— Ваше превъзходителство, вие сте герой — каза тя, — аз зная и чувствам това. Трябва смелост, за да се живее постоянно между престъпници, даже повече, отколкото за да се влезе в бой срещу неприятеля.
Тази забележка хареса на Грефин и той се поклони пред младата жена. Тя се обърна към съпруга си и се усмихна:
— Любезни ми Боб, сега забелязах, че съм си забравила портмонето в хотела. Не съжалявам за няколкото хиляди франка, които съдържа, а за това, че ми е подарък от лейди Салисбъри. Бъди тъй любезен, скъпи ми Боб, да ми го донесеш от хотела. Неудобно е да се прати слуга.
Господин Форстер се поклони:
— Твоето желание е заповед за мене, скъпа ми Алиса. Ще ти донеса чантичката.
— Ще ме вземе ли господин губернаторът под свое покровителство? — запита Алиса Форстер с игрива усмивка.
Грефин побърза да я увери, че ще се чувства твърде щастлив, ако тя остане при него.
Англичанинът повторно се поклони, извини се пред губернатора и съпругата си, след което излезе. Веднага след излизането му младата жена простря ръцете си към Грефин, молеше за помощ. Лицето й имаше трогателен и болезнен вид.
21.
Грефин беше толкова изненадан от тази промяна на жената, че веднага скочи и уплашен извика:
— Какво ви е, госпожо? Тежко ли ви е? Какво ви боли? Мога ли да ви помогна с нещо?
— Ах, господин губернатор — изплака младата дама, и прелестните й очи се насълзиха, — какво ще си помислите за мене? Вие навярно забелязахте, че отстраних съпруга си не случайно. Да, признавам, че с известна цел оставих малката си чантичка в хотела, за да създам по този начин удобен случай да говоря насаме с вас.
— Тогава говорете! — предложи Грефин.
— Вярвам, че не си мислите нищо лошо за мен — каза англичанката.
Тя вдигна блестящите си очи умолително към него. Кой ли можеше да остане хладнокръвен при такъв поглед?
— Госпожо, имайте доверие в мен — поклони се губернаторът, — говорете пред мен така, както говорите пред брат си.
Младата жена се озърна плахо още веднъж, премести стола си по-близо до масата и прошепна:
— Добре, ще ви изповядам всичко. Аз и съпругът ми тръгнахме на разходка и пристигнахме тук, в Каена, с намерение да измолим милост от вас, господин губернаторе.
— От мен?
— Да, от вас, господин губернатор. При това дължа да ви кажа, че може би от удовлетворението на молбата ми зависи животът на моя съпруг.
Грефин не знаеше какво да отговори на тези неясни и неразбрани думи. Нервността му отново го обхвана и той загледа недоверчиво англичанката.
— Госпожо, надявам се, не мислите нещо лошо за мене — каза той. — Или сте дошли тук да измолите от мене свободата на някой престъпник? Вие се срамувате, вие се червите и навеждате очи надолу. Долавям по всичко, че моите предположения са верни. Но трябва да ви известя без заобикалки, че ако сте дошли тук с тази цел, вашето пътуване е било съвсем безполезно. Помилването на престъпник не зависи от мен.
Красивата англичанка поклати глава отрицателно.
— Господин губернатор, вие се заблуждавате — произнесе нервно тя, — ако допускате, че целим да отведем някой престъпник. Ние не познаваме никой от тях и никога не ще посмеем да направим нещо, което е против правото и закона. Но, ако бъдете тъй добър и ме изслушате, ще ви разкажа набързо какво ни е накарало да предприемем това страшно пътешествие. Трябва да ви го разкажа, защото искам да получа от вас отговор преди да се завърне съпругът ми.
Грефин направи деликатен знак с ръка, че слуша.
