29.
Драйфус беше ужасно развълнуван. И другите заточеници от Дяволския остров, които бяха направили плана за бягството, бяха в същото положение. Колко Пъти те се колебаеха между страха и надеждата! Много пъти се излагаха на опасността планът им за бягство да бъде разкрит и да се разруши всичко, което бяха направили през многото безсънни нощи и за което бяха изтощили и последните си сили. Но Бог ги покровителстваше.
Надзирателите, дори и самият Мурильо, който беше станал много по-предпазлив, отколкото по-рано, не подозираха нищо за това, което ставаше зад гърба им. В едно заливче, скрито от канара, се намираше най- голямото богатство на пленниците — салът. Всяка нощ те работеха над него, докато го довършат. Природата и случаят им бяха на помощ, защото се намериха дървета на Дяволския остров, подходящи за употреба. Салът бе направен по план на Драйфус, който разбираше от корабостроене. Дължината му беше петнадесет стъпки, а широчината — осем. Долната част на плота бе направена от здрави дървета, наредени едно до друго, а втората част — от напречно поставени по-тънки стъбла. Салът бе с кормило и мачта. За ветрила използваха чаршафите от леглата на заточениците. На сала имаше и кабина от тънки върлини, а празното място между плетените стени запълваха с палмови листа. Кабината беше голяма и можеше да побере шест души, както и провизиите. Плавателният съд беше снабден и с гребла.
Трудно бе да се каже кой от заточениците беше най-трудолюбив. Всеки работеше, колкото му стигаха силите, всеки правеше каквото смяташе за най-добро. Драйфус, Ервин фон дер Халде, мълчаливият Легуве, младият Антонио — всички работеха. Дори клетият хром Мирович изпълняваше своя дълг. Макар и недъгав, той донесе прясната вода, нужна за пътуването. Беше приготвил и черга от палмово лико, с която, бе застлана колибата на сала. А Одета беше надминала мъжете по прилежност и трудолюбие. Всяка нощ в продължение на няколко седмици отиваше с пъна на острова и пренасяше всичко, което ми бе нужно. Благодарение на нейните грижи освен две бъчвички с прясна вода, в кабината на сала имаше още и две пушки с триста патрона, два револвера, три ками, една брадва и кутии кибрит, въдици, хинин, инструменти, бандажи, няколко тигана, гърнета, чинии и лъжици, една голяма мрежа, с която можеха да се пазят от комари, далекоглед, хартия и молив, игли и конци, фенер, свещи и дори една библия.
— Трябва да имаме тази книга на борда — каза Одета на Ервин и Драйфус, — защото ако изгубим всякаква надежда, от нея ще черпим мъжество.
Нетърпеливо очакваният час наближаваше. Нощта се бе спуснала над острова, но горещината не намаляваше. В десет часа всички заточеници бяха събрани в пещерата и за последен път се съвещаваха.
Липсваше само Одета.
Тя трябваше да пристигне всеки миг, защото беше обещала да дойде в десет час. Ервин помоли Легуве, Антонио и Мирович да останат в пещерата, а той искаше заедно с Драйфус да излезе на брега, за да види не иде ли Одета и да й даде знак с кърпа, натрита с фосфор, за да свети. Ала в мига, когато Ервин и Драйфус искаха да тръгнат, забелязаха, че един мъж мина край тях.
Двамата разбраха, че не е никой от надзирателите.
Значи не можеше да бъде друг освен убиецът Холмс. Подлецът се движеше тихо, сякаш се боеше да не го види някой. Те тръгнаха подире му и стигнаха до пещерата.
— Някой от вас има ли въже? — запита Ервин намиращите се близо негови другари.
Младият Антонио му подаде.
— Нека го настигнем бързо, знам къде се е запътил. Младият германец дръпна Драйфус и даде знак на останалите да го последват. Ервин и Драйфус тръгнаха след Холмс. Той отиваше към къщата на надзирателите.
— Знаете ли какво мисли да стори този подлец? — запита Ервин капитана.
— Не знам!
— Иска да ни предаде!
