— Всичко е глупост! — наля той коняк в чашата си. — Професоре, ние не сме на вярна следа. Тази бележка не може да бъде за Одета. Там, откъдето е дошла тя, не растат любовници.
— Защо не?
— Защото тази хартийка, която казвате, че е тайно писмо, е пристигнала от Дяволския остров.
— Няма ли там мъже?
— За надзирателите ли говорите? Знам, че Одета не иска никого от тях.
— Където има надзиратели, има и пленници.
— Вие луд ли сте, професоре? В мъртви призраци ли ще се влюби тя.
— Призраци, които имат кости и плът. Младите момичета лесно се влюбват в някой блед красавец и ако си спомните за нощните разходки на Одета…
Панталон изхърка глухо и седна на близкия стол. Часовникарят му даде студена вода, защото се уплаши да не получи удар.
— Не искам вода, коняк искам! — отблъсна чашата той и като се опомни, извади от портфейла две банкноти по сто франка.
— Ще ви дам тези пари, професоре, ако до утре успеете да ми кажете какво означават цифрите.
— Бъдете спокоен, майстор Панталон, утре ще знаете кого е избрала за свой любовник от Дяволския остров Одета.
— Ако е направила това, нека я вземе дяволът — измърмори пияният, главата му увисна и скоро заспа.
Часовникарят взе бележката, остави го да спи и отиде у дома си. Сложи очилата и започна да дешифрира цифрите, но въпреки усилията си, не можа да разбере нищо.
— Това е любовно писмо — каза си той, като се почеса зад ухото, — значи непременно е спомената думата „любов“. Професорът, който мислеше, че думата „любов“ е ключ на писмото, започна да разгадава цифрите. Но след три часа работа дойде до заключение, че нищо не може да разбере. Това ужасно го разсърди. Той гледаше заканително числата и мърмореше:
— Всичко ще узная, щом успея да отгатна първата дума!
Одета се върна чак вечерта. Беше много развълнувана и добре че баща й спеше, защото иначе щеше да забележи тревогата й. Момичето седна до прозореца, закри с ръце лицето си и се замисли. Съдбоносният час, който щеше да реши нейната участ, както и тази на петимата храбри мъже, бе настъпил. Тя искаше да избяга с любимия си. Пленниците от Дяволския остров бяха решили щом се мръкне да напуснат скалата, където бяха преживели толкова мъки, и да се устремят към свободата. Дали вятърът и вълните щяха да помагат на нещастните пленници? Дали салът им нямаше да се разбие в някоя подводна скала и вместо свобода да намерят смъртта си сред вълните?
— Не, не — тръсна решително глава Одета. — Не искам да мисля за това. Аз сама избрах съдбата си, любовта ми ме кара да постъпя така. Не мога да живея без Ервин. По-добре ще е да умрем заедно, отколкото да бъдем разделени! Амур ще ни закриля. Той ще помогне и на капитан Драйфус да се върне в прегръдките на вярната си жена. Заради него Бог ще се смили и над нас.
Мъж като Драйфус не трябва да загине на този прокълнат остров.
Слънцето изпрати последните си лъчи през прозореца и скоро нощта забули Каена и морето.
— Ние сме щастливци — каза си Одета, — облаците забулват небето и нощта ще бъде тъмна, а тъмнината е благоприятна за бегълците. Това е добър знак.
Тя се канеше да излезе от къщата. Беше още рано да се отправи за Дяволския остров, тъй като Ервин я чакаше в девет часа, но понеже баща й спеше, беше по-лесно да се измъкне сега. Ако Панталон се събудеше, можеше да й попречи. Реши да излезе веднага и да се поразходи с издълбания си съд край острова.
През деня беше купила всичко нужно за бегълците и скришом го бе пренесла в лодката, която беше почти препълнена. Оставаше само да сложи шапката си, да вземе наметката си и да тръгне. За сетен път тя стоеше пред своя баща.
Момичето развълнувано гледаше спящия. Той не се отнасяше добре с нея и тя не можеше да почувства към него истинска обич. Ала въпреки това беше неин баща. Едри сълзи покапаха от очите на Одета. Наведе се над него и тихо го целуна по челото.
— По дяволите тази вода — избъбра Панталон, комуто се стори, че часовникарят го пръска със студена вода. — Проклети цифри — седем, осем, четиринадесет — двадесет и две.
— За какви цифри говори? — учуди се Одета. — Впрочем, защо ли се чудя? Числата съставят неговия живот. Числа, превърнати в звънтящи монети — това са нещата, които почита най-много на света. За пари искаше да ме даде на един коварен човек…
Одета искаше вече да тръгне, когато съзря портфейла и двете банкноти, които Панталон държеше в ръцете си.
— Божията заповед казва „Не кради!“ — помисли си тя, — ала ако взема този портфейл, ще го лиша само от една малка част от богатството му, което майка ми му е оставила.
Одета взе внимателно двете банкноти и портфейла.
Момичето преброи бързо съдържанието му. Имаше четири хиляди франка.
— Добре е за всеки случай да имаме пари. Ако стигнем благополучно устието на река Амазонка, ще трябва да минем през Бразилия и тогава тези банкноти ще ни бъдат от полза.
Тя скри в пазвата си портфейла, излезе на пръсти от стаята и отиде на двора, заключвайки след себе си вратата. Момичето искаше да излезе през задната вратичка на къщата, за да не я види някой, ала неочаквано пред нея застана човек. Беше Жером, който искаше да съобщи на майстор Панталон, че не е могъл да разгадае съдържанието на записката, макар че се е мъчил много. Като видя пред себе си Одета, часовникарят силно се смути.
— Извинете, госпожице Одета, аз дойдох — започна той смирено… — исках… дойдох, ах, да, но какво исках?
А после, като не му дойде наум нищо, добави:
— Заемете ми един молив.
— Ние нямаме моливи — отвърна ядосано Одета, отблъсна го встрани и тръгна бързо по улицата. Жером гледаше след нея.
— Ние нямаме — избъбра той ядосан, — такъв ли отговор се дава на учтив въпрос? Ние нямаме, ха-ха. Но защо тя ми отговори само с тези думи?
Професорът, в чийто мозък числата все още се въртяха като снежинките през буря, започна да повтаря:
— Ние нямаме молив! Ние съдържа три букви — следователно 12 3. Нямаме се състои от шест букви, значи 4 5 6 7 8 9!
Замислен, Жером се облегна върху оградата на къщата.
— Ние нямаме — повтаряше той, — ние нямаме, ние нямаме.
После бързо се върна у дома си, заключи се в една стая, запали лампата и жадно, като някогашните алхимици се втренчи в числата.
В началото на редовете ясно стояха числата 1 2 3 4 5 6 7 8 9.
Нямаше какво да се съмнява, тези числа значеха: „Ние нямаме!“
Часовникарят потри доволен мършавите си ръце, а очите му светнаха от радост. Беше налучкал първите думи на тайнственото писмо. Те трябваше да му послужат като ключ за разчитане на останалото писмо.
28.
Жером старателно продължи работата. Системата на тайнственото писмо му ставаше все по-ясна. Тя се състоеше в това, че всяка буква получаваше текущо число. Думите, които Одета му бе казала, съответстваха на първите две думи, които бяха написани на бележката. По този начин Жером отгатна значението на числата от 1 до 9. Оставаше сега да узнае останалите думи, които трябваше да се състоят от 1 до 9 числа.
Без много мъка той разбра две думи: шестата 5 17 17 714 и последната 4 2 1 28 9 — Ервин. Като откри това, часовникарят започна да танцува около масата като дервиш. Сега вече знаеше името на онзи, който е