— Съпругът ми — започна англичанката, — господин Боб Форстер е богат търговец в Лондон. Баща му, чието реноме е известно в целия търговски квартал в Сити, притежаваше огромно богатство. След като умря, остави големи магазини на съпруга ми, който нямаше никакво влечение към търговията и остави на прокуриста си да управлява, а сам той се оттегли в едно прекрасно имение, за да живее от доходите си. Господин Форстер стана на четиридесет години, без да се ожени. Той се запозна с мене и едва тогава промени решението си.
— Разбирам — включи се Грефин вежливо. Алиса Форстер се изчерви, но се престори, че нищо не е чула и продължи:
— Вие казахте, господин губернатор, че мога да говоря с вас като с брат.
— Да, продължавайте.
— Омъжих се за съпруга си, въпреки че не го обичах. Той беше богат, виден, но нямаше признаци, които издаваха, че страда от някаква болест. Ние живеехме щастливо до момента, когато настъпи голямото нещастие — затварянето на капитан Драйфус.
— Как? — сепна се губернаторът. — Пленникът Драйфус, затворникът на Дяволския остров е свързан с вашето пътешествие?…
— За съжаление, той е причината за него.
— Ах, тогава двойно повече ме интересува вашият разказ.
Прелестната млада англичанка започна да плаче.
— Ах, този капитан Драйфус! По-добре би било да не се е явявал на света — отрони тя жалостно. — Имам причина да го проклинам.
— Целият свят го проклина, госпожо — съгласи се Грефин.
— В това е цялото нещастие — че светът се занимава с него — продължи Алиса Форстер и лицето й се зачерви от гняв. — Всички вестниците пишат всеки ден за този човек. Книги излизат за него. Където и да се обърнеш, навсякъде, където се събират хора, се говори все за него. Дори и съпругът ми, който никога не се е интересувал от дадена личност, започна да говори с пристрастие за Драйфус и разискваше по въпроса дали пленникът на Дяволския остров е виновен или не. Отначало никак не обърнах внимание на интереса, който мъжът ми проявяваше. Целият свят говореше за осъдения, защо да не говори и той. Но в скоро време забелязах, че не мисли за нищо друго освен за съдбата на Драйфус. Той не се задоволяваше с това. Всеки обяд или вечеря и въобще всякога и навсякъде, където се намираше, говореше за. Драйфус. Събираше се с най-видните адвокати, за да обсъжда въпроса дали Драйфус е виновен или не. Накупи много политически книги и пишеше денонощно големи уводни статии, в които се споменава за Драйфус. Днес твърди, например, че Драйфус бил невинен, утре пък, че капитанът бил най-големият злосторник. Четеше ми уводни статии и често трябваше да прекарвам с него цели нощи; ако случайно затварях очите си обзета от умора, винаги побесняваше от яд. Започнах да се грижа за здравословното му състояние, обсъждах неговото положение с приятелите и лекарите му. Докторът внимателно го прегледа, вдигна рамене, а на следния ден доведе психиатър. Моят съпруг бе изгубил разума си вследствие страшната съдба на Драйфус. Постоянното размишление и умствената работа подействаха вредно върху неговия разум. Грефин направи вежлив жест.
— Това е чудно — възкликна той, — това наистина е странно и много печално!
— Да, печално — потвърди Алиса Форстер и очите й се напълниха със сълзи. — Обикновено съпругът ми се отнася към мене разумно, даже като джентълмен. Човек може да говори с него по най-разнообразни въпроси. Той отговаря напълно логично, но винаги докарва разговора до Драйфус. В последно време стана малко по-спокоен, обзела го е, обаче, една лудешка идея.
Грефин изтръпна.
— Натрапчива идея ли? — провикна се той и добави несвързано. — Да, има натрапчиви идеи, които карат хората да полудяват. Слушал съм за такива случаи и съм прочел доста книги за тях. Имало нещастници, които постепенно загивали от идеята си. Лично аз имам приятел, когото го обхваща ежедневно. В определено време го спохожда идеята за страшни привидения. Той напразно търси път и