— Боже мой, мислите, че знае всичко?
— Да!
— Но той не ще изпълни намерението си! — каза сърдито Драйфус.
— Ще му попречим! Аз ще го хвана отзад и ще му стисна гърлото, а вие ще му вържете ръцете и краката, а после ще му запушите и устата.
Двамата приятели ускориха стъпките си, те вървяха толкова тихо, че предателят не ги чуваше.
Изведнъж Холмс забеляза, че зад него вървят хора и се обърна бързо. В същия миг Ервин се хвърли върху него и му стисна толкова силно, гърлото, че не можеше да извика. Драйфус халоса Холмс с юмрук в главата. Убиецът падна на земята. Капитанът завърза ръцете и краката на подлеца и после му запуши с кърпа устата.
След това двамата приятели обърнаха пленника си с лице към земята. Мислеха, че така неприятелят им не може да им напакости. Неочаквано се разнесе гръм, светкавици прорязаха небето. Морето се развълнува и вълните заудряха по скалите на острова.
— Одета е на път — прошепна Ервин побледнял. Двамата отидоха към брега. Кърпата, която Ервин беше закрепил, светеше като фар през бурната нощ. Ервин тичаше като луд и се мъчеше да види в тъмнината пъна на Одета.
Драйфус също беше развълнуван, той се страхуваше за момичето, а и разбираше, че не могат да избягат в такава нощ. Салът не можеше да противостои на силните вълни и на вятъра.
— Тя иде, ето я — извика напрегнато Ервин и посочи осветения от светкавиците пън на Одета.
След десет минути момичето беше в прегръдките на Ервин. Тя беше бледа, а лицето й мрачно.
Драйфус се бе завърнал в пещерата да повика Легуве и Антонио, за да му помогнат в пренасянето на донесените от Одета провизии.
Влюбените бяха останали сами.
— Какво има? — запита Ервин. ¦— Много си бледа, някакво нещастие ли се случи?
Момичето положи главата си на гърдите му и заплака.
— Ужасно е онова, което преживях сега — каза тя с разтреперан глас. — Не зная, Ервин, дали след като видях това, мога да стана твоя жена.
— Какво има, Боже мой, говори, кажи ми всичко.
— Моят баща е убиец — изплака момичето, — ти ще дадеш ли името си, Ервин, на дъщерята на един убиец?
Тя разказа набързо какво бе видяла. Като свърши разказа си, Ервин още по-нежно я притисна към гърдите си.
— Нека Бог прости този голям грях на баща ти — промълви той, — а нас никой не може да ни раздели. Нищо на този свят, Одета, даже и смъртта не може да ни раздели; ние ще успеем заедно.
Сълзите на момичето пресъхнаха, тя целуна горещо Ервин и го прегърна:
— Да, с тебе ще умра и с тебе ще бъда свободна! Драйфус, Легуве и Антонио се върнаха. Те скоро пренесоха нещата от Одетиния пън.
Салът беше готов за тръгване. Бурята заглъхваше, а гръмотевиците се чуваха все по-тихи в далечината.
— Да благодарим на Бога за тази буря — погледна към небето капитан Драйфус. — Утре ще имаме чудесен ден. Да се помолим на Бог да ни помага да се върнем свободни при близките си и да ни пази по пътя. Прощаваме на нашите мъчители. Бъди, Боже, милостив към нас! Амин!
— Амин — повториха бегълците, които бяха коленичили в пещерата.
— Да вървим! — надигна се Драйфус.
— Почакайте малко! — помоли сакатият Мирович. — Приятели — продължи той, като застана пред тях, — реших да остана тук.
Всички го изгледаха учудени.
— Да, приятели — каза нещастният. — Аз ви помогнах, колкото можах, на драго сърце. Желая ви успех по пътя и дано постигнете златната свобода, която е най-скъпото нещо за всеки човек. Аз съм слаб и недъгав. За начинанието са нужни силни и здрави хора. Ще ви бъда само товар и може би ще ви попреча да избягате. Затова по-добре да остана!
