По време на едно от посещенията си Том Ориндж й даде писмо, написано със същия спретнат чиновнически почерк, с който бяха написани и кратките бележки, съпътстващи всяка издръжка. След като прочете писмото, тя се замисли.
Когато Том си тръгна, каза на момчето:
— Ще бъдеш образован като джентълмен, какъвто наистина си, скъпи, затова след три-четири години ще те изпратят в училище, а дотогава господин Уортън — той е добър и мил господин — ще ти преподава по два часа дневно след училище. Знаеш къде е къщата му. Намира се на около миля от нашата, на половината път до училището.
— Но нали ще си живея у дома, бабче? — попита момчето силно притеснено.
— Разбира се, с божията милост — отговори тя и му се усмихна с много обич. — Става дума само за два часа, а и всички харесват господин Уортън. Утре трябва да отида в дома му и да видя какво ще нареди.
Така и направи и новият ред бе установен с много малки промени в стария.
Тесният път, по който момчето вървеше всеки ден до къщата на господин Уортън и обратно, прави внезапен завой по средата. Пътят минава през гора, има леки изкачвания и спускания, ужасно дълбоки коловози и стари каменни блокове, които са толкова огромни, че сигурно биха шокирали съвременните строители на пътища.
На този завой съвсем близо до мястото, откъдето минаваше момчето, имаше много стара овощна градина със загубила цвета си и обрасла с бръшлян стена, по която растеше мъх и дебелец, а на места — туфи трева и жълт шибой. Над стената се виждаха стари сливи, череши и круши, а отвъд тях — горните прозорци, стръмният сив покрив и тънките комини на къща, стара колкото самата градина.
На зида около градината имаше висока порта с пиластри с канелюри, съвсем подходяща за старата постройка и за мястото около нея. В тази каменна рамка имаше желязна врата, старомодна и с красиви арабески от шипове, листа и звезди, която гледаше към стария път, а зад нея се виждаше масивна дървена порта.
Разбира се, овощните дървета винаги са били интересни за момчетата, само че съвсем различен интерес се примесваше с усещането, с което малкият Уили разглеждаше частите от старата сива къща на фона на тъмните и извисяващи се дървета, доколкото му позволяваше гледната точка, и докато минаваше оттам, често си мечтаеше някоя дупка в стената да му позволи да надникне в старата градина и да зърне собствениците й. Понякога чуваше гласовете им.
Неведнъж бе чувал ясен и някак детски смях между високите плодни дървета и пълзящите рози, които покриваха стената, а също и приятен женски глас, който тихо бъбреше с детския.
Една вечер, докато се връщаше от дома на доктор Уортън, понесъл на въженце вързопчето с книгите си, той както обикновено забави крачка, когато се озова под стената на градината и за свое огромно удоволствие завари отворена вътрешната дървена порта, която бе пречка за любопитството му. Външната желязна порта с растителните орнаменти беше заключена, но през пречките й той най-сетне успя да зърне градината. Дърветата бяха стари и обрасли. Беше прелестно сумрачна, на места растяха рози и други цветя, а една права алея водеше към къщата и продължаваше линията на тесния мост, който след желязната порта пресичаше нещо като ров, чиито брегове бяха обрасли с коприва и с лапад. Видя част от стълбите, водещи към вратата на къщата, и част от единия прозорец. Останалото бе скрито зад гъст листак, а въздействието от този кратък поглед бе подсилено от дебелата сянка отпред.
Оставаше още малко до залез, птичките вече пееха сред клоните, а дълбоката сянка — старинната и запусната атмосфера и тишината — за романтичното око придаваха на това място монашеска загадъчност и обаяние.
Докато момчето гледаше към притъмнялата алея, водеща до къщата, внезапно край един тисов храст до парапета на моста съвсем близо до него зави мъж, тръгна право към вратата, затвори я и заключи дървената порта под носа му.
За момента всичко приключи. Знаеше, че няма смисъл да наднича през ключалката, защото злобната съдба бе пуснала клонка дива роза, която закриваше гледката и се виждаха само мръсните греди с цвят на шоколад пред него, зеленината и розите, които потрепваха върху старата стена.
Много пъти след това той минаваше отново и отново покрай вратата, но не се натъкна на същия сгоден случай.
Най-сетне една вечер намери жадуваната дървена врата отново отворена и през железните пречки отново се разкри гледката.
Красиво момиченце със златиста коса стоеше на пръсти наблизо и с всички сили се опитваше да стигне една ябълка с пръчка, която стискаше с пръстчетата си.
Когато го забеляза, впери в него огромните си очи и каза заповеднически:
— Ела да се покатериш на дървото и да ми откъснеш ябълката.
Сърцето му лудо заби — нищо не му се искаше повече от това.
— Обаче не мога да вляза — рече той и се изчерви. Вратата е заключена.
— О, ще извикам мама. Тя ще те пусне. Познаваш ли мама?
— Не, никога не съм я виждал — отговори момчето.
— Чакай тук, ще я доведа. И тя изчезна.
Първото му вълнение едва бе заглъхнало, когато чу стъпки и гласове наблизо и малкото момиченце се върна, стиснало за ръка слаба и бледа дама с красиво лице и облечена в черно. Носеше ключ и се усмихна мило на момчето, докато приближаваше. Лицето й бе благо и той тутакси изпита доверие към нея.
— О, пак е забравил вътрешната врата отворена — каза тя, кимна леко и с приветлива усмивка отвори вратата и пусна момчето в градината.
Сетне затвори и двете врати.
— Вдигни глава, момченце — каза дамата в черно с приятен глас.
Лицето му й допадна. Беше много хубаво момче, със сериозно изражение, стеснително и умно, а освен това лицето му притежаваше някаква неописуема изисканост. Тя му се усмихна още по-мило, постави върха на пръста си под брадичката му и каза:
— Ти си син на благородник и си добре облечен. Как се казваш?
— Баща ми се казва господин Хенри — отвърна той.
— А къде ходиш на училище?
— Не ходя на училище. Вземам уроци от господин Уортън на около половин миля от тук.
— Сигурно ти е много забавно да си играеш с другите момчета — на крикет и на какво ли не?
— Не ми е позволено да си играя с момчетата.
— Кой ти забрани?
— Приятелите ми няма да ми позволят.
— А кои са приятелите ти?
— Никога не съм ги виждал.
— Така ли? А не живееш ли с баща си?
— Не, живея с Марджъри.
— Искаш да кажеш с майка си?
— О, не. Тя е починала много отдавна.
— И баща ти е богат… Тогава защо не живееш с него?
— Бабчето ми каза, че някога е бил богат, но после е станал беден.
— И къде е той сега?
— Не знам. Трябва да ходя на училище — каза той, ставайки все по-уверен, колкото повече се взираше в това благо лице. — Бабчето казва, че приятелите ми ще ме изпратят там след три години.
— Ти си много хубаво и несъмнено много възпитано момче. След малко ще пием чай. Остани да ни правиш компания.
Малчуганът държеше сламената си шапка в ръка, вдигнал поглед към лицето на дамата, чиито тънки пръсти бяха положени почти гальовно върху гъстата му кестенява коса, докато тя го гледаше усмихната с очите си „с цвят на вода“. Вероятно самотното детство представляваше особен интерес за нея.
— Много е учтиво от твоя страна да свалиш шапката си в присъствието на дама, но си я сложи пак, защото не стоя по-високо от теб. Ще отида да им кажа да приготвят чая. Дулчибела — провикна се тя, — Дулчибела, този малък приятел ще пие чай с нас. Двамата с Ейми ще си поиграят, докато се приготвим. Ти
