— Не, хиляди пъти не — възпротиви се капитан Драйфус. — По-скоро аз ще се откажа от свободата, отколкото да оставя стария си приятел Мирович в този земен ад.
— Ще дойдеш с нас, Мирович! — извикаха и останалите.
— Ако не можеш да вървиш, ние ще те носим — добави Легуве.
— Ще се борим вместо тебе, ако ти не можеш — намеси се и Антонио.
— Аз ще те наглеждам като мой баща — Одета целуна ръцете на немощния човек.
От очите на сакатия потекоха сълзи. Той разтреперан вдигна болната си ръка:
— Приятели, братя, вашата добрина, вашата привързаност ме принуждават да ви кажа защо не мога да ви придружа в бягството. Аз не съм достоен да бъда с вас.
Силите напуснаха стареца и той се строполи на земята с глух вик. Настана тишина. Драйфус сложи ръка върху рамото на нещастника:
— Григорий Мирович, въпреки че си съгрешил някога, ти много си страдал и твоята душа се е пречистила. Ела с нас и бъди наш другар.
Легуве и Антонио вдигнаха стареца. Те повече го носеха, отколкото го водеха към малкото заливче, където се намираше салът, който трябваше да ги отнесе през морето. Ервин отиде на кормилото, а първата грижа на Драйфус, Легуве и Антонио беше да вдигнат ветрилата. През това време Одета влезе в кабината и приготви легло за сакатия Мирович. Всички работеха и говореха само толкова, колкото беше необходимо. Най-после Ервин запита тържествено:
— Готови ли сте, братя?
— Готови сме — отвърна капитанът.
— Тогава, Драйфус, прережи въжето, за да тръгнем! Одета подаде брадвата на Драйфус.
— Ако ни помогне Бог, ще станем свободни хора — извика капитанът.
После вдигна брадвата. Тя трябваше да пререже въжето и салът да заплава свободно към непознатото и вълнуващото. Но в същата минута се случи нещо ужасно. Драйфус още не беше успял да замахне, когато се дочу силен глас:
— Кучета, искате да избягате! Предайте се, вие сте открити!
Зад скалата се показа един човек. Той стъпи с единия крак на сала, а с другия остана на скалистия бряг. В ръката си имаше револвер. Това бе Мурильо. За няколко секунди панически страх овладя всички. Те мислеха, че и другите надзиратели са с него, макар че той беше сам, навярно попаднал тук случайно.
— Вие ме измамихте безсрамно, защото бях добър с вас. Не мислите ли, подлеци, че бързият параход на губернатора ще ви настигне! Слезте от сала, един по един…
Думата заседна на гърлото му и той втренчи поглед в Одета, която излезе от кабината.
— Одета Панталон — извика той злобно, — сега разбирам защо ми отказа ти, улично момиче. Любовница на затворник! Сега и ти ще дойдеш на Дяволския остров и ще попаднеш в моите ръце!
Той се втурна към Одета като се опита да я хване, но момичето го блъсна енергично. Намеси се и Ервин и тогава Мурильо насочи револвера към гърдите на немеца.
— Ти си, значи, любовникът на това улично момиче — извика той, — тогава приеми този куршум!
Но не можа да изпрати смъртоносното олово в сърцето на Ервин. Бог изпрати неочаквана помощ на бегълците. Тъмна сянка се спусна върху испанеца и го изтегли на канарите. Взе и захвърли револвера му в морето. После коленичи на гърдите му. Главата на тая сянка нямаше човешко лице. То бе подпухнало и приличаше на тиква. Очите, носът и устата се виждаха само като малки дупки.
— Прокаженият! — извика Ервин и треперейки притисна Одета до себе си.
Да, прокаженият се бе хвърлил върху Мурильо и галеше лицето му с изгниващите си ръце. При това викаше:
— Ти си ме измъчвал, ти си ме бил, давал си ми най-отвратителната храна и много пъти си стрелял върху мен, за да се любуваш на мъките ми. Ти не си имал милост към моя живот и неизмеримото мое нещастие. Стани и ти сега като мене! Нека проказата хване и тебе, Мурильо. Жив да окапеш, да станеш за погнуса на хората, за страх на животните и мъка за себе си.
