Докторът вдигна рамене, опипа пулса му и каза:
— Това са нерви. Загубата на госпожа съпругата ви, която сте обичали толкова много, ви е поразила. Вие се чувствате самотен в този голям дворец. Ако не ми се сърдите, ваше превъзходителство, бих искал да ви дам съвет.
Грефин погледна доктора обнадежден.
— Подарете сърцето си на някоя млада жена, влюбете се, оженете се!
Но въпреки че губернаторът искаше да се вслуша в добрия съвет на доктора, това беше невъзможно. Къде може да се намери в Каена добра жена? Момичетата, които са родени и възпитани там, всички без изключение бяха от едно общество, до което губернаторът на Френска Гвиана никога не би се унижил да приближи. Те бяха дъщери на търговци, занаятчии, притежатели на параходи, а някои от тях имаха и по малко зестрица, но Грефин беше честолюбив човек… Той винаги дружеше с по-знатните. Ако въпросът беше до женитба, той искаше предварително да я подготви добре. Докато беше началник на този остров, мъчно можеше да се вярва, че ще се намери жена от знатен род.
След като докторът си отиде, Грефин поклати глава и избъбра:
— Не трябваше да се доверявам на доктора. Но такива са те, когато не могат да постигнат нещо със знанията си, карат човека да върши невъзможни работи. Невъзможни — повтори той и изпадна в дълбоко размишление.
Грефин се намираше в такова нервно състояние, че си мислеше дали не ще бъде по-добре, ако с един куршум в главата сложи край на този окаян свой живот. Той мислеше, че като умре, ще се отърве от страшното видение. В гроба Милдред не можеше да го преследва. След дълго размишление и това средство му се видя доста несигурно. Знаем ли ние, хората, какво чувстваме или преживяваме след смъртта? Може би смъртта ще ни лиши от всички радости, които ни предлага животът, но мъките си остават? Грефин остави мисълта за самоубийството. Насочи се към друг изход.
— За всичко това е виновна длъжността ми — реши той, — като скочи от стола и започна да се разхожда с широки крачки из кабинета си. — Този живот със затворниците разруши нервната ми система, тези постоянни мъки и грижи ме разболяха. При това, този убийствен и непоносим климат още повече влошава състоянието ми. Тук човек постоянно страда, като че ли се намира в ада. Но не желая повече да се наказвам, като виждам други, с по-големи длъжности, да се разхождат из парижките булеварди. Веднага ще си подам оставката. Скоро ще отпътувам и тогава ще се хвърля във вълните на парижкия живот, което ще освежи като шампанско убитото ми тяло и уморения ми дух. Боже мой, в тоя момент чувствам как мисълта, че скоро ще напусна тази земя, ме въодушевява. Ще стана пак млад и ще бъда предишния Грефин, за когото нямаше опасност, която можеше да го сполети. Нямаше и женско сърце, което да не беше пламвало по него.
Той се изсмя силно, но този смях, въпреки радостното му настроение, звучеше налудничаво.
— Ще видим — прибави Грефин нервно — дали изнемощялото лице на тази невярна жена ще ме преследва и в Париж. Споменът за нея ще изчезне, когато напусна тази адска земя.
С онази енергия, с която нервноболните хора се впускат след хрумналите им мисли, Грефин седна на писалищната маса и написа молба, с която искаше да бъде уволнен.
— Прекрасно — каза той, след като я прочете още веднъж. — Това ще ме спаси и освободи от духа, който ме измъчва.
Той сгъна молбата, постави я в плик, който запечата, след което я адресира до правителството в Париж. „Утре рано сутринта ще отпътува за Франция параход. Той ще отнесе молбата ми.“ Грефин искаше сам да я предаде на капитана. Той протегна ръка към звънеца, за да повика слугата си, но преди още да бе позвънил, той влезе.
— Какво искаш?
Слугата носеше малка сребърна табличка, на която лежеше визитна картичка.
— Тези господа молят да бъдат приети от господин губернатора.
