небесносини, а обувките му — тромави и поочукани, но силно лъснати до блясък. Носеше кестеняво тупе, челото му бе прекалено високо и наклонено, поради което носът му щръкваше силно. Неизменна усмивка разтегляше устните му, които бяха червени и гладки като узряла ябълка. Изражението му не беше умно, но бе много добродушно — всъщност, боя се, беше доста глуповато, — и според мен той проявяваше към това корабостроене повече интерес, отколкото е уместно за човек със здрав разсъдък.
Докато корабчетата плаваха по повърхността на езерото с тънките си хартиени платна, господарят Хари ги наблюдаваше сериозно и съсредоточено, а възторгът на Питър намираше израз в непрестанни изблици на смях.
Това бяха знаменателни събития в самотния живот на принца.
Имаше и кегли от чемшир с топка, поочукани и изгубили цвета си — кой знае как бяха попаднали в къщурката, но изглеждаха поне на сто години. Много пъти веселата Марджъри бе играла с тях със своя любимец на равната ливада от другата страна на езерото.
Уединеният живот на момчето бе монашески, но не беше свободен. Все пак то беше общо взето щастливо. Момчето гледаше на Марджъри като на господарка на всичко, което тя управляваше, и не му хрумваше, че разликите между нейната храна и неговата се дължат на задължителната икономия. В нейната чиния човек не можеше да види често парче месо, само че тя съвестно поднасяше всеки ден на момчето печено месо, а когато то я питаше защо не е сипала и на себе си, му отговаряше, че не обича или че месото не й понася, а Уили приемаше отговора й като несъмнена истина и тайно се чудеше и съжаляваше.
През зимните вечери пиенето на чай за тях беше уютен ритуал. Парче изпечен на скарата пшеничен кейк, по едно прясно яйце на всеки и чаша чай от пъстрата кана — доста поизгорена от едната страна. Вратата бе залостена, прозорците бяха старателно затворени, огънят весело пращеше, а една свещ осветяваше пиршеството им — кой друг бе толкова щастлив? А нали имаха и старата книжка за Робинзон Крузо с почерняла от времето корица и с рисунка на първата страница, на която се виждаше сериозното му лице и брадата му, високата му шапка и дрехата му от козя кожа, преметнатия през едното му рамо мускет и чадърът му през другото. Книжката разказваше за неговия живот с чудатия старинен шрифт от времето на кралица Ан. Освен това нали имаха и другото литературно съкровище, старото издание за капитан Кук на Комодор Ансън, а също и разкази за други морски пътешествия нашир-надлъж по света с многобройни гравюри, показващи Тихоокеанските острови, интересни вулкани, флотилии от канута с оръдия, друговерци с дебели устни, с халки по носовете и с украсени с птичи пера чела, дълги шествия от жреци и други видни личности, закрили слабините си само с малка бяла носна кърпа? Но още по-хубава от тези книги, които заедно с Библията и Псалтира съставляваха малката библиотека на Марджъри, бе неизчерпаемата сбирка от вълшебни приказки на тази добра жена, които бе научила от разкази и сега самата тя разказваше, като преди всяка приказка казваше по едно стихче, което и сега ми напомня за огъня в детската ми стая и приглушеното звучене на един скъп глас, който вече няма да чуя:
Започвайки с тези кратки и впечатляващи стихчета, за да привлече внимание — „шшт-шшт“ и с неизменната прелюдия към винаги различната поредица от истории добрата Марджъри, вестителката на нови и нови чудеса, разказваше своите приказки за джуджета и за замъци, за феи кръстници и за зли магьосници, за съкрушени от любов принцове и за преследвани принцеси, за омагьосани дворци и за страховити гори, докато не станеше време малкото приятелче да си ляга и да се пренесе в не по-малко чудатата страна на сънищата.
Друг човек, който участваше в редовните развлечения на момчето, беше Том Ориндж.
