беше толкова горещо, че дори и птиците не можеха да изпълнят всекидневните си задължения. Самият господин Панталон пъшкаше от жегата, рядкост даже на самия екватор.
Това беше първата причина за неразположението му. Освен това достопочтеният доставчик на храна за затворниците беше в отчаяние от няколко седмици и заради още нещо. Дъщеря му Одета бе объркала плановете му. Панталон се надяваше, че Мурильо, надзирателят на Дяволския остров и любимец на губернатора Грефин, ще му стане зет. Ако този влиятелен мъж се беше оженил за дъщеря му, той можеше да изпраща на затворниците най-лошата храна. А за намаления грамаж — даже нямаше да се говори. Трябваше му такъв зет като Мурильо.
Всичко беше планирано добре. Испанецът остана възхитен от красотата на Одета и беше определен денят на годежа, но непокорната девойка срина въздушната кула на баща си с една дума. Тя отбягваше Мурильо и даже го обиди. А пък той беше човек, който не оставяше ненаказан този, който го обиди. Понеже не можа да си отмъсти на дъщерята, даде добър урок на бащата. От няколко седмици испанецът правеше това, което никога досега не бе правил — намираше всеки път недостатъци на храната и я връщаше обратно. Заплашваше доставчика, че ще доложи на губернатора, че хлябът е плесенясал, че плодовете са изгнили, че месото не може да се яде. Резултатът от това оплакване щеше да бъде неговото уволнение, а този лаком човек не можеше да преживее тази загуба.
Горещината, отказът на Одета, предизвикателствата на Мурильо и мисълта, че ще му Отнемат длъжността — всичко това ужасно безпокоеше нещастния Панталон. Изглежда, че Бог му готвеше и нещо още по-лошо.
Панталон се гневеше на цифрите, които му причиняваха ужасно главоболие. Какво означаваха тези числа? Да не би да е нова заплаха от страна на Мурильо, който вече мрази Одета? Доставчикът не се съмняваше, че тази записка идва от Дяволския остров. Той я беше намерил в един от кошовете, които всяка сутрин му връщаха от острова, и които изпращаше вечер пълни с храна.
Обикновено Одета приемаше тези кошове и ги изнасяше в двора, за да ги почисти, но днес, въпреки голямата горещина тя беше излязла на разходка и старецът трябваше сам да разтовари празните съдини от лодките. Така откри листчето с числата, хвръкнало като пеперуда над него.
— Хубава пеперуда — измърмори той и разроши с ръка бялата си коса. — Цифри и нищо повече. — Не можеше да разбере какво се крие в тях. — Дали е поръчка от Мурильо или негово заплашване? Само дяволът може да разбере, но не и аз… — Гледа все така напрегнато хартията още няколко минути, после вдигна ръка, за да я хвърли през стобора.
— Нека орлите си развалят стомаха с тези цифри. Аз не съм за да отгатвам гатанки. Имам ги доста в семейството си. Непокорната ми дъщеря ми поднася работи, над които трябва да си блъскам главата.
И захвърли бележката през стобора. Искаше вече да се обърне и да отиде да изпие една студена лимонада, но неочаквано чу силен познат смях.
Така се смееше само един човек в цяла Каена, неговият съсед професор Жером. Професор?! Никой не беше виждал дипломата му досега, но той сам разправяше, че парижкият университет го бе удостоил с тази титла за големия му труд по физика и математика. Всъщност беше само часовникар, когото навярно познаваха всички часовници от Каена, понеже само той в цялата,околност разбираше от тях. Със страхопочитание гледаха жителите дребния човек с дълга брада и гола глава, тъй като мислеха, че професорът разбира от много повече неща, не само да поправя счупени часовници.
Професор Жером непрестанно работеше в малката стаичка, където тракаха часовниците и правеше открития, които не служеха за нищо. Сега беше взел хартийката, която Панталон беше хвърлил, и прегледа числата. После се изсмя толкова силно, че бащата на Одета се обърна и го запита какво толкова го е развеселило.
— Спомням си, че такава история се беше случила преди четиридесет години — отвърна часовникарят.
— Интересно ли е — продължи да пита Панталон.