Грефин, нервиран, взе картичката и я прочете. На нея беше написано: „Господин и госпожа Боб Форстер, Лондон“.
— Какво искат тези хора от мен? — запита губернаторът. — Аз не ги познавам и не мога да ги приема. По английски обичай слугата отвърна покорно:
— Ще мога ли да направя една малка забележка, ваше превъзходителство?
— Говори!
— Исках да съобщя на ваше превъзходителство, че тези чужденци изглежда са видни и твърде богати англичани. Преди два дни са пристигнали в Каена, след като са обходили цялата област и са пръснали много пари. Те са отседнали в най-богатия хотел тук — „Отел де Франс“, където красивата дама привлича вниманието на всеки.
Това известие възбуди любопитството на губернатора. В Каена, поради строгите закони, рядко идваха видни и богати чужденци. Освен това Грефин не знаеше дали тези чужденци не носеха препоръчителни писма за него.
За всеки случай той реши да ги приеме.
— Да влязат! — заповяда той на слугата. — Но чакай, вземи това писмо и го занеси на борда на „Турене“, който тръгва утре за Европа. Дай писмото на капитана и му кажи, че го моля да го изпрати на местоназначението му. Може би и аз ще отида днес на борда на парахода му.
Слугата скри писмото в джоба си, отвори вратата и извика:
— Негово превъзходителство, господин губернаторът има честта да ви приеме, господин и госпожа Форстер.
В следната минута в работния кабинет на Грефин влязоха две странни лица. Това беше един елегантно облечен господин. Кройката на дрехите му беше по английската мода, а русата брада от двете страни на лицето му беше навита на дебели масури. Сините му очи изразяваха равнодушие. Този човек изглеждаше така, сякаш нищо не е в състояние да го смути. Губернаторът видя от пръв поглед, че има пред себе си истински син на Албион, който изглежда е бил навсякъде и е пожелал да се разходи и из Каена. Противоположност на този мъж бе спътницата му. Тя беше стройна, прелестна и елегантна дама. Тъмнорусата й коса бе скромно прибрана. Една лека сламена шапка, която беше украсена само с бяла, широка панделка, пазеше сянка на високото чело, зад което човек би могъл да види само добри мисли. Носеше лека пътна чанта в ръката си и се подпираше на малък елегантен чадър.
Губернаторът стана, поздрави двойката Форстер не особено вежливо. Погледът му се впи в красивата дама, като че ли искаше да й каже:
— По каква случайност си попаднала тук? Какво те води в страната на нещастието, във Френска Гвиана?
Младата англичанка като че ли разбра този деликатен въпрос, обърна се към Грефин и вежливо му каза:
— Предчувствам, че ваше превъзходителство е изненадан и се колебае да приеме или не съвсем непознато вам лице. Но преди да ви разкажа нещо по-подробно, моля ваше превъзходителство да прочете това препоръчително писмо. Предадено ми е от английския посланик в Париж, който има удоволствието да е приятел на ваше превъзходителство.
Грефин взе писмото от ръката на англичанката. Когато го отвори, прочете съдържанието му, в което английският посланик препоръчваше господин и госпожа Форстер за хора от най-видното общество в Лондон. Той едва удържа учудването си, задето младата жена първа поведе разговора, а не по-възрастният й съпруг, както това се изисква в подобни случаи. Самият англичанин Боб Форстер стоеше като пън сред стаята и гледаше наоколо с големите си сини очи. За него като че ли не съществуваха нито губернаторът, нито съпругата му.
Когато Грефин прочете писмото, разбра как трябва да се отнася с чужденците. Сега знаеше, че трябва да ги посрещне с най-голяма вежливост и любезност.
— Много се радвам — започна Грефин, след като покани англичанина да седне, — че ми се удаде случай да ви поздравя тук. За съжаление, не ви обещавам, че ще ви хареса животът в нашата земя. Аз съм пазител на ония, които човешкото общество е отритнало и които никога не трябва да се допускат отново да се завръщат в света, за да не нарушават повече закона и реда.
Госпожа Форстер кимна утвърдително с глава.
