— Нищо, моля да ме извиниш. Замислих се за нещо друго и не те чух. Разкажи ми пак, този път ще слушам.
Тя повтори информацията, а Хари се прозя и се протегна.
— „Нямаш ли компания, вършиш глупости“. Вече трябва да вървя. Нямам нищо против да изпия чаша шери, щом настояваш, понеже яздих дълго и гърлото ми е пресъхнало.
Така Хари приключи посещението по характерния си начин, сбогува се, метна се на коня си и си тръгна.
ГЛАВА 60
ТОМ ОРИНДЖ
Малката госпожица Ейми имаше лека настинка и събирането на чай бе отложено за следващия ден. Вечерта след посещението на Хари във фермата Станлейк Марджъри Тревелиън не бе в селото, бе отишла да направи оскъдните си покупки. И кой, мислите, цъфна пред момчето, когато то вдигна поглед от флотата си в езерото неговият приятел Том Ориндж, както винаги в повишено и бодро настроение.
Нужно ли е да ви казвам колко охотно бе посрещнат Том? Той попита къде е Марджъри и прие временното й отсъствие с доста добро настроение. На Том му стана студено, а и вечерта наистина бе малко студена, затова той предложи да влязат в къщата и да поседнат там.
— Кога според теб, младежо, старата кокошка ще се върне у дома?
— Кой?
— Чавката Марджъри. Кога ще се спусне през комина?
— А, бабчето ли?
Този прякор бе единствената шега на господин Ориндж, която не допадаше особено на момчето.
На това място Том Ориндж прекъсна изпълнението си с грачещ смях, обърна клепачите си и зениците му затрепериха — може и да приличаше на свраките от гербовете, но не беше точен портрет на птицата, позната ни от естествената история. Когато приключи с това, попита:
— Тя кога ще се прибере?
— Слезе до града и сигурно вече е на половината път за насам.
— Значи има една миля, а три мили на час е най-бързият й ход, ако припка за килограм наденички и за ново боне. Хопала! Вкъщи няма никой освен прислужницата, пък и тя е отишла на църква! Написах й писмо онзи ден и трябва да го прочета отново, преди да се върне. Къде си държи писмата?
— В кутията за ръкоделие на полицата.
— Точно така, съвсем същата! — игриво каза Том Ориндж, докато слагаше кутията на малката помощна масичка. После я отвори, извади малката купчинка писма от края и ги отнасяше едно по едно до прозореца, където си позволи своеволието да ги прочете.
Мисля, че остана разочарован, защото ги натъпка презрително обратно в ъгълчето им в кутията с форма на малко сандъче.
Момчето смяташе Том Ориндж за толкова доверен приятел на семейството и за толкова добродетелен и достоен за възхищение човек във всяко отношение, че нищо не му се струваше по-естествено и желано от това тази изключителна личност да обърне внимание на домашната им кореспонденция.
Той отново върна кутията на мястото й. След това изпълни на момчето една песен на неразбираем език с цялото „трала-лала, дунги-дунги, думба-лумба“, а в края ни изпълнението призна, че гърлото му е пресъхнало, и с приятно намигване побутна с върха на пръста носа си доста наляво и го помоли да му каже къде държи пиячката госпожа Тревелиън, която много ще се натъжи, ако разбере, че Том е трябвало да чака за питието си до нейното завръщане.
— Да, мога да ти покажа — каза момчето.
— Почакай малко, мой водачо, моя утеха и мой приятел — каза Том Ориндж, след като се увери от прага, че наблизо няма никой, който да ги чуе.
Момчето сваляше една чаена чаша от полицата.
— Нямам нужда от захар, юначе. Ще го подсладя с мисли за чавката Марджъри.
Момчето му обясни и го въведе в тъмния ъгъл през вратата в коридора. Доволен, Том Ориндж се движеше едва ли не на пръсти, оглеждаше се любопитно и говореше съвсем тихо, докато се ориентираше опипом в тъмното.
— Ето тук е — каза момчето искрено.
— Къде?
— Тук.
— Това ли! — възкликна Том, защото приятелят му бе махнал капака на един глинен съд с вода.
Том Ориндж изгледа гневно и него, и водата с гротескна изненада, а неподправеността на момчето и простотата на положението му се сториха адски комични и той избухна в добродушен смях, седна на стола на Марджъри и се разкикоти в захлас.
След като в хода на поверителен разговор се увери, че чавката Марджъри няма скрита бутилка, с която се утешава, този приятен човек забрави за жаждата си и не поиска да пие вода от глиненото гърне, ами разговаря с младия джентълмен на най-различни теми. В хода на разговора той зададе два топографски въпроса:
— Чувал ли си някога за място, наречено Каруел Грейндж?
Другият въпрос приличаше на първия:
— Чувал ли си някога за място, наречено Уайвърн?
— Не.
— Благодаря ти, момче. Чувал ли си някога госпожа Тревелиън да споменава за Уайвърн? Или за Каруел Грейндж?
— Не.
— Защото там расте най-високата гъба, която си виждал през живота си — става толкова голяма, че препречва вратата и господарят не може да влезе в къщата си. Смятат гъбата за едно от чудесата на света, давам ти честната си дума на джентълмен. И понеже няма нищо за хапване и пийване, какво ще кажеш да поиграем крикет? Ако Марджъри не се върне, докато свършим играта, кажи й, че е трябвало да отида да се срещна с куция Бил Уидършинс на моста и че ще се върна днес вечерта или най-късно утре сутринта.
Изиграха играта, но Марджъри не се появи и след като Том Ориндж забавлява младия си приятел с нелепа имитация на извитите навътре колене на Бил Уидършинс, се сбогува и остави доволния си събеседник в състояние, което Мур описва като настъпващо, „щом фенерът, дал светлина на пътника, угасне“.
Момчето гледа след Том, докато той съвсем се изгуби от поглед, после се върна при изоставената си флота на езерото и когато чавката Марджъри се прибра, й предаде съобщението на приятния посетител.
ГЛАВА 61
ВРЕМЕТО И МЪЖЪТ
Стана време за вечеря, но Том Ориндж не се върна. Мракът се спусна над старата къща, над тополите и над града, а момчето каза молитвите си под надзора на достойната Марджъри и си легна.
Събуди се от гласове, които разговаряха в стаята. Успя да задържи очите си отворени само за кратко и зърна Том Ориндж, който разговаряше с настойницата му. Той седеше от едната страна на малката маса, тя — от другата, а главата му бе наведена силно напред, за да се доближи неудобно близо до лоената свещ с дълъг нагар по средата. Мама, както понякога момчето наричаше бабчето, ридаеше горчиво, закрила лице с престилката си, и понякога с разплакани очи говореше на Том Ориндж толкова тихо, че нищо не се чуваше.
Колкото и да бе интересна сцената, сънят го надви и когато отново отвори очи, Том го нямаше, а мама седеше на леглото му и плачеше, сякаш й се късаше сърцето. Когато той отвори очи, Марджъри каза:
— О, скъпи мой, скъпи мой! Моето момче… моето благословено момче… скъпи мой! — възкликна тя и го притисна към сърцето си.
Той помнеше подобни изблици преди две години, когато беше много болен.
— Не съм болен, мамо, честна дума. Съвсем добре съм — с тези уверения и с много ласки той отново
