— Мисля, че Драйфус може да ни помогне при бягството. Видях го, когато пристигна на острова и по държанието и чертите му разбрах, че трябва да е решителен и смел човек.
— Ще се опитам да се срещна и запозная с него. Но кажи, Одета, как успя да избягаш от къщи?
— Много просто — изсмя се момичето и целуна любимия си. — Казах на баща си и на смаяния Мурильо, че съм сгодена, напуснах къщата и се запътих към морето, тоест към скривалището, където е лодката ми. Седнах в нея и отплавах към своя любим Ервин.
— Пази се, Одета, да не пострадаш с твоята лодка — каза заточеникът дрезгаво. — Сърцето ми се свива от страх, като си помисля за твоите нощни пътувания по морето и…
— Не се грижи за мен, Ервин — засмя се Одета, — лодката ми е добра. Лошото е само, че в нея няма място за двама ни. Ако беше малко по-голяма, щях отдавна да те грабна от Дяволския остров и да те отведа на някоя по-щастлива земя. А сега сбогом, целуни ме още веднъж. Трябва вече да се върна вкъщи.
— Толкова скоро ли?
— Не забравяй, че всяка минута Мурильо може да дойде на острова. Вярвам, че не ще се върне твърде весел.
Влюбените се прегърнаха още веднъж и напуснаха пещерата.
Драйфус успя да се скрие зад близката скала. Двойката мина край него без да го види.
Капитанът ги следваше тихо край стената, за да не го забележат. Ервин и Одета се запътиха към морския бряг и се спряха при залива.
Драйфус се беше скрил зад храсталака и оттам ги наблюдаваше. Той се мъчеше да види лодката, с която момичето беше дошло на острова, но колкото и да се взираше, не можа да забележи нищо. Не можеше да си обясни как Одета беше дошла от Каена до Дяволския остров, понеже никъде не виждаше плавателен съд. Изведнъж на лицето му се изписа удивление. Видя как момичето се запъти към голямо дърво, вързано с въже за близката скала. Човек би помислил, че вълните случайно бяха изхвърлили това дърво и то бе заседнало в пЯсъка. По него не се виждаше никаква вдлъбнатина. Одета се наведе, отвори тайния капак, който скриваше кухината в дънера. Чак сега Драйфус забеляза, че дървото беше кухо и застлано отвътре. Одета прегърна още веднъж любимия си и затвори капака.
Навярно имаше дупки, през които можеше да влиза въздух. Ервин развърза въжето и дървото се залюля от вълните. От двете му страни се показа по едно гребло. Малката лодка на смелата девойка пореше вълните бързо и леко. Навярно имаше кормило, защото пое веднага курс към Каена.
Младият заточеник угрижено гледаше след плаващото тяло, което отнасяше скъпото за него същество.
Драйфус понечи да се възползва от случая и да излезе незабелязано от скривалището си, но се спъна в камък. Любимият на Одета чу шума и се сепна. Бързо се обърна, втурна се към Драйфус, хвърли се върху него и се опита да го повали на земята.
— Ти си ни подслушвал — ужаси се той, — ти си шпионин на Мурильо и трябва да умреш.
Драйфус със сила се откопчи от ръцете на разярения мъж и бързо прошепна:
— Не се страхувайте от мене, аз не съм ви враг, а беден заточеник като вас.
Ервин го изгледа учудено. В него се пробуди неясно предчувствие.
— Извинете — рече той, — едва сега видях облеклото ви. Да, вие сте клетник като мен. Кой сте?
— Капитан Драйфус.
Младият човек възторжено прегърна състрадалеца си.
— Капитан Драйфус — почти извика радостно той, — да бъде благословена минутата, в която се срещнахме. Нека бъдем приятели. Има начин да се спасим от този земен ад.
— Измислихте ли план за бягство?
— Да! За да го осъществя, имам нужда от вашата помощ.
— Ето ръката ми. Ще бъдем верни приятели.