— Разбира се, отнася се до един глупав баща и двама влюбени, които изиграха комедия на стария.
— Трябва да ми разкажете тази история, професоре. Елате да пием по една студена лимонада. Днес е много горещо.
Панталон и ниският часовникар седнаха в една стая и сръбнаха от лимонадата, която беше приготвена от коняк и ледена вода.
— Когато взех тази бележка, си спомних за историята.
Часовникарят подаде хартийката на Панталон.
— Не можахте ли да направите нещо по-добро, вместо да се навеждате, за да вземете тази хартийка? Тя съдържа глупави числа, които само дяволът може да разбере…
— Страхувам се, че и той не ще може да ги разбере — отвърна часовникарят. — Хващам се на бас, приятелю Панталон, че това е някакво тайнствено писмо, което може да бъде разшифровано само от този, който има ключ от числата.
— Тайнствено писмо ли? — стресна се дебелият Панталон.
— Да.
— Слушайте ме, приятелю. На млади години се бях запознал с един майстор, който имаше конкурент на отсрещната страна на улицата. Това беше в Лион. Двамата часовникари бяха големи неприятели. Моят майстор имаше дъщеря, а другият — син. Това често се случва. Младите се обичаха, въпреки че старите се сърдеха. Но на момичето и момчето беше забранено да си говорят или да си пращат писма. И ето какво направиха младите, майстор Панталон. Как мислите са си известявали това, което са имали да си кажат влюбените? Начинът беше чудесен. На всеки прозорец на часовникарския магазин има големи часовници. Щом никой не го виждаше, младият мъж завърташе стрелката на часовника и я поставяше на известни цифри. Момичето отбелязваше цифрите на една хартийка. След това стрелките на часовника на конкурента се задвижваха бързо и момъкът отбелязваше цифрите в тефтерчето си. По този начин влюбените си изпращаха цели изречения. Например: Къде ще се срещнем днес? Да дойда ли довечера? Ще излезе ли старият? И други такива въпроси и отговори. Един ден стрелките на часовника се движеха много бързо, а на другата заран влюбените бяха изчезнали. Двамата часовникари трябваше да се помирят, тъй като през нощта въпреки нежеланието им, бяха станали сватове. После младият мъж призна всичко и ми откри шифъра на числата. За това, майстор Панталон, мисля, че тези цифри, които изглеждат толкова невинни, са тайно писмо, което не е нито за вас, нито за мен.
Одетиният баща се разтревожи много от този разказ. Той се люлееше на стола и пиеше една след друга чашите лимонада, като не забравяше да прибавя коняк в ледената вода.
— По дяволите — скочи той неочаквано. — Ако тази хартийка наистина съдържа тайна, тогава се страхувам да не е опасна за мене.
— Много е възможно, майстор Панталон — подсмихна се Жером, — вие имате хубава дъщеря.
— Точно за нея мислех — отвърна дебелият Панталон. — Дали Одета зад гърба ми… Има много обстоятелства, които могат да обяснят всичко. Отказът на Мурильо, нейната затвореност, разходките й, които понякога траят цяла нощ. Аз съм бил голям глупак, професор Жером, смейте ми се, че съм глупав като овца.
— Един от старите гръцки учен е казал „Познай сам себе си“…
— Искате да полудея ли, човече? — извика бащата на Одета, на когото конякът започна да действа. — Не се смейте, а ми кажете как мога да вразумя това влюбено момиче.
— Ако тя се е влюбила, ще ви сполети същото, каквото е сполетяло часовникаря. Кой знае с кого ще се сватосате, когато се събудите някоя сутрин.
Панталон удари с ръка толкова силно по масата, че чашите подскочиха, а старият му съсед почти падна от стола.
— Дотам е дошло значи — изръмжа доставчикът, чието лице се беше зачервило. — Пишат си тайни писма, имат си шифър с цифри, правят ме на луд. О, ще ви, ще ви…
Изговаряйки последните думи, той хвана нещастния часовникар и толкова силно го задърпа, че белобрадият човек се разтрепера като лист на вятъра.
— Не ме убивайте — замоли той, — кълна ви се в честта и съвестта си, че не съм аз любовникът на Одета.
Изведнъж Панталон пусна часовникаря и се засмя.
