които Арчдейл отказа и остави на момчето да реши. Но съм длъжен да кажа, че курабийките бяха поднасяни всеки ден с добросъвестна точност, защото на старшината можеше да се разчита за всякакви свързани със собствеността въпроси. Той не би отхапал от тези курабийки, макар че тънките му устни се навлажняваха от слюнка, дори и наоколо да нямаше жива душа. Може би притежаваше доста воински добродетели, защото иначе вероятно не би стигнал дотук.
Нолтън Фарм е печално, но не грозно място. Във фермата има много дървета, които са твърде близо до прозорците. Къщата е стара и малка, има и малка градина с ограда от гъст жив плет.
Членовете на семейството бяха малко. Когато пристигнаха, госпожица Мери Арчдейл беше болна. Тя беше единственото дете на старшината, който беше вдовец. Новият обитател на къщата научи за нея с ужас, който се дължеше на ужаса му към баща й.
Влязоха в малко антре и момчето седна на посочения му от старшината стол. Той окачи шапката си на една закачалка в стената и постави бастуна си върху полицата над камината. След това иззвъня звънчето.
Възрастната жена, която бе единствената прислужница в къщата, влезе. Изглеждаше уплашена, както изглеждаха и всички останали слуги в присъствието на господаря, и впери в него разтревожения си поглед.
— Къде е госпожица Мери?
— Плюе кръв, господине.
— Поднеси вечерята — нареди старшината.
Момчето седна уплашено в самия ъгъл на масата.
Мъката не му позволяваше да се храни, затова само сърбаше чая си, който беше прекалено горещ и нямаше достатъчно захар и мляко. Старшината подряза фитила на свещта си, надяна чифт очила с позлатени рамки и започна да преглежда седмичния вестник.
Докато бе погълнат от това занимание, в стаята влезе много слабо момиче с големи очи и много бледо лице. Косата й бе гъста и кестенява.
Ръката, с която придържаше шала си, също беше много слаба, а по бледото й лице и големите й очи се четеше покорно и умолително изражение, което смая момчето. Тя мълчаливо го погледна, то направи същото. Тъжните й очи за миг се задържаха на лицето му и той усети, че тя му харесва.
Мери си взе един стол и седна съвсем тихо, без да обели и дума.
След малко старшината остави вестника и я погледна. Тя вдигна големите си очи към него в покорно очакване, но не продума.
— В момента не си добре, така ли?
— Не съм, сър.
— Редовно ли си пиеш лекарството?
— Да, сър.
— Утре сутрин сигурно ще се оправиш.
— Сигурна съм, че ще е така, сър.
Той запали една свещ на страничната масичка, а кучето му Байън стана, за да го придружи. Беше голям мопс с черен нос и жълтеникаво на цвят. Често след това на момчето му се искаше да си поиграе с Байън и да се запознае с него. Само че не знаеше как този опит ще бъде възприет от кучето или от господаря, затова не се осмели.
Между кучето и сержанта нямаше никакви ласки. Всеки изпълняваше задълженията си към другия и се разбираха добре, струва ми се, но нямаше никакви други признаци на привързаност.
Старшината излезе и затвори вратата, а момичето се усмихна много мило на малкия гост и подаде ръка за поздрав.
— Много се радвам, че си тук. Бях много самотна. Татко отиде в работилницата — прави там един орган и няма да се върне до девет без петнайсет. Разполагаме с час и три четвърти. Чуваш ли… Слушай.
Тя вдигна пръст и погледна към преградата, докато говореше, а през стената момчето чу бумтенето на орган.
— Тони му надува органа.
Тони беше малко момче от приюта, което почистваше ножовете, вилиците и обувките и като цяло работеше като втори слуга, единственият мъж в скромното им домакинство.
— Иска ми се да бях по-добре, толкова се задъхах от говоренето. Сега ще бъдем много щастливи. Това е настройването на тръбите — тази вие. Преди аз работех с мяха, но лекарят каза, че не бива, а и аз наистина вече не мога да го правя. Трябва да хапнеш нещо и да пийнеш още чай. Ще станем добри приятели, нали?
Двамата доста си поговориха, но от време на време се налагаше тя да спира, за да си поеме въздух. Момчето забеляза, че Мери е много слаба и че неописуемо се страхува от баща си.
— Той е добър човек — каза момичето. — И се труди усилено за парите си, само че не обича да говори и затова хората се боят от него. Ще се върне чак в девет без петнайсет, за да почете от Библията и да каже молитвите.
Тя продължи да говори, но през цялото време приглушено, и току се ослушваше за боботенето на тръбите, а момчето откри сърцето си пред нея и плака горчиво. Мери също плака по време на разказа му и двамата станаха близки приятели. Тя сякаш разбираше страданието му. Може би нейното страдание приличаше на неговото.
Възрастната жена влезе и раздигна приборите за чай, а малко след това дойде старшината, който прочете една глава от Библията и каза молитвата.
ГЛАВА 63
МЪЛЧАЛИВО СБОГУВАНЕ
В Нолтън Фарм всеки ден приличаше на предишния. Неизменните часове, неизменните задължения, протичащи с военна точност. По време на хранене никой не обелваше нито дума, а когато господарят на дома не си бе вкъщи, всички разговори, дори в най-отдалечените стаи, се водеха приглушено.
Нашият малък приятел виждаше момчето от приюта, дойдеше ли времето за молитва, сутрин и вечер, и понякога минаваше покрай бледото му и неспокойно лице на стълбите и в помещенията, когато задълженията му го отвеждаха там. Двамата се поглеждаха с копнеж, но не се осмеляваха да си продумат. Господин Арчдейл бе наредил така.
Момчето от приюта — може би, защото не действаше ефективно, а може би защото от него се очакваше твърде много — имаше нещастието непрестанно да си навлича… трудно бих могъл да кажа недоволството на господаря, защото думата съдържа намек за чувства, а всъщност едва ли някога е имало по-спокойно и студено същество от Арчдейл. По-скоро си навличаше въздаване на справедливост.
Тези ужасни мерки биваха взимани всекидневно и бяха осъществявани с абсолютното еднообразие, с което протичаше животът в Нолтън Фарм. В единайсет часа студеният глас на старшината се провикваше „Тони!“ и Тони се появяваше, гърчейки се и стенейки от мъчително очакване.
— Пръчката ми — казваше господарят, влизайки в стаята, която наричаше работилница, където се намираше недовършеният орган с неговите два регистъра, със започнатите останали регистри, с белите ивички дърво, длета, триони, оловна ламарина и бурканчета с лепило, пръснати в творческо безредие наоколо. След това нещастното лице на Тони се появяваше в „салона“ и госпожица Мери пребледняла свеждаше очи надолу и мълчеше, а сърцето на нашия малък приятел се разтуптяваше силно над учебника, докато гледаше как слабичкото момче се промъква към полицата над камината, взема пръчката и бавно излиза отново.
След това чуваха как вратата на работилницата се затваря и после съвсем тихо долиташе слабият и ясен глас на господаря. После приглушено и бавно се чуваше плющенето на пръчката и плача на момчето, който се извисяваше до пронизителен и ужасен вой, а после:
— О, сър… Боже… О, сър, божичко… Господин Арчдейл, господарю… олеле, господарю.
Понякога този вой продължаваше толкова дълго, че Мери ставаше и обикаляше из стаята измъчено, шептейки:
— О, горкото момче! О, горкият Тони! Милост, божичко! О, мили Боже, кога ще свърши това?
Момчето седеше встрани от нея и докато я следваха, очите му се пълнеха с ужасени сълзи.
