от страшна, едва зараснала рана.
Лицето й беше обезобразено и от друго. Веждите и миглите й липсваха. От лявата страна липсваше голямо парче кожа, а косите й бяха съвсем опърлени. Виждаха се следи от големи рани по ръцете, гърдите и краката й. Цялото тяло на нещастната беше покрито с грозни белези.
Когато преди няколко седмици донесоха тази жена в болницата, лекарите се съмняваха дали ще оживее. Четиридесет дни лежа на гумено легло като пребита и никой не предполагаше, че ще остане жива. Освен това я тресеше силно и непрестанно бълнуваше. Лекарите мислеха, че жената е полудяла, тъй като им казваше, че се нарича Помпадура. Това беше името, с което я знаеха парижките престъпници.
Помпадура вече се чувстваше добре и можеше да се разхожда свободно из стаята. Скоро щяха да я изпишат и тя очакваше с безпокойство часа, когато ще излезе от болницата и ще отиде между хората.
Защо не й даваха огледало? Беше ли се изменила. Защо сестрата винаги отбягваше да й отговори когато я питаше дали са й останали белези по лицето? Може би широката бразда на лицето я загрозяваше. Дали този белег намаляваше красотата й?
Помпадура нямаше понятие, колко страшно беше лицето й и колко грозна изглеждаше. Но тя все пак завиждаше на болна номер четиридесет, която беше в същата стая.
Това момиче беше красиво и неговата красота пленяваше всеки, който я погледнеше. Това мило същество беше дошло по особен начин в болницата. Самият главен лекар го беше завел там. Старият господин минаваше със своя файтон по улица „Наполеон“, гледаше през отвореното прозорче и се радваше на хубавия пролетен ден. Неочаквано чу силен трясък и дрънчене на стъкла и видя, че от горния етаж от отсрещната къща една жена падна на тротоара.
Докато кочияшът спре конете, файтонът беше подминал няколко къщи. Старият господин скочи пъргаво и забърза към пострадалата. Като видя момичето обляно в кръв; старецът се уплаши. Въпреки това, то не беше загубило съзнание.
— Махнете ме по-скоро оттук, за Бога — помоли тя главния лекар. — Господине, моля ви, отведете ме от тази страшна къща.
С помощта на кочияша старият лекар занесе ранената във файтона и побърза към болницата „Дом божий“. Там прегледа красивото момиче и намери, че беше ранено в главата и беше счупило лявата си ръка. Имаше и голяма рана на бедрото си.
Вярвам, че уважаемите читатели ще се сетят, че това бе Павловна, дъщерята на нещастния княз Мирович.
Тя също беше по-добре. Раните по главата и ръката й бяха зараснали и тя можеше вече да напусне болницата, ако раната на бедрото й се беше оправила.
— Моля ви се, сестро, дайте ми огледало — изплака Помпадура. — Не мога да живея повече в неизвестност. Искам да видя дали съм се изменила по време на боледуването. — Нямам в себе си огледало — отговори сестрата. — Не мислете, дъще, за това, а за неща, които се отнасят: до вашата душа. Аз искам да бъда красива както по-рано, креди, да ме сполети нещастието — отговори Помпадура. После махна на сестрата да се доближи до леглото й.
— Сестро — пошепна Помпадура, — изпратихте ли писмото, което ви дадох преди три дни? Мисля, че знаете кое писмо.
— Писмото за граф Естерхази ли? — запита сестрата.
— Да — отвърна Помпадура. — Още същия ден.
Набожната сестра отговори много тихо, но въпреки това Павловна чу името Естерхази. Какво общо имаше обезобразената с граф Естерхази, когото Павловна ненавиждаше повече от дявола? При мисълта, че може някога да срещне този мерзавец, момичето потрепера. Помпадура и сестрата не забелязаха безпокойството на Павловна. Двете жени продължиха разговора си.
— Не е ли дошъл отговорът? — запита обезобразената жена.
