— Капитан Драйфус — прошепна той, — аз съм ваш приятел. Вашият брат Матийо пет години ме е издържал в Парижкия университет. Само нему трябва да благодаря, че не умрях от глад и станах човек.
Драйфус с удивление гледаше говорещия и не беше в състояние да каже нито дума. Възможно ли е същият този човек, който само преди минута искаше да го отрови по най-жесток начин, сега да е станал негов приятел? Можеше ли да се вярва на този човек?
— Не се съмнявайте в мен — каза доктор Рохан, като видя, че болният го гледа някак недоверчиво. — Не искам да се представям за по-добър отколкото съм. Откровено ви казвам, че съм помогнал на много нещастници да свършат по-скоро клетия си живот на този пъклен остров. Не е ли по-добре за клетника да се отърве от ужасните мъки и страдания, на които е подложен тук? И човек с най-твърда воля трябва да понася нещастията си само дотогава, докато има надежда, че ще настъпи подобрение на положението му. Вашите надежди още не са потънали в бездънния океан на нещастието. Когато човек има брат като Матийо, той не трябва да се отчайва. Признавам, не мога много да ви помогна, но това, което мога, ще направя на драго сърце. Първо, ще се помъча да ви спася от треската, която изтощава силите ви. Давам ви една кутийка с хининови хапчета, от които ще вземате по дватри пъти дневно. Пак ще ви навестя, но тогава не ще ме познаете, защото ще бълнувате.
Драйфус взе два хинина и ги глътна пред лекаря. Лекарството подейства успокоително и клетият поспа няколко часа през нощта.
На следния ден треската поотслабна, но на третия ден тя достигна върха си. Клетникът се тръшкаше и свиваше на леглото като безумен, но не го чувстваше, защото бе загубил съзнание. Струваше му се, че островът заедно с колибата му изчезнаха и някаква невидима сила го насочи из безбрежното море към отечеството му.
Неочаквано Драйфус се намери в Париж на някаква гара, свободен.
— По-скоро вкъщи — бълнуваше той. — Херманса не знае, че съм се върнал от Дяволския остров и че съм свободен. Колко ще се зарадва, като ме види пред себе си тя, клетата, ще извика от радост — ще бъде най-щастливата на света. Милият ми Андре трябва много да е пораснал. Сега ще видя любимите си: Херманса, Андре и брат си Матийо.
Драйфус скочи в първия файтон.
— Карай бързо, щастливите обичат да ги возят бързо.
Файтонът стигна до улица „Св. Клод“ и спря пред прекрасен дом.
Драйфус слезе от файтона, влезе в къщата, изкачи се по стълбите и влезе в стаята.
— Къде е Херманса? Ето я, стои там и плаче. Жена ми не е остаряла, не, тя е все тъй красива, както и преди. Ето там е и любимият ми Андре, той си играе в краката на майка си.
Драйфус се упъти бавно към младата жена, прегърна я, наведе се и целуна разплаканите й очи.
— Алфред!— извика тя. — О, Боже, Алфред е тук! Херманса припадна в обятията на своя мъж. Момченцето прегърна краката на баща си.
Горещите целувки на Алфред бързо събудиха падналата в несвяст Херманса.
— Мили мой Алфред, аз ти останах вярна — прошепна тя и го целуна по челото. — Ти си моя живот, моето щастие, моя бог, само с тебе ще бъда щастлива. — О, ти ангел небесен, за теб живея и умирам — каза нежно и с пламнали очи Алфред на любимата си жена. — тук е и обичният ми и верен брат Матийо! Ела, братко, да те прегърна и целуна.
Тримата се прегърнаха и заплакаха от щастие. Ала някакъв шум, бъбрене и глъчка се чу на улицата. Шумът стана все по-силен, като че ли цял Париж се събра на улица „Св. Клод“.
Матийо се втурна към прозореца, отвори го и се подаде навън.
— Братко. Парижани искат да те молят за прошка в името на Франция, задето невинен те опозориха по толкова безбожен начин. Цял свят знае, че си страдал невинно.
