— О, сър, в името на Бога! — провикна се Марджъри и увисна на ръката му. — О, сър, той е най-милото същество на света, ще направи каквото му наредите, той е толкова добре дете!
Момчето вече беше излязло и, вперило смаян поглед в лицето на мъжа, неволно и с болезнена гримаса леко повдигаше крака си, защото болката от ударите с пръчка бе съвсем нова за него.
— Ако пак го направиш, ще получиш пет дузини удари — заяви новият му познат. — Това ли е багажът му? попита той и докосна пътната чанта с пръчката си.
— Да, сър.
Мъжът взе чантата и огледа момчето — сигурно възнамеряваше да го накара само да си носи багажа. Само че момчето бе слабичко, а чантата, съвестно натъпкана с всичките му принадлежности, беше доста тежичка.
— Нещо друго? — попита старшината.
— Ами, това… Бог да го благослови. Беше малката кутия с корабчетата.
— И това — пъхна тя в джоба на момчето опечения сладкиш, който разчупи на две и уви в кафява хартия. — И тези — добави тя три ябълки. — О, милото ми момче, скъпият ми, скъпият ми!
Отново вдигна момчето, притисна го силно, то я прегърна крепко през шията и двамата отново и отново се целуваха и плачеха, докато накрая Марджъри го свали на земята. Пъхнал бастунчето си под мишница, хванал с една ръка пътната чанта, а с другата — здраво стиснал момчето, старшината излезе през вратата.
— Стига толкова… Не върви след нас, жено… — каза той, след като бяха изминали двайсетина ярда по пътя. Ще докладвам за теб — добави той с кимване, което заедно с любезните му думи тя би могла да приеме като сбогуване или не, както искаше.
Жената остана на леко издигнатата земя до глога и разплакана пращаше неистови въздушни целувки на момчето.
— Скоро ще се видим. Ако трябва боса ще прекося гората, за да видя отново красивото си момче — викаше тя след него. — Ще ти донеса кеглите, обещавам. Мама ще дойде, скъпи.
Отдалечаващата се малка фигурка на момчето стоеше извърната към нея, доколкото бе възможно. То гледаше през рамо с браздулици от сълзи по бузите, а малката му ръка с копнеж й махаше за сбогом, докато не се скри от поглед. След малко тя се обърна и видя на земята пръснатите кегли и езерцето и риданията й се извисиха почти до писък. Жената седна на каменната пейка под прозореца, защото не можеше да понесе да влезе в тъмната къща, и изплака душата си.
А междувременно Арчдейл и неговият спътник, или по-скоро затворник — както решите, вървяха по пътя си. Той продължаваше да стиска китката на момчето, а то плачеше и тихо хълцаше през целия път.
Когато стигнаха до малкото селце Мейпъл Уикетс, той нае момче, което да носи пътната чанта до Уанинг на около четири мили по-нататък, където, както всички знаят, всеки ден в дванайсет и половина минава омнибусът за Уорамптън.
Продължиха да вървят. Старшината беше сдържан и мълчалив човек. Той възнамеряваше да заговори момчето толкова, колкото и пръчката под мишницата си или пък пътната чанта. Остави го да си плаче и нито го скастри, нито го успокои, а държеше спокойната си глава високо вирната и гледаше право напред.
Най-сетне непознатата местност започна да въздейства на непостоянството на детството.
Докато вървеше до старшината, момчето започна да говори — отначало плахо, после по- словоохотливо.
Първият инстинкт на детето е доверието. За момчето бе известна утеха да разказва надълго и нашироко за дома си. Спомена и за Том Ориндж с обичайния въпрос:
— Познавате ли Том Ориндж?
— Защо питаш?
Последва изреждане на разнообразните и бляскави умения на този човек.
— Да не би да сме близо до някое място, което се казва Уайвърн или Каруел Грейндж? — попита момчето, което имаше добра памет, когато беше за неща, вълнуващи въображението му.
— Защо питаш? — рече старшината, гледайки право напред.
