вързали с върви.
Пътниците вървяха мълчаливи. Кой смееше да роптае, щом царят и неговите приближени заповядваха нещо? Една руска поговорка казва: „Бог високо, цар далеко“. Бедните пленници затова и не роптаеха. Те не негодуваха против нещастието си, само мълчаха и страдаха.
Хубаво младо момиче завършваше тъжното шествие. И тя беше облечена в сива затворническа дреха, и нейните ръце бяха оковани. Жестокостта на руските надзиратели още не успяваше да изтощи младите й сили. Малката сива шапка с червени ширити стоеше добре върху кестенявите й къси къдри. Беше обута в обуща, които й бяха много големи.
Изглежда, че тази заточеница беше по-важна, отколкото другите. От двете й страни непрекъснато яздеха двама казаци. Войниците я наблюдаваха, но не я ругаеха както другите. Може би защото началникът им беше близо до тях. Той яздеше на бял кон. Още млад мъж, макар че тъмнорусата брада му придаваше вид на по-възрастен, а в действителност на тридесет години, хетманът беше едър и снажен. В маниерите му личеше някаква надменност към човека, който яздеше до него и не беше нито войник, нито заточеник.
Питу, комисарят на парижката тайна полиция, синът на Соломон Дулсети, придружаваше хетмана.
Нашите уважаеми читатели ще се сетят, че тази заточеница беше Павловна. Планът, който гърбавият Питу бе предложил на господин Ла Бриер, се изпълняваше, както го бяха скроили.
Още същия ден, когато се разигра покъртителната сцена между майката и дъщерята в работния кабинет на Ла Бриер, Питу замина заедно с Павловна за Петербург. Не беше трудно за господин Ла Бриер да нареди Питу и Павловна да пътуват в отделно купе и по този начин момичето да не може да съобщи никому, че се отнасят с нея така несправедливо.
Щом пристигнаха в Петербург, Питу предаде Павловна на руските чиновници. Той твърдеше, че Павловна Мирович, дъщеря на Григорий Мирович, крито бе заточен за фалшификация и убийство във Френска Гвиана, е съучастница в някакво съзаклятие срещу царя? Понеже Питу бе чиновник от висшата френска криминална полиция, съдиите в Петербург му повярваха. Процесите против нихилистите в Петербург протичаха много бързо. Павловна не бе стояла дори три седмици в Петро-Павловската крепост и получи присъдата си. Осъдена бе да работи в живачните рудници край Иркутск цели петнадесет години. Тя дори не схвана какво значи тази присъда. Съдът не й позволи да се защитава, позовавайки се на разбирането си, че всички нейни плачове и твърдения, че е невинна, са само комедия. Питу, естествено, беше доволен от присъдата. Прекараните в безделие три седмици в Петербург бяха възнаградени.
Петнадесет години в сибирските рудници Павловна, петното върху честта на Ла Бриер, не можеше да издържи. И най-силният човек умираше след пет-шест години от отровния въздух и непосилния труд в тях.
Питу искаше да се отправи още със следващия влак за Париж. Той не се чувстваше сигурен в Петербург, защото не бе изминала и година, откакто бе извършил в този град друг подвиг. Тогава, когато беше откраднал от петербургската полиция тома „Хроника на опетнените“. И макар че Питу беше уверен, че все още не знаеха, че той е крадецът на тази ценна книга, все пак искаше колкото е възможно по-скоро да пресече границата. Гърбавият комисар съобщи на началството си, че Павловна е осъдена на заточение в Сибир и че в скоро време той самият ще се върне в Париж. Но какво бе учудването му, когато получи от господин Ла Бриер телеграфическа заповед лично да наблюдава пътуването на Павловна до Тоболск. Питу проклинаше тази заповед, но беше принуден да я изпълни. Затова гърбавият детектив беше сега на шосето за Сибир, уморен, изтощен и тъжно яздещ до жизнерадостния казашки хетман. При все че беше още млад, Питу нямаше онова търпение, с което жертвата му понасяше трудностите.
— Кога, хетмане, ще бъдем в Тоболск? — попита Питу.
