заспа.
На сутринта за негово учудване бяха приготвени неделните му дрехи. Малката и поизбеляла тъмночервена пътна чанта, която за огромно негово удоволствие Марджъри винаги бе твърдяла, че е негова, стоеше натъпкана и заключена върху масичката под часовника. Столът му беше поставен близо до стола на мама. За закуска му бе приготвила най-любимите му неща. Резен пържен бекон, прясно яйце, топъл сладкиш и чай — истинско угощение.
Мама седна съвсем близо до него. Прегърна го. Беше силно пребледняла. Опита се да се усмихне на бърборенето му, а очите й се пълнеха със сълзи винаги щом го погледнеше или го чуеше да говори.
От време на време той смаяно я поглеждаше в лицето, а тя се опитваше да се усмихне както преди, да кимне и да преглътне малко чай от чашата си.
Преструваше се, че яде закуската си, но всъщност не беше така.
Когато озадаченото момче приключи със закуската, тя го придърпа към себе си със своите старчески нежни ръце.
— Седни в скута ми, скъпи мой… моят мъж… моето красиво момченце… моят сияен ангел! О, скъпи, скъпи, скъпи… — притисна тя момчето към сърцето си и се разрида над рамото му сърцераздирателно.
Той си спомни, че тя плака по същия начин, когато лекарите казаха, че е в безопасност и ще оздравее.
— Мамо — целуна я той, — Ейми има рождени дни. Сигурно днес е рожденият ми ден, нали?
Тя побърза да се изправи и му донесе малките му обувки, които беше почистила. Момчето учудено ги обу и тя ги завърза.
Със стичащи се по лицето й сълзи тя взе една от малките коркови лодки, които той държеше до прозореца в една пълна с вода купа.
— Ще оставиш една от тези на мама, нали скъпи… Да ти я пази…
— О, да. Избери си някоя хубава — онази със златната хартия. Тя плава най-добре от всички.
— А…, а… — разплака се тя горчиво, преди да успее да продължи, — това е малката кутия, в която ще ти ги сложа — обясни тя, извади лодките и ги прибра в една картонена кутия, която бързо завърза. — Това е последният ден на горкичката ти майка с единственото й скъпо момче, защото приятелите ти те викат днес, а господин Арчдейл ще пристигне след десетина минути и ти трябва да тръгнеш с него. О, скъпи мой… светлината на дома ми… ще трябва да ме оставиш сама.
Момчето се изправи рязко, с вик се втурна към нея и я обгърна с ръце на мястото й, съвсем близо до часовника.
— О, не, не, не! О, мамо, не го прави, не можеш да го направиш!
— О, скъпи мой, направо ми късаш сърцето. Какво мога да сторя?
— Ще избягам, мамо, когато се махнат, ще избягам, ще се върна и ще остана при теб.
— О, всемогъщи Боже! — възкликна тя. — Той идва. Виждам го на пътя между кестените.
— Скрий ме, мамо, скрий ме във вградения шкаф. О, мамо, мамо, нали няма да ме дадеш на него?
Момчето бе влязло в големия боядисан бюфет и се бе свило на кълбо между два рафта. Тя нямаше време да помисли, отстъпи пред инстинкта на отчаяната си обич и пред неистовата молба на момчето, заключи бюфета и прибра ключа в джоба си.
Седна. Беше смаяна от собствената си дързост. Почти не съзнаваше какво е сторила. Преди да успее да се съвземе, нечия сянка затъмни вратата, нечия ръка натисна бравата и я отвори и бившият старшина влезе в къщата.
Отсечено и по войнишки той се представи и поиска да му предаде момчето.
Тя гледаше право в лицето на този ужасен мъж, но въпреки това той сякаш изчезваше пред очите й.
— Къде е момчето? — попита студеният и строг глас на старшината.
Струваше й огромно усилие да отговори. Сякаш замръзна, когато отговори отрицателно:
— Няма го тук.
— Къде е? — попита старшината с невъзмутимо ясния си и студен глас.
— Избяга — промълви тя с усилие и старшината сякаш съвсем изчезна. Марджъри сякаш всеки момент щеше да припадне.
Старшината огледа масата за закуска и видя, че са закусвали двама души. Забеляза и приготвената пътна чанта.
— Хмм! — изсумтя Арчдейл през стиснати устни. Огледа вътрешността на малката къща и седна с удивително самообладание, за да размисли над тревожното съобщение.
Навремето старшината бе ръководил дружини, издирващи дезертьори, и имаше добър усет за такива неща.
— Закусил е с теб, така ли? — кимна той студено към масата.
Тя за миг се поколеба, но после се прокашля и каза:
— Да.
Арчдейл се изправи и докосна с пръсти каната за чай.
— Топла е — отбеляза старшината със същото непоклатимо достойнство.
Марджъри се чувстваше ужасно неловко.
— Не може да е далеч. Накъде тръгна?
— Само видях, че излиза през вратата. Не мога да кажа.
Бившият старшина може би я взе за самата богиня на истината, а може би я помисли за най-наглата лъжкиня в Англия. От изражението му изобщо не ставаше ясно кое от двете заключения бе направил.
Студените сиви очи на старшината отново се плъзнаха из стаята и отново настана крайно мъчително за нашата добра приятелка Марджъри мълчание.
ГЛАВА 62
ПЪТУВАНЕТО ДО НОЛТЪН ФАРМ
— Госпожо, според мен момчето е в къщата. Най-добре го предайте, защото няма да тръгна без него. Колко стаи имате?
— Три и таван, сър.
Старшината се изправи.
— Най-напред ще претърся къщата, госпожо и ако не е тук, ще осведомя полицията и ще организирам издирване, а ако вие имате нещо общо с изчезването на момчето или пък сте го скрили, ще ви тикна в затвора и ще ви издействам наказание. Трябва да заключа вратата, а вие, ако искате, преди това излезте.
— Много добре, сър — отвърна тя.
В този момент обаче от вътрешността на бюфета се разнесе тропане и викове:
— Не, не беше мама, аз го направих. Не отвеждайте мама.
— Виждате ли, госпожо, напразно създавате неприятности. Моля, отворете тази врата, защото в противен случай ще я разбия — добави той, докато тя се колебаеше пребледняла и разтреперана.
Застанал срещу нея все едно е пред командващия си офицер, изпънат, с прибрани колене и безизразно строго изражение, Арчдейл протегна ръка и просто каза:
— Ключа, госпожо.
За който и да е човешки нрав — дори за най-бурния и упорития — настъпва момент, когато човек се подчинява на заповедите, а нещо в невъзмутимостта на бившия старшина изискваше незабавно подчинение.
Беше напълно безсмислено Марджъри да продължава да опитва да крие момчето. С ужасна болка в сърцето тя бръкна в джоба си и му подаде ключа.
Вратата се отвори и момчето се сгуши в най-тъмния ъгъл, когато зърна приведената скована фигура на старшината, а синкавото му и гладко обръснато лице надзърна в тъмното. След няколко секунди мъжът видя фигурата на момчето.
— Излезте навън, сър — прозвуча заповедническият глас на посетителя, докато бастунчето, което държеше в ръка и което бе облепено с натъпкан с восък обущарски конец на около три инча от върха, започна силно да удря малките крачета.
