През това време Мъртвешката глава се бе върнал в мелницата. Жената, която ненавиждаше повече от всички свои неприятели на света, беше избягнала неговото отмъщение. Слепецът беше сигурен, че тя е паднала във водата, но това не доказваше, че се е удавила. Какво не би дал тази жена да издъхне в ръцете му.
Когато се качваше по стълбите на старата мелница, дочу слабо хълцане. „Детето, което е водела със себе си“, разбра той. Да, то му остана, то се намираше в неговите ръце.
Страшна мисъл блесна в главата му.
— Това дете — каза си той — е детето на Помпадура! Тя го е родила преди да се венчае за мене и го е скрила. Навярно го е дала в някое село да го отгледат и сега е искала да го заведе в града. Възможно е черният майор да е неговият баща. Той често посещаваше дома на Казота и познаваше хубавата Помпадура. Всичко ми стана ясно. За това, значи, са дошли Естерхази и Помпадура в Белмари, когато подпалих къщата на Кестнер. Дошли са били, за да видят детето.
Рихтер едва не изхълца от радост:
— Детето! Ха-ха-ха, детето! Царю на ада, благодаря ти, че си ми оставил отмъщението, което е сто пъти по-страшно, отколкото, ако бях удушил нея. Можеш да разкъсаш една майка на парчета и тя не ще протестира, ако с това може да откупи живота на детето си. Обаче, ако убия детето, а нея оставя жива, това ще бъде за нея по-страшно от смъртта…
Слепецът бързаше да влезе в мелницата, като следеше гласа на детето, което плачеше, но чиито ридания не трогваха жестокото му сърце. Той хвана ужасеното същество, притисна обляното му в сълзи лице на гърдите си, за да задуши плача му и заедно с него излезе в нощта.
В едната ръка държеше жертвата си, а в другата носеше бастун, с който опипваше пътя, по който вървеше. Движеше се бързо и се спря само за миг, за да се ослуша да не би някой да го следва. Така вървя около час с малкия Андре. От време на време слепецът мърмореше нещо и повтаряше: „Нейното дете, то е в ръцете ми, нейното дете“.
Най-после стигна гората. Слепецът чуваше шумоленето на листата на дърветата и навлизаше все по- навътре в нейната мрачина. Детето спеше. Мъртвешката глава спря. Луната беше изгряла и осветяваше дърветата и мъха, който като килим покриваше земята. Слепият престъпник остави момченцето на земята. След това взе да опипва близките клони.
— Този е здрав и удобен — каза той, като напипа дебелия клон.
Убиецът извади въже от джоба си, привърза единия му край за клона, а на другия направи примка. След това извергът се наведе над спящото дете и то събуди.
— Хей — извика той. — Ставай!
Андре разтреперан изпълни заповедта. Мъртвешката глава бързо му съблече палтото.
— Знаеш ли да се молиш? — запита той и го стисна между коленете си. — Моли се!
Детето сви ръце, сълзи покапаха по лицето му и с треперещ глас започна:
— Аз съм още малък, моето сърце е чисто и никой няма в него, освен Бог.
— Добре — изкикоти се слепият. — Стани!
— Не съм свършил още молитвата си — каза малкият и продължи с тъжен глас: — Всемогъщи боже на небето, върни ми скоро милата ми майчица и добрият ми татко.
— Ще ги намериш — изкрещя злодеят и хвана Андре, за да го вдигне.
Нищо не беше в състояние да смекчи сърцето на този изверг. Може би ако Мъртвешката глава виждаше, щеше да се трогне от погледа на детето. Ала злодеят беше сляп. Той и не чувстваше нищо, защото отдавна в него чувството на състрадание бе притъпено и единствено мисълта за отмъщение го занимаваше.
— Незаконното дете на Помпадура и черния майор, иди в ада — изкрещя злодеят и хвърли примката през главата на невинното дете.
Ала Андре хвана въжето.
— Махни си пръстите или ще ги отрежа — кресна му извергът.