— Ние вече сме приятели! — каза Ервин. — Сега обаче трябва да се разделим. Аз ще отида в колибата, а не ще бъде зле и вие да отидете във вашата. Оня дявол Мурильо всеки миг може да се върне на острова — тогава сме загубени.
— Къде мога да ви видя, господине? Моля, кажете ми името си.
— Барон Ервин фон дер Халде — отвърна младият човек.
— Ах, немец! И тук, под сухата гилотина на французите?
— Друг път ще ви разправя тъжната си участ! Можете всяка вечер да ме намирате в пещерата, тук зад скалата.
— Пещерата зная — отвърна Драйфус, — но не ще мога да я посещавам всяка нощ. Надзирателят най- строго ме пази и не ме пуска дори да изляза от колибата.
Ервин извади от джоба си малко пликче и го подаде на капитана.
— Господин Драйфус — каза баронът, — когато пожелаете да напуснете колибата си, вземете малко от този прах и посипете с него незабелязано надзирателя. Той ще заспи като мъртъв и не ще се събуди до следващата утрин.
Ервин издаде глух стон.
— Ето го — посочи към скалата. — За Бога, бягайте, инак сте загубен!
— Но кой е? Мурильо ли?
— Не, но този е по-лош, хиляди пъти по-лош — извика Ервин и се впусна в бяг. — Той е заразен.
Като чу тази ужасна дума, Драйфус се слиса от страх. Той знаеше за страшната болест, знаеше също, че и при най-слабо съприкосновение със заразения тя се предава и затова капитанът хукна да бяга, сякаш го гонеше хищен звяр.
Драйфус не се обърна, но чу, че някой го преследва и когато стигна колибата, заразеният беше вече съвсем близо до него. Ала капитанът скочи на прозореца и се пъхна през него в колибата.
Чу се само глух писък и всичко утихна.
Цял облян в пот и силно изморен, Драйфус се хвърли на твърдото си легло и след малко заспа. Ала сънят му не беше спокоен. Той бълнуваше и постоянно чуваше вика на Ервин.
— Ето го, това е заразеният. За Бога, бягайте, бягайте, инак сте загубен!
8.
Това стана на тридесети март. Времето беше прекрасно. Слънцето грееше ярко. Неговите животворни лъчи сгряваха земята и събуждаха природата от зимния й сън. Всичко се радваше, всичко цъфтеше и зеленееше.
Матийо Драйфус се беше върнал от разходка в разкошния си дом на улица „Фуршамбол“ и обядваше със своето семейство. Читателят ще остане учуден, че Матийо има семейство, защото знаеше, че не е женен.
Когато Матийо получи писмото, което Херманса бе предала на младия художник Алфонсо Гилето и научи, че снаха му ще съпровожда съпруга си, неговият поглед бе отправен към малкия Андре. Невинното дете осиротя — остана без баща и майка. Матийо го взе вкъщи, заедно с него и старата леля Ерика, която безкрайно обичаше момченцето и го гледаше с любов и Старание.
Матийо искаше да изпълни братския си дълг и да стане втори баща на осиротялото дете, искрено желаеше да спаси малчугана от неприятелите на Драйфусовия род.
Матийо взе всички мерки, за да запази племенника от гибелните преследвания на враговете. Той беше поръчал на леля Ерика да пази грижливо детето и да не го поверява на непознати хора. Вкъщи се намираше още един верен надзорник и защитник. В дома на Матийо от два месеца живееше мъж, който заслушваше да бъде член на Драйфусовата фамилия. Това бе старият подофицер Мишонет.
Той беше същият, който свали военните си медали и окачи един от тях на разжалвания капитан Драйфус. Наградата, която получи за храброто си дело, беше осемдневен строг тъмничен арест, а след това началството го изпрати в болница, за да изследват душевното му състояние.
Подофицер Мишонет отговаряше така хитро на въпросите на лекарите, че те не бяха в състояние да го обявят за душевноболен, въпреки настояването на военните да го затворят в лудница.
След това подофицерът беше уволнен, без да му дадат пенсия, предвидена за инвалидите. Това бе наградата за един войник, служил честно и вярно на държавата тридесет години!