Том Ориндж се отбиваше в малката къща понякога през три месеца, понякога веднъж на половин година, винаги на първо число на месеца, винаги бе посрещан сърдечно от Марджъри Тревелиън, похапваше си тънки резенчета бекон или каквото там имаше сред скромните запаси в килера й, а когато си тръгваше, бе установил необяснимото си право да оставя по един шилинг, който винаги настояваше да се запази като тяхна тайна.
Момчето нито знаеше, нито се интересуваше какви са деловите отношения между двамата, но в очите му Том Ориндж беше идеалът и въплъщението на всичко очарователно, бляскаво и вълнуващо.
Том беше висок и слаб, лицето му също бе издължено и винаги усмихнато, освен когато правеше гримаса изкуство, в което той превъзхождаше почти всеки друг мошеник, за когото съм чувал. Дрехите и шапката му бяха овехтели и за такъв весел човек той беше изключително беден.
Уменията на Том Ориндж нямаха край. Можеше да танцува бързия моряшки танц с всичките тънкости и умения на истински моряк, можеше да разтегля устата си, докато тя заемеше форма, напълно непозната на физионимистите, можеше с лекота да обръща с пръст клепачите си и да кара зениците на очите си да трептят странно, като в същото време издава звук като цвърченето на сврака. Можеше да пее най-различни смешни песнички, чиито припеви представяше с красноречие, тутакси предизвикваше възхищение и оставяше всяка публика с притаен дъх. Някои от припевите му бяха оживени от уникални и изключително смешни диалози. Можеше да погълне колкото поискате монети и да ги извади всичките от различни части на тялото си, можеше да сложи няколко картофа под шапката си и после да ги извади всичките, без да докосва нито шапката, нито картофите. Можеше да държи непрекъснато във въздуха три топки и да закрепва стол на брадичката си.
Накратко, както ви казах, уменията му бяха неизброими и невероятни и единственото чудно нещо бе как такъв универсален гений може да има толкова малко пари и толкова силно прокъсани дрехи.
Освен това Том Ориндж бе много добър на кегли и показа прекрасни нови номера на ученика си.
Освен това той го научи да се предпазва, да възпира и да нанася удари според принципите на „благородното изкуство на самозащитата“. Всъщност трудно може да се намери по-обаятелен другар и наставник на един младеж. Вероятно бе по-добре, че посещенията му бяха толкова нарядко и толкова кратки, колкото бе определила съдбата. Нищо чудно, че момчето очакваше тези посещения, както простодушният младеж в някой друг селски район очаква връщането на оживлението и на вълнението по време на ежегодния панаир.
В едно отношение обаче Марджъри бе длъжна да наложи на момчето ограничение. Наглед бе дреболия, но всъщност беше огромно лишение.
— Не, скъпи, не трябва да разговаряш или да играеш с други момчета, нито да се доближаваш до тях. Ако го направиш, приятелите ти ще те отведат и аз никога повече няма да те видя. Какво ще прави горкичкото бабче без своето скъпо момче?
И очите на бабчето се напълваха със сълзи, момчето се разплакваше и я прегръщаше, а после кратката агония отстъпваше място на дива обич и на сиянието на неописуемо удоволствие и щастие и още същата вечер бе ознаменувана от топъл сладкиш, от пресни яйца, великолепен чай и приказки без край.
През нощта тя намираше скъпото си момче обляно в сълзи и бе сигурна, че то сънува как напуска къщурката. Събуждаше го с целувки и самата тя се разплакваше.
Тези две човешки същества въпреки разликата в годините бяха удивително щастливи в компанията си и ако зависеше от тях, нещата щяха да си останат така — нямаше нито да остаряват, нито да се подмладяват, а просто щяха да си живеят заедно завинаги.
ГЛАВА 58
ВЪЛШЕБНАТА ГРАДИНА
Марджъри Тревелиън беше жена, която хората от собствената й среда биха определили като „много учена“. Тя научи момчето да чете и да пише, научи го на таблицата за умножение и на „смятане“, както наричаше простичките аритметични операции.
Ясно бе, че момчето не бе оставено на случайността, а беше под наблюдение, както и че приятелски и дори добросъвестни напътствия контролират съдбата му.
