средства, за да се освободи от това въображение.
Сега бе настъпил ред на младата англичанка да разглежда Грефин с онова учудване, с което я бе гледал той допреди малко. Породилото се у него безпокойство, мъртвешката бледост по лицето му, втренченият поглед и странният тон, с който повтаряше думите „натрапчиви идеи“ — всички тези неща едновременно учудваха и интересуваха госпожа Алиса Форстер.
Грефин въздъхна дълбоко и млъкна. Той не можеше да каже на прелестната англичанка онова, което чувстваше. Вътрешно каза, обаче, сам на себе си: „Ако бих могъл да бъда с този ангел, никога не бих се страхувал от сянката на Милдред.“
— Сега трябва да чуете молбата ми! — наруши проточилото се мълчание госпожа Форстер. — Тъй като състоянието на моя съпруг не се подобряваше никак, започнахме да правим разходки, при това хранех надежда, че движението ще разсее, може би, натрапчивите му идеи. Моите очаквания не се сбъднаха. Той повтаряше постоянно едно и също нещо. Боб бе през деня напълно разумен, но щом настъпваше нощта, в критичния час, изпадаше в неописуем страх. Студена пот избиваше по челото му, а очите му плахо се оглеждаха. Нещастникът си въобразяваше, че чувал дрънкането на оковите и виждал пред себе си образа на капитан Драйфус. В Мадрид се запознахме с един опитен и известен лекар — ниско човече с дълга брада и хитри очички, които блестяха зад златните очила. Той прегледа моя съпруг, прекара една нощ с нас, а на следващата сутрин ми каза тайно от съпруга ми следното: „Уважаема госпожо, има само един-единствен изход, за да се избави вашият съпруг от своята луда идея. Трябва да заминете с него в Каена и да направите всичко възможно да допуснат вашия съпруг на Дяволския остров, та дори и само за един час. Той трябва да се увери със собствените си очи, че осъденият капитан се намира все още на Дяволския остров. По възможност би трябвало да чуе от устата на самия престъпник, че не е напускал острова от години. Ако успеете да направите това, вашият съпруг непременно ще оздравее. Всяка идея може да бъде прогонена, като се уверява болният в противното; този метод на лекуване е бил приложен във всички лудници с успех.“ Откровено ви признавам, че думите на лекаря ме изплашиха. На мене ми беше известно, че затворникът Драйфус не може да има съприкосновение с външния свят. Стори ми се за невъзможно мъжът ми да го види и да говори с него, за да бъде излекуван. Споделих моите опасения с лекаря, но той ми отвърна: „Идете в Каена, разкажете на губернатора откровено за какво се отнася работата и че животът на един човек се намира в опасност. Той едва ли ще бъде тъй коравосърдечен, за да ви откаже тази услуга. Любовта към ближния му повелява да ви се притече на помощ. Госпожо, веднага отпътувайте, за да не изгубите своя съпруг. Страхът пред натрапчивата идея, която изпълва душата на вашия съпруг, води често пъти към неизлечима лудост, към затъпяване, към смърт…“ — Изведнъж госпожа Форстер се сепна. — Боже мой, господин губернатор, какво ви е? Вие побледняхте… Вие се клатушкате… Вие треперите…
Грефин се свлече на стола си и едва не припадна.
— Към неизлечима лудост! — повтори той и въздъхна тежко. — Към затъпяване… Към смърт… Ужасно! Страшно!…
— Да повикам ли слугата? — запита англичанката и протегна ръка към звънеца.
Грефин направи отрицателно движение и промълви:
— Не, оставете — гласът му беше измъчен. — Чувствам се вече по-добре. Описанието на мъките на вашия съпруг ме порази.
Очите на англичанката светнаха от радост.
— О, смея да се надявам, че ще изпълните молбата ми — каза тя бързо. — Тъй като ни съчувствате, едва ли ще ни откажете вашата помощ!
Младата англичанка падна на колене пред губернатора. Грефин протегна ръце и я вдигна.
— Успокойте се, госпожо Форстер — изрече затрогващо, — не мога, наистина, да ви обещая нищо веднага, защото не мога да удовлетворя вашата молба тъй лесно, както мислите, но… Правилникът е много строг. Утешете се, мила госпожо, ние сме сами и затова мога да ви кажа: всеки закон може да се наруши. Аз ще намеря начин вашият съпруг да отиде на Дяволския остров и да говори с Драйфус.