— И тази нощ ще пренощуваме в степта — отвърна офицерът, — а утре ще зърнем камбанариите на Тоболск и към обяд ще стигнем.
— Няма ли край това пътуване…
— То сега започва — подема се хетманът.
— Но не и за мене. В Тоболск ще взема кола и колкото може по-скоро ще се върна в Петербург. С руска тройка ще стигна в столицата много по-скоро, отколкото пътувахме досега. Драги хетмане, вярвам, че и когато бъда далеч от конвоя, пак ще продължите да наглеждате заточеницата внимателно.
— Бъдете уверен, че тя не ще избяга. Но щом стигнем в Тоболск, ще насоча вниманието си към един много по-опасен заточеник.
— Какво говорите? — пламна Питу в любопитство.
— Този нехранимайко в нашия транспорт ли е?
— Не, ще ми го предадат в Тоболск.
— Политически престъпник ли е?
— Не, обикновен крадец.
— Но какво е откраднал?
— Държавна вещ.
— Да не би да е злоупотребил?
— Казах повече, отколкото трябва — отговори офицерът и млъкна.
Един казак се приближи до началството.
— Господин хетман, долагам ви, че номер дванадесет не може вече да върви — краката му са подбити.
— Номер дванадесет ли? Артистката, която отива в Сибир, защото е отровила любовника си?
— Тъй вярно, господин хетман.
— Тук ще спрем и ще останем на лагер — реши младият командир, — макар че исках още час да пътуваме. Защо, обаче, да измъчваме една клетница. В пътническата ми чанта има лекарство, което лекува рани. Дайте й го и утре ще може да продължи пътуването.
Казакът изгледа учудено началника си. Той беше стар войник и бе изпратил в Сибир много изгнаници, но досега не беше срещнал нито един хетман да се държи тъй любезно със заточениците.
— Не се сърдете, хетмане, ако ви направя бележка, че се отнасяте много снизходително с тези разбойници — рече Питу.
Офицерът се усмихна.
— Имате право, господин Питу — погледна го той, — но ви давам обещание, че като минем Тоболск, ще се отнасям със заточениците тъй, както са се отнасяли и моите колеги. С камшик ще ги карам да вървят напред и не ще се церемоня с никого. Тогава няма да се оплаквате от мене.
— Аз ли? — засмя се французинът. — Съжалявам, хетмане, че не ще мога да ви наблюдавам! В Тоболск ще отпочина в топло легло и ще се върна.
— Ах, да, забравих. С кола ли?
— Да — отвърна Питу.
Лагерът скоро бе построен. До него имаше гъсталаци, които изпъкваха в степта както оазисите в пустинята. Заточениците си постлаха и легнаха. Същото сториха и казаците. За хетмана направиха специална палатка. В нея нощува и Питу.
Преди да легнат, конвоиращите запалиха огън и направиха чай. Заточениците взеха съдовете си и тръгнаха към огъня, за да получат своята дажба.
Питу и хетмана също пиеха чай в палатката си и пушеха. Гледаха безкрайната степ, която сякаш беше покрита с жълточервеникава кора под сребърната светлина на луната.
След като изпи чая си, Павловна изяде и няколко хапки хляб, стана полека от леглото и се отдалечи от останалите. Казаците я видяха, но не се разтревожиха. Те знаеха, че заточениците не могат да избягат. В степта не може да се скрие някой, защото следите се забелязват на разстояние от няколко версти и конвоиращите с малките си пъргави коне много скоро биха настигнали беглеца.
Павловна остана няколко минути необезпокоявана. У нея отново се събуди любовта, която досега беше изместена от изпитанията.
— О, Емил — прошепна тя, — защо ме остави самотна? Защо остави чужди хора да ме влачат като някаква престъпница? Всеки гледа да ме измами, но аз принадлежа само на теб. Ще мога ли и в бъдеще да запазя честта си? Кой би помислил, Емил, че ще ни сполети такава зла участ? Къде е онзи незабравим и щастлив час, когато се намирах в твоите прегръдки! Тайнствената, мечтана степ, за която ти пеех тогава, сега се намира пред очите ми. А ти, Емил, ти сега не си при мене. Аз съм сама, сама между ужасни хора, а ти
