положение. Главният надзирател Мурильо му поставяше на гърба малко буре и го караше да носи вода от близкия извор. Старецът трябваше да работи тежка работа, понеже беше обикновен престъпник. Политическите престъпници не работеха, ала това не беше облекчение за тях, а увеличение на наказанието, защото за здравия човек работата е развлечение и най-хубавият начин, за да се забравят душевните мъки и скърби. Принудителното бездействие е най-тежкото наказание за пленниците и затворниците, което ги води към отчаяние и лудост. Драйфус искаше да работи. С радост желаеше да помогне на нещастния Мирович, да снеме тежкия товар от гърба на клетия старец и да го носи вместо него, ала надзирателят не му разреши.
Недъгавият едва пристъпяше но пътя, пъшкаше под тежкия товар, а жестокият Мурильо постоянно го мушкаше с остър остен. Злочестият баща на Павловна дойде до Драйфус, с натъжени очи го погледна и тежко въздъхна. Драйфус разбра, че князът искаше да му каже:
— Колко искам да поговоря с тебе и да изплача ужасните си страдания и мъки.
Тази нощ Алфред искаше да навести своя състрадалец Мирович и да го утеши. Това желание можеше да се изпълни. През големите горещини вратата винаги беше отворена и затова един от надзирателите стоеше постоянно пред нея. Но днес Розе лежеше като пън пред колибата и хъркаше. Беше пийнал повече и спеше сладък сън. Пленникът можеше да мине покрай него, без да го усети. Ала Драйфус мина по друг път. Той искаше да излезе не само сега от жилището, но и винаги, когато му се наложеше. Затова направи опит да се измъкне през прозорчето, което не бе много удобно, защото беше доста дълго и твърде ниско.
След няколко опита пленникът успя да се пъхне през тесния прозорец и да излезе навън. Полекичка се отдалечи от колибата и се запъти към вътрешността на острова.
Нощта бе прекрасна. Милиарди звезди светеха на тъмносиния небосклон, а луната със своите лъчи заливаше Дяволския остров с нежна бледа светлина. Небето беше великолепно, ала островът, този къс земя, на който Драйфус трябваше да живее, беше пуст, занемарен и грозен.
Капитанът тежко поклати глава.
Скали и скали, нищо друго, никакви цветя и растения, нито пък дървета, навсякъде бе пусто и голо. Туктам само се виждаше изсъхнала трева и по някои израстъци от напуканите места на скалите. Ала образуванията на камъните бяха много интересни и причудливи. Виждаха се стръмни скали, високи върхове, разнообразни хълмове, дълбоки пропасти, урви, големи пещери и фантастични фигури, дело на вулканични сили. Мъртва тишина цареше над острова. Само морските вълни пееха своята вечна песен за мъките и страданията на бедните обитатели на Дяволския остров.
Драйфус тръгна към най-близката колиба.
Той знаеше, че там живее Мирович. Капитанът предпазливо се приближи до колибата и чу тих, треперещ глас. Драйфус погледна през прозореца и видя, че старецът на колене се молеше. Ръцете му бяха сключени, а устата му шепнеха тиха молитва.
— О, надежда — каза си тихо Драйфус, — ти си силата, която поддържа нашите органи, ти крепиш света — без тебе и без вярата той щеше да се разсипе на прах. Старикът, който скоро ще стане жертва на убийствения климат, навярно се моли Богу да го избави от този ад.
Ала Драйфус не позна. Нещастният старец се молеше не за себе си, а за другиго. Капитанът се вслуша в молитвата и остана учуден, дълбоко покъртен от нея. Той мълвеше:
— О, всеблаги Боже, смирено навеждам глава през твоята воля и неизказаната твоя мъдрост. Аз съм готов да понеса и най-строгото твое наказание, но те моля с разбито сърце, от дълбините на душата си да закриляш и пазиш моето невинно дете. Ако моята Павловна още е жива, пази я от греха, запази чисто сърцето й, за да не извърши нещо лошо и да не я сполети злина. Амин.
— Амин от дълбините и на моето сърце — прошепна през прозореца Драйфус.
А в същия ден, когато Мирович се молеше за беззащитната си дъщеря, Павловна се намираше в обятията на развратника Марсел Бернард, който искаше да й отнеме девствеността.
Чул ли е Бог молитвата на бащата? Това ще узнаеш в следващата глава на романа, драги читателю.