— Господин губернатор, вие сте твърде благороден — погледна го благодарно Алиса Форстер и бързо продължи. — Как ще ви се отплатим за доброто, което вършите за нас!
Грефин хвана ръката на младата жена и я целуна. Очите й светеха, но тя прикри блясъка им.
— Искам да ви разкажа — започна пак госпожа Форстер — кога и как се появява натрапчивата идея на моя съпруг. Всяка нощ, в едно и също време, се явява във въображението му капитан Драйфус. Той го вижда окован в окови, облечен в затворнически дрехи, смъртнобледен. Протягал му умолително ръце и му викал тихо: „Ти си единственият човек, който ми съчувства… Ела при мене, за да видиш моето лице.“ Вие разбирате, господин губернатор — продължи младата англичанка, — че всичко това е само израз на лудост, че моят съпруг само сънува. Но не е ли страшно човек да бъде преследван от такава идея? Вие ме разбирате, нали?
— Да, разбирам ви твърде добре… — Той си спомни за своята участ. — Не се ли опитахте — запита той престорено спокоен — да отстраните тази страшна идея от съзнанието на вашия съпруг?
— Опитах всичко. Понеже сме богати, извикахме много лекари. Всеки от тях опитваше нов метод, но никой не можа да излекува съпруга ми.
— Нищо ли не му помогна?
— Нищо. Неговото състояние бе по-добро, когато оставаше буден, за да приказва с мене през опасното време.
— Когато човек е с вас — извика Грефин живо, — с вас, красивата жена, тогава не бива да се страхува от никакво привидение, а чисто и просто трябва да бъде щастлив, че е близо до вас!
Алиса Форстер направи леко движение.
— Моля ви се, господин губернатор, нека оставим сега настрана комплиментите, понеже говорим за по- сериозна работа.
— Досега не съм направил за вас нищо, но все пак се надявам, че ще мога да ви услужа. Предлагам ви, обаче, едно условие.
— Условие ли? — сепна се англичанката изплашена.
— Да, бих искал да се запозная по-отблизо с вас и вашия съпруг и то преди да извърша грях и да наруша правилника. Направете ми удоволствието да напуснете хотела и да дойдете да живеете в моя дворец.
Алиса Форстер скочи. Тя гледаше Грефин изпитателно, като че ли искаше по лицето му да прочете неговите намерения. Изражението му сякаш я успокои.
— Хотелът е наистина много скромен — сподели тя. — Опасявам се, обаче, че ще ви бъдем в голяма тежест, ваше превъзходителство.
— Ни най-малко, моят дворец е доста голям и ще ви дам толкова стаи, колкото са ви нужни. Вие и вашият съпруг ще бъдете мои гости. Ако искате да ми направите особена услуга, моля да ми позволите да прекарам безсънните си нощи с вас и с вашия съпруг.
Англичанката го увери, че ще й бъде твърде приятно да беседва с учен и умен човек, какъвто бил губернаторът.
В този момент в стаята влезе Боб Форстер. Той отиде направо при жена си и й подаде чантичката.
— Благодаря ти — кимна му младата жена твърде мило, — как се чувстваш?
Той й отвърна, без да промени изражението на лицето си:
— Много добре. Чувствам, че ще мога да го видя в скоро време. Най-после ще ми се удаде случай да чуя какво иска да ми каже.
— За кого говори вашият съпруг? — сепна се губернаторът.
— За Драйфус. Той говори непрекъснато за капитан Драйфус.
Тя извести за поканата на губернатора и господин Форстер я прие, като благодари приятелски на Грефин. Когато не ставаше дума за Драйфус, говореше съвсем разумно. Губернаторът не позволи на двамата пътници да се върнат в хотела. Слугите на губернатора пренесоха багажа им и помолиха хотелиера да им изпрати сметката. Тази случка не остана, разбира се, незабелязана в Каена.
Когато доктор Роан научи, че губернаторът на Френска Гвиана имал красива посетителка, той се позасмя и рече сам на себе си:
— Ясно личи, че Грефин е послушал моя съвет: Предписах му тази англичанка като лек против неговото безсъние.