— Защото Том Ориндж ми каза, че там расте най-голямата гъба на земята и че собственикът на къщата не може да влезе вътре, защото гъбата запълва вратата.
— Том Ориндж ли ти каза това? — попита по същия начин сержантът.
Момчето допусна, че той нищо не знае и го увери, че Том, който винаги казва истината, му е казал това вчера.
Старшината не каза нищо повече, а по лицето му не можеше да се отсъди дали мислено си е отбелязал да „докладва“ за Том Ориндж, където трябва. Между другото може да спомена, че около три седмици след това Том Ориндж бе безусловно освободен от своите безсистемни задължения пред господин Арчдейл и бе обвинен в кражба на ябълки от овощната градина в Уорамптън и в някои други дребни простъпки и бе изправен пред съда, в чийто състав по случайност бе включен господарят Феърфийлд от Уайвърн, който беше „доста суров с него“ и го осъди на повече от месец тежък труд. Младият наемник с пътната чанта тежко се влачеше отпред, както му бе наредил старшината.
Въздишайки през сълзи и с натежало сърце, малкият ни приятел все пак се оглеждаше наоколо.
Прекосяваха пустош, обрасла с красив пурпурен пирен, каквато никога досега не бе виждало. Старшината беше пуснал китката му. С всеки изминал момент се чувстваше все по-спокоен.
На места имаше малки езерца, които привличаха вниманието на момчето и го караха да отваря кутията с корковите си кораби и да ги поглежда. Питаше се как ли ще плават в тези тъмни малки кътчета и най-сетне зърна едно езерце, разположено много удобно, спря в края му, извади едно корабче и го пусна, а после още едно и още едно. Колко бързо могат да летят секундите и минутите.
Сепна го далечният вик на старшината:
— Ей, господине, елате тук.
Вдигна поглед. Старшината гледаше големия си сребърен часовник, стъпил на една купчина торф.
Докато момчето стигне до него, старшината вече беше прибрал часовника си, а няколко печата и ключът висяха в края на верижката върху корема му. Старшината стоеше, прибрал пети и пуснал върха на пръчката си близо отстрани до ботуша си.
— Приближи се — нареди сержантът. — Дай ми тази кутия.
Момчето постави кутията в ръцете му. Той свали капака, преобърна с пръсти малката флотилия и след това хвърли кутията и съдържанието й настрани.
— Не ги вдигай — нареди той. — Половин крачка встрани — гласеше следващата заповед. — Протегни ръка.
Момчето изненадано го погледна в лицето.
Изражението на старшината не беше нито по-сърдито, нито по-мило от обикновено. Беше абсолютно спокойно.
— Протегнете ръката си, господине.
Момчето протегна ръка и пръчката със свистене се стовари на пръстите му. Още веднъж. Лицето на момчето почервеня от болка, а наранената му ръка се отпусна надолу. Удар нагоре по кокалчетата на пръстите му придружи заповедта „Дръжте я горе, господине“ и се стовари трети удар.
Старшината беше силен и сръчно въртеше китката си.
— Подайте другата ръка — нареди той и се повтори същият вид дисциплина.
Възмущението на момчето от тази жестокост бе примесено с болката, предизвикала появата на три огромни тъмни следи по тънките пръсти на всяка ръка, и взе връх над нея.
От очите му бликнаха сълзи и за пръв път през живота си то се разплака горчиво при тази двойна мъка.
— Върви отпред — невъзмутимо нареди старшината.
Притискайки и извивайки разтрепераните си ръце, все още сгърченото от болка момче тръгна по пътя, чувствайки се по-наранено и самотно от когато и да било.
Омнибусът в Уанинг закъсня, а една дама в него, поразена от красотата и от тъгата, изписана по лицето на момчето, му каза няколко мили думи и се отнесе към него с топлота, която стопли сърцето му. За малкия Уили бе едва ли не непосилно да потисне надигащото се ридание и сълзите, които всеки момент щяха да рукнат. Добрата самарянка купи една торба курабийки с мед и джинджифил — доста голямо количество,