— Не, ако имаше, щях веднага да ви го донеса…
— О, злобен мъж — изстена Помпадура,;— той нито веднъж не ме посети в болницата. Изглежда, че, желае да умра. Сигурно е харесал друга — онова невинно селско момиче, което срещна в онази проклета къща в Белмари. — Като видя, че сестрата се занимава с Павловна, тя сви юмруците си и продължи да си говори сама.
— Граф Естерхази, ти си въобразяваш, че можеш да ме захвърлиш; мислиш, че ще можеш да ме от ритнеш като някаква пачавра. Не, лъжеш се. Ще видиш с кого имаш работа. Бях твоя вярна приятелка, робиня, обичах те и те обичам и сега, ала ще стана демон и твоя най-върла неприятелка.
Сестрата съзря, че днес и двете пациентки бяха,необикновено развълнувани и разстроени. За да ги утеши гя взе библията, седна между двете легла и задочна да чете на болните.
Но сестрата не чете дори четвърт час и на вратата се похлопа. В залата дойдоха четирима болнични служители. Един от тях показа записка и каза:
— В големия салон чака професорът, около Четиридесет студенти. Имаме заповед да заведем горе номер четиридесет.
Милосърдната сестра трепна и страните й се зачервиха.
Сетне хвърли съжалителен поглед към Павловна и дълбоко въздъхна.
— Дете мое, професорът желае днес за последен път да те прегледа, затова трябва да ви занесат в големия салон. Не се страхувайте и помнете, че нечист е само този, който окайва душата си.
— Ще се подчиня на неизбежното — отговори Павловна. — Професорът е стар и винаги се отнася с бащинска любов към мене. От него не се боя.
Набожната сестра затвори очи и бързо се обърна настрана. Тя знаеше, че Павловна все още вярва, че ще я прегледа беловласият професор, без да присъства някой друг. Клетото момиче не знаеше, че в тази болница има и други лекари.
Служителите сложиха две върлини под леглото, повдигнаха с тях болната и я изнесоха навън. След минута Павловна се намери в светъл салон. Неочаквано тя нададе силен стон. В това помещение имаше много млади мъже-студенти.
В средата на залата до катедра, стоеше висок брадат снажен господин. Умните му сини очи бяха отправени към леглото, което служителите поставиха до катедрата.
— Това ли е номер четиридесет? — запита господинът с русата брада.
— Да, господин професоре.
— Добре, сега излезте и чакайте, докато ви повикам. А вие, господа студенти, моля доближете се до леглото.
Младите хора се струпаха около леглото на красивото момиче и го гледаха с любопитство, което беше твърде подозрително и никак не приличаше на научен интерес.
Павловна бе поруменяла от срам. Клетото момиче затвори очи, за да не вижда погледите на мъжете. Ту студени, ту горещи тръпки я побиваха, а кръвта й силно се вълнуваше.
Русият професор се наведе над засрамената девойка. Той погледна в дневника, за да узнае от каква болест страда Павловна, и после се обърна към нея.
— Вие бяхте паднала от прозореца и си бяхте наранила главата, лявата ръка и дясното бедро, нали?
— Да, господин професоре — отвърна момичето.
— Господа — каза професорът и се обърна към студентите. — Сега ще видите как лесно зараства здравата, млада тъкан и при най-лошите рани.
Той улови покривката, с която беше покрито младото момиче, като искаше да я махне. Но Павловна хвана здраво завивката с две ръце и я задържа. Тя се разтрепера и погледна професора с насълзени очи.
— Милост — изхлипа тя. — Оставете ме, не ме унижавайте, ще умра, ако извършите този позор над мен!
— Не се плашете — разсърди се професорът. — Тези господа не се интересуват ни най-малко от вас, а от вашите рани. Разбирате ме, нали? Бъдете разумна и пуснете завивката!
Професорът отново дръпна покривката. Последва къса борба между двамата. Павловна почувства, че силите я напускат и извика за помощ. Между студентите се забеляза оживление. Един висок, симпатичен мъж се изправи до леглото. Той бе асистент на главния лекар, който всеки ден наглеждаше болната