Херманса и Матийо го хванаха под ръка и го заведоха на прозореца.
Лампи, факли и фенери бяха превърнали нощта в ден. Към него летяха безчет венци.
— Да живее капитан Драйфус — се изтръгваше от хиляди гърла. — Да живее Драйфус — мъченикът на Франция.
Горещи сълзи потекоха от очите на Драйфус. В този миг, забравил всичко преживяно, беше готов да прости на най-върлите си неприятели, дори и на черния майор.
Множеството образува шпалир, един екипаж иска да се приближи до дома му. В екипажа е председателят на френската република, поздравяван от, възторжена тълпа. Той влиза в къщата и се качва по стълбите, застава пред Драйфус и му подава ръка.
Председателят го води до прозореца и пред цялото множество му окачва червена лента.
— Полковник Драйфус — вика той силно. — Лентата на почетния легион не е красила никога досега по- достойно гърдите на друг мъж. Отечеството с,разкаяние ви моли за прошка и ви гледа с гордост като един от най-достойните негови синове.
Херманса го прегръща повторно и сълзите й се смесват с неговите.
Той посяга, за да изтрие с ръка сълзите си, но с тях избърсва и чудната картина на видението си.
Всичко изчезва и се изгубва. Взорът,му блуждаеше по дъсчената стена и когато го отмести, видя пред себе си доктор Рохан, който се бе навел над него.
12.
Драйфус се събуди. Той възкръсна от метежния сън на треската. Пак е нещастен пленник, заточен на една скала в океана. Бедният беше сънувал най-сладките мигове на своя живот.
— Тъй, бедни мой приятелю — чу гласа на лекаря. — Кризата мина благополучно — треската е победена. Вие сте спасен.
— Спасен?…!
Действително ли е спасен, за да се възвърне към живота, който е много по-ужасен, отколкото самата смърт?
За да усили страданията ли, изпраща Бог тази ужасна треска върху клетите затворници, или това са неговите ангели, които слизат от небето по скалистите пустини на морето, в преизподнята на мъките и страданията, за да отнесат нещастниците чрез сладки сънища в безкрайното царство на бога?!
И треската беше едно средство на провидението. Тя освобождава, избавя, счупва оковите, с които хората оковават близките си!
Драйфус, обаче, щеше да страда и занапред!
Най-голямата болница в Париж е болница „Дом божий“. Тази внушителна сграда се намира в центъра на града, до общината и катедралата „Нотр Дам“. Тя събира няколко хиляди болни. В тази болница се намират най-прочутите лекари и всички необходими инструменти за трудните операции, които се правят.
Професорите от Медицинския факултет водят там студентите си и нагледно им показват това, което им предават.
Болните не плащат нищо, въпреки че са лекувани от най-прочутите лекари. Но много често трябва да заплатят с нещо по-скъпо от парите. И това се отнася най-вече до болните жени. Те трябва да показват телата си на учениците.
Много често страдат повече от срам, отколкото от самата болест. Случвало се е понякога някои момичета да са умирали по време на научен преглед. Но това не се случва само в голямата парижка болница „Дом божий“, но и във всички европейски болници.
В стая номер дванадесет лежаха само двама болни, въпреки че имаше около двадесет легла. Болните бяха две жени. Както изглеждаше, те бяха тежко болни и имаха нужда от внимателна прислуга, затова навярно ги бяха отделили от останалите пациенти. Милосърдна сестра седеше между двете легла и наглеждаше ту едната, ту другата, като ги утешаваше с благи и набожни думи.
Над всяко легло имаше по една металическа табличка с номер. Над едното легло номерът беше седемдесет и осем, а над другото — четирдесет.
Болната с номер седемдесет и осем беше много обезобразена и имаше ужасен вид. Изглежда, че нещастницата някога е била много красива. Виждаше се, че доскоро е имала всички женски прелести, с които е могла да плени мъжкото сърце. По обезобразеното й лице се виждаше, че неочаквано ужасно нещастие е разрушило някогашната й красота. На главата й имаше голяма, почти два пръста широка бразда