Внезапно върху него се стовари черна сянка, която досега се намираше в гъсталака. Сянката блъсна Мъртвешката глава и той се търкулна на земята. Тя освободи Андре от примката, нежно го хвана за ръка и избяга с него в гъсталака. Когато слепецът се надигна, сянката беше отдавна изчезнала. Мъртвешката глава чу лудешки смях.
— Това не е Помпадура — каза си объркан, — това е друга жена. Но коя е?
Нямаше време дълго да мисли върху това, защото знаеше, че са го наблюдавали при ужасното му дело и се боеше, че ще бъде наказан. Ослуша се и бързо побягна.
Жената държеше Андре в ръцете и с всички сили бягаше с него през гората. Тя притискаше нежно детето до гърдите си, страхувайки се сякаш да не й го отнеме някой.
Непознатата беше облечена в дрипи, къдрите на черната й коса се вееха, а по красивото й лице се виждаха следи от големи страдания.
— Мълчи, мило дете, мълчи — шепнеше тя на детето. — Ти си при твоята майка. Черният майор няма да те погребе пак. Почакай, скоро ще изгрее слънцето и с него ние ще се възнесем на небето. Ти вече няма да лежиш в студения мрачен гроб.
Без съмнение, жената беше луда. Изнемощяла, след половин час тя седна на един пън. Непознатата погледна малкото момченце в очите.
— Мили ми Алфред, аз съм твоята майка. Ала момченцето стана и уверено рече:
— Ти не си моята майка и името ми не е Алфред.
— Тъй ли? Ха-ха, че ти по-добре ли го знаеш от майка си? Че кой си?
— Името ми е Андре Драйфус и баща ми е капитан.
От гърдите на жената се откърти силен вик.
— Неговото дете, неговото дете, не моето! — каза с плач лудата. — Синът на капитан Драйфус е в ръцете на Клаудина Лорет, на която той изневери и която заради това го съсипа. Хей, пейте, птички, Клаудина Лорет не е лоша. Докараха я до полуда в лудницата на коварния доктор Дюбоа, ала тя избяга. Тя иска да поправи грешката си, да освободи мъжа, заради когото е направила такъв голям грях. Мило дете, обично ми дете, аз обичах от сърце твоя баща. Как бих могла да ти сторя зло, когато аз… Слушай, черният майор иде. Да се махнем. Да литнем, да бягаме, да изчезнем.
Лудата хвана детето и пак започна да бяга с него през гората. Бяга цели часове, без да си почине, макар че беше изморена. Страхът от някаква невидима опасност я тласкаше напред. Неочаквано между дърветата светна огън. Лудата се запъти към него. Тя стигна до огъня и припадна. Мъже с черни лица и дълги черни коси, приказно облечени жени заобиколиха нея и детето, като ги гледаха учудено и състрадателно. Клаудина Ло-рет и Андре се намираха при огъня на един цигански катун.
За пръв път след много години тайнствената мелница бе посетена. Група селяни от Белмари, носещи фенери, претърсваха всеки ъгъл на старото здание. Матийо Драйфус, Кестнер и дъщеря му Жоржина ръководеха търсенето на детето.
— То е било тук — каза Матийо печално, — ала и от тук са го отнесли. Но къде?
Всички мълчаха, никой не бе в състояние да отговори на този въпрос.
27.
12 3-456789— 10 11 12 13 14 15 16 —
63 28 15 17 — 12 37 68 — 51 71 771 — 4 — 3 — 18
19 39 — 41 — 20 177 1910 416 — 721 289
Една сутрин през месец юли Панталон, бащата на Одета, гледаше учуден къс хартия, на който бяха написани непонятните числа. По лицето му личеше, че е много разтревожен. Различни обстоятелства опечаляваха почтения мъж.
Беше най-горещият ден в Каена, незапомнен от доста време. От топлото време се навъдиха много насекоми и червеи. А птицата урибус, от рода на орлите, която пречиства Френска Гвиана от различни гадини, се криеше в хладните дупки на скалите покрай морето. Както в Каена, така и на остров Свети Йосиф, и на Дяволския остров никой не се грижеше за отстраняването на останките от храна и други нечистотии, а оставяха това на орлите. Те не се плашеха от хората, защото беше забранено да се изтребват. Но днес
