата ми страшно си приличат в тъмното.
— За Том Уорд ли си мисли? — попита сестрата.
— Да, винаги е харесвал Том. Според него Уайвърн не е същият без Том — отговори икономката.
След малко той каза още по-отчетливо и ясно:
— Мъртвите не са длъжни да правят нищо… А, това е епископът. Ай, ай… Да знаете, че дяволът невинаги чака на вратата… Ако тук имаше поне един свестен човек, щеше да му скрие лицето под парцал… Никога няма да го направиш…
Сетне започваше да мърмори и после думите пак се долавяха ясно.
Най-сетне настъпи утрото и старият господар, който бе с много часове по-близо до смъртта, все пак дойде на себе си.
След известно време пристигна свещеникът, а икономката и сериозният Джим Хопър от мелницата сформираха малко паство, пред което старият господар щеше да получи последното си причастие, преди да се отправи на дългото си пътешествие.
— Смяташ ли се твърдо за член на англиканската църква? — тихо попита свещеникът.
— А ти за какъв ме вземаш?
— Превърнал съм в свое правило винаги да питам, уважаеми господине. Неведнъж сред присъстващите в църквата, в която служех в Нотингам, преди да дойда тук, съм попадал на презвитерианци и на други сектанти, затова се радвам да получа толкова ясен отговор на въпроса си — отговори пасторът с тържествена сериозност.
— И гаргата смята, че няма по-хубаво от нейното гардже. Продължавай — подкани го старият господар Хари.
След като обредът приключи, старият господар се нуждаеше от почивка.
След около час той повика Том Уорд.
— Е, Том, доста време живяхме заедно… в Уайвърн… двамата с теб, обаче колкото и да е дълъг денят, винаги настъпва време за вечерня… Според лекаря вече ми е дошло времето, затова изпратих да те повикат, Том, да си стиснем ръцете и да се сбогуваме.
Том бързо триеше очите си, а старото му лице бе по-сбръчкано от всякога.
— Ваша светлост винаги е бил много внимателен с мен…
— Стига, Том, не бива да плачеш, човече. Пенито в джоба е ведър спътник, а аз съм ти оставил нещичко в завещанието си… Толкова кани с пунш си ми приготвил, Том… само, че вече няма да го правиш… Не исках да си отида, без да си поговорим и да ти стисна ръката.
Когато сбогуването приключи, сестрата даде на Том знак да си върви.
Питам се как ли се е чувствал изтощеният старец с едноседмична бяла брада, докато е гледал как Том тихо се оттегля със сълзи по набръчканите бузи. За Том това бе разрухата и краят на стария Уайвърн. Може би той бе твърде стар, за да живее в новия Уайвърн, който предстоеше.
— Никога няма да избия от главата си миналото и никога няма да ми хареса новото. Така че сигурно не след дълго и аз ще го последвам по пътя под ясените към двора на църквата в Уайвърн.
Така за стария господар настъпи последният ден светлина и първият ден от смъртта.
Погребението бе тържествено и старомодно. Всички почтени стари родове в околността присъстваха. Съседите, големи и малки, се бяха събрали. Всички магазини в града бяха затворени и собствениците им присъстваха на службата.
След като тържественото и грандиозно шествие приключи и суетенето секна, Хари Феърфийлд се зае с управлението със сериозност, която подхождаше на новите му права и отговорности.
Старшина Арчдейл беше влиятелен, процъфтяващ и сдържан министър при новия режим. Имаше си уютен дом в Уорамптън, както му беше обещал Хари Феърфийлд, и от там от време на време го викаха в Уайвърн на съвет при господаря. Наричам го старшина, но той вече не беше такъв. От известно време се беше оттеглил от запасните войски и сега беше просто господин Арчдейл.
ГЛАВА 57
МАРДЖЪРИ ТРЕВЕЛИЪН
За да хвърлим светлина върху същността на някои от задълженията на господин Арчдейл, трябва да преведем читателя мислено на известно разстояние.
В откъсната част на графството на около двайсет мили южно от Туайфорд в красиво кътче, оформено от една залесена падина близо до стария страничен път за Уорамптън, се намираше стара къща с таванско помещение и с две малки прозорчета, надничащи от много стръмния сламен покрив и високия тесен фронтон — и фронтонът, и стената бяха разделени водоравно и отвесно от черни дъбови греди, формиращи клетката, в чиито пролуки нашите предци са строили с тухли и с мазилка. Стръмният покрив минаваше и над малка веранда, в единия край на която имаше пейка. Друга каменна пейка бе поставена под прозореца с решетка, чиято дървена рамка, както и почернелите греди, зазидани и пресичащи се по стените, и дори изкривеният тухлен комин изглеждаха залинели и изкривени от времето, заоблило и набраздило и орнамента на вратата. Каменната пейка и камъните около прозорците също бяха вдлъбнати и заоблени. Като цяло постройката изглежда толкова почтена със своята обвита в бръшлян веранда, че човек би я взел за фермата, в която е прекарала детството си Ан Хатауей.
Тук живееше добрата госпожа Марджъри Тревелиън, на около петдесет или повече години, която според мен имаше най-милото лице и най-приятния смях в цялото графство. Вдовица от много години, която не се бе чувствала щастливо в брака си и поради това смяташе, че вече има предостатъчно опит като съпруга, кротка, весела, изключително трудолюбива, с малка ферма от три акра и с крава, тя понякога предеше, друг път плетеше за други хора, когато можеше, им вземаше прането, но каквото и да правеше, го вършеше старателно, весело и почтено. С тази мила, весела и почтена дама живееше малкото момче, синът на господаря Хенри — само толкова знаеше тя конкретно за семейството му. Марджъри го наричаше „моя вълшебник“ и „моя принц“, а когато любопитни хора я притискаха с въпроси, отговаряше, че баща му е търговец, комуто както се казва, „не е потръгнало“, че се крие и живее крайно притеснено и че дори е възможно да е мъртъв. Единственото сигурно нещо, което можеше да каже, бе, че получава много малка издръжка за момчето, която й се изплаща съвсем точно на всеки три месеца предварително, а що се отнася до името на момчето, то бе кръстено Уилям, фамилното му име бе Хенри, Марджъри го наричаше „принц“ или „вълшебник“, а той нея „бабче“.
Тя боготвореше красивото момче, а той я обичаше с нежността, с която едно дете дарява любяща дойка нещо повече от синовна обич.
Момчето не помнеше друг дом освен този и нямаше друг приятел освен своето бабче. Вече бе на малко повече от единайсет години. Животът му бе протекъл самотно, но весело. Та нали езерото се намираше едва на трийсет ярда от прага на дома им, а там момчето пускаше своите флотилии от корабчета, направени от коркови топи, които му даваше старият Питър Дърдън? Той беше братовчед на Марджъри Тревелиън и живееше в селото на две мили от дома им. Отбиваше се всяка неделя, за да донесе тези тапи в джоба си и парче фолио, в каквото увиват чая, за да изработят киловете на своята флотилия. Беше облечен със син фрак с месингови копчета, протритите му панталони бяха прекалено къси, чорапите му бяха избелели