— Милост, спасете, избавете ме!
Ала молбите на жестокия испанец останаха нечути.
— Заслужил си участта си, Мурильо — извика капитан Драйфус, прерязвайки с нож въжето, с което беше вързан салът.
Преди да се отдалечат от заливчето, видяха нещо ужасно. Прокаженият целуваше Мурильо.
— Виж ме, Мурильо, така ще изглеждаш и ти преди да измине и една година. Така, както аз сега изглеждам.
От гърдите на испанеца се откърти глух стон и после всичко утихна. Ужасът го хвърли в безсъзнание.
— Гребете, гребете — извика Драйфус на Легуве и Антонио.
И той хвана едно весло и започна да гребе. Салът вече излезе в открито море. Бегълците чуха, че някой плува подир тях. Неочаквано две протегнати ръце се хванаха за края на сала и една ужасна фигура се повдигна над водата, като се силеше да се покачи на сала.
— Вземете и мене, вземете ме! — стенеше той. — Не ме оставяйте в ада, няма да се приближавам до вас.
— Да потопим този, който ни спаси? — запита трогнат Драйфус. — Не, другари, не можем да го направим. Да имаме милост към този клетник и Бог ще има милост към нас.
Всички се съгласиха с това.
Капитан Драйфус извика на клетника:
— Ела, но ще стоиш далеч от нас. Помещението зад кабината е твое. Ще ти даваме всичко, което имаме.
— Добри хора — избъбра болният, покачи се на сала и се сви на края.
Стражата, която наблюдаваше с далекогледи морето и го осветяваше от време на време с електрически прожектори, не бе забелязала още бегълците. Но нямаше ли да забележат сала, когато той мине през протока между брега на Каена и островите, които се намират пред нея и през който трябваше да мине всеки кораб, който искаше да влезе в океана? Бегълците от Дяволския остров пътуваха мълчаливо към тази опасност. Сърцата им бяха изпълнени с надежди въпреки че ги мъчеше мисълта, че болният е при тях.
Вятърът наду ветрилата. Салът вече се намираше на половин миля от острова. Всичко утихна, никакъв вик, никакъв шум, никакъв гърмеж не се чуваше. Изглежда, че стражата не беше ги видяла. Беше щастие, че облаците забулваха луната и салът остана в тъмнината.
Драйфус гледаше внимателно към стените на крепостта. Внезапно той трепна.
— Свалете ветрилата — заповяда той с тих, разтреперан глас. — Ще осветят морето.
Току-що го бе казал и бегълците бяха изпълнили светкавично заповедта му, от крепостта блесна прожектор. Салът плаваше в река от светлина.
30.
През 1896 година по голямото руско шосе, което се простира между Екатеринбург и Тоболск и което дели европейската от азиатска Русия, се движеше тъжно шествие. Двадесет души, облечени в сиви дрехи, крачеха като призраци из гъстата мъгла, която се спускаше над степите. Тъжно дрънчаха оковите и тежест та им толкова ги изтощаваше, че едва вървяха. Бяха мъже, жени, старци и младежи. На лицата на някои от тях се четеше покаяние, а в угрижените очи на други се таеше ням ропот: „Аз съм невинен!“
Шествието се приближаваше към Тоболск. Вече бяха навлезли в Сибир. Десет казаци на коне придружаваха заточениците и като гладни вълци заобикаляха нещастниците. Те въртяха шашките си и караха окованите да вървят напред. Ако някой припадне от умора, с удари го заставяха да върви. Щом шествието достигнеше до снежните сибирски полета, където студ смразяваше кръвта в жилите, тогава нещастникът, паднал на земята от изтощение, не се вдигаше вече. Той оставаше да лежи изнемощял там, докато смъртта не го избави от мъките и вълците не го разкъсат.
Освен тежките окови всеки пленник носеше по една торба с хляб и най-необходимите дрехи: вълнена завивка, стомна и метален съд.
Обущата на повечето нещастници бяха вече скъсани. Всички си бяха увили краката с парцали и ги бяха