Като чу гласа на Драйфус, Мирович се вдигна.
— Аз съм, стари приятелю — прошепна капитанът.
— Дойдох да ви видя и да поговоря с вас. Зная, че имате нужда от насърчение и утеха.
— Бог да ви благослови, капитан Драйфус, за вашата добрина — каза старецът с треперещ глас. — Колко леко стана на разбитото ми сърце, като ви видях. Ужасен е животът на този остров. Няма ли някакъв начин да се избавим от този ад?
— Няма, приятелю — отвърна капитанът, — ала ние, въпреки това, не трябва да губим надежда, Бог е всеблаг, той ще ни запази и помогне, само трябва добре да си отваряме очите. Не сте ли видели освен мене на острова и други заточеници?
— Да, видях един.
— Кой е той?
— Срещнах го при извора, когато отивах за вода. Той е млад, здрав и пъргав черноок мъж. Навярно е дошъл на острова преди нас.
— Не знаете ли в коя колиба се намира този мъж?
— Не, надзирателят не ми позволи дори да го погледна. Ах, Драйфус, този скот Мурильо ме изтезава като животно.
— Гордо понесете страданията и мъките — посъветва го Драйфус. — Вече е време, трябва да си отивам. Сбогом, добри приятелю. Нека всевишният ви даде нужната сила, за да можете да устоите на тежките изпитания.
Драйфус стисна ръката му и тихо се отдалечи от колибата към западната част на острова.
Неочаквано капитанът се спря. Чуха се човешки гласове. Не бяха ли това двамата надзиратели? Не, гласът, който се чуваше, беше женски. Драйфус бе отдалечен на около двеста крачки от морския бряг. Близо до него имаше стръмна скала, която се спускаше към морето. Капитанът продължи да се движи към скалата. Гласовете ставаха все по-ясни. Несъмнено, намираше се до входа на пещера.
В нея навярно имаше нощна среща. Един мъж и една жена се срещаха тук, за да изкажат чувствата си. Ала кои бяха те? Драйфус реши да узнае кои са и какво правят в пещерата. Той се сниши и запълзя в посоката, от която идеха гласовете. До самия вход на пещерата имаше вдлъбнатина, образуваща естествена стълба. Капитанът предпазливо се спусна в тази вдлъбнатина и тихо се приближи до входа, откъдето свободно можеше да разгледа осветената от луната пещера.
В средата се виждаше млад мъж, който държеше в обятията си снажна жена. Мъжът беше в затворнически дрехи, каквито носеше и Драйфус, а жената беше в тясна, дълга рокля, тъмна блуза и високи гамаши. Тя не беше много красива, но имаше извънредно хубави пъстри очи. Тези хора, както разбра Драйфус от разговора им, бяха влюбена двойка. Капитанът не можеше да си обясни как жената е стигнала до острова, защото знаеше, че е строго забранено там да спира кораб или лодка. Само държавните катери можеха да пътуват между Каена и острова на заточениците.
— Одета, щастлив съм, че днес мога да те държа в обятията си. Надявах се, че тази нощ ще дойдеш. При последната среща ти ми каза, че днес ще се сгодиш за жестокия Мурильо, защото баща ти настоявал да станеш жена на този джелатин.
— Да, той настоява да взема тази черна маймуна — прекъсна любовника си Одета, — но аз не искам. Днес Мурильо идва у дома и ми се обясни в своята маймунска любов. Ти нямаш представа, Ервин, колко смаян остана испанецът, като му казах, че дори през ум не ми е минавало да взема за мъж джелатина от Дяволския остров. Черната маймуна пребледня, скръцна със зъби и просъска:
— Бих искал годеникът ви да дойде като пленник на Дяволския остров.
— За съжаление годеникът ти е вече на зловещия остров — прекъсна Ервин любимата си.
— Но той не ще остане дълго тук — прошепна Одета и целуна красивия момък. — Скоро ще го спася от този земен ад. Искам само да имаш още двама-трима другари, на които бихме могли да поверим тайната си, защото колкото повече ръце работят една работа, толкова по-скоро се свършва.
— Никого не познавам на острова, комуто бих могъл да се доверя.
— Не си ли се срещал още с капитан Драйфус? — попита жената.
— Не, неговият надзирател Розе така строго го пази, че човек не може дори да доближи до колибата му.
