някакво желание или някакъв въпрос?
— Да, искам да попитам с какво ми гарантирате, че действително ще се върна в Европа, че ще ми разрешат да напусна Дяволския остров?
— Този въпрос не го разбирам — смръщи се генералът.
— Добре, ще се изразя по-точно — невъзмутимо продължи рускинята. — Да предположим, господа, че за вас ще бъде неудобно да се срещнем пак тук в Европа, че може да ви мине през ум, че като остарея, ще се разбъбря и ще издам тайната, която ни свързва. Дали няма да решите, че е по-добре черната Ета да прекара остатъка от живота си на Дяволския остров? Тъй като оттам, от ония скали, никакви оплаквания, никакви викове за помощ не могат да стигнат до културния свят, па макар правото и невинността да са толкова явни и непоклатими, както са самите скали на острова. Не съм ли права, господа?
Гробно мълчание! Никой не посмя да възрази на тези горещо изказани, верни думи.
— Тъй че, кажете ми — не спираше рускинята, — с какво ми гарантирате, че няма да ме премахнете, щом си свърша работата? Ще ми дадете ли някакво писъмце, с което да признавате, че сте ме наели да извърша това убийство? Няколко думи са достатъчни. Само не ме карайте да се осланям на честната ви дума. Когато се касае за живота и свободата, на думи не може да се вярва — тогава се искат гаранции!
— Такава гаранция няма, не можем да ви я дадем — отговори Боазльо. — Трябва да имате доверие в нас.
— Доверие ли? — изсмя се студено рускинята. — Господине, аз съм престъпница и в кръговете, в които се движа, не съществува доверие. Тази дума ми е непозната. Разбирам, че не можете да ми дадете нищо черно на бяло, така че аз сама ще трябва да се погрижа за сигурността си. И за да видите колко съм искрена с вас, господа, ще ви разкажа какво смятам да направя! Преди да отида в „Сен Лазар“, за да ме затворят и изпратят с парахода, ще предам на един от моите приятели запечатано писмо. То ще бъде шифровано и ще съдържа описанието на цялата работа, за която ме наемате. Не се плашете, че лицето, на което ще го предам, ще го отвори и прочете. То няма да знае шифъра. Но друго лице, непознато на първото, ще получи от мен шифъра и след три години, на определен ден, ще отиде при притежателя на писмото и с него заедно ще дешифрират съдържанието му. Ако дотогава не съм се завърнала от Дяволския остров, тези двамата ще разгласят за моето изчезване и за причината за изчезването ми.
Неприятелите на Драйфус се спогледаха смутено. Те не очакваха толкова хитър и съобразителен ход от тази жена. Но не можеха сега, в последната минута, да се откажат от предложението си. Пати дьо Клам пак щеше да избухне, но Боазльо му хвърли успокоителен поглед.
Двамата се отдалечиха в един ъгъл.
— Дявол да го вземе, генерале — изпъшка тихо Дьо Клам. — В каква клопка влязохме с тази рускиня! Даже ако е действително искрена с нас, след три години пак сме загубени. Вие знаете много добре, че е решено да я премахнем, след като свърши работата. Черната Ета не бива Да се върне от Дяволския остров.
— Тя няма да се върне — каза Боазльо с невъзмутимо спокойствие. — Ще загине заедно с Драйфус на Дяволския остров.
— Но ония двамата — възрази Пати дьо Клам, — на които тя ще даде писмото?…
— Ще ги намерим и обезвредим. Бъдете спокоен, майор Пати дьо Клам. Това е задача, достойна за вашата проницателност и висока интелигентност.
Дьо Клам мълчаливо се поклони. Те се върнаха на местата си до масата.
— Всички колебания и недоразумения са преодолее ни — каза генералът. — Петдесет хиляди франка ще бъдат изпратени на този господин — той посочи Анри, — който ще й ги предаде, когато се върне от Френска Гвиана. Вие знаете какво да правите.
— Да, знам какво трябва да правя — каза многозначително рускинята.
— Лек път — пожела Боазльо, — а когато се върнете в Париж, ще съумеем да ви помогнем, ако ви заплашва някаква опасност. Ние сме могъщи, ръката ни се простира надалече. — Генералът направи знак и полковник Анри изведе жената, която през цялото време на преговорите беше останала с превързани очи.
Той се завърна след доста продължително време.
— Бъдете тъй добър да ме потърсите утре у дома, полковник Анри — обърна се Боазльо към него, — за да ви броя парите на рускинята. Ще имате, разбира се, добрината да ми издадете редовна разписка за тези пари.
При тези думи Пати дьо Клам сбута под масата седящия до него Естерхази.
Те разбраха, че разписката, която генералът поиска от Анри, е уловка за него.
— Закривам заседанието за днес — завърши генералът, — като ви припомням клетвата, която всички сме дали. Смърт на предателя, смърт на ония, които биха издали нашата тайна!
Хората станаха и почнаха да напускат един след друг помещението, в което се взе това страшно решение против Драйфус. Естерхази и преоблечената му любовница също си тръгнаха. Последни останаха в залата Боазльо, Пати дьо Клам и Анри. Когато видяха, че в стаята няма други, Пати дьо Клам заключи желязната врата и възбуден каза:
— Господа, още две думи, две много важни думи, които само ние тримата трябва да знаем.
Боазльо и Анри го погледнаха с интерес.
— Животът ни виси на косъм — продължи Дьо Клам. — Днес между нас имаше един предател или поне човек, който чу всичко, което тук говорихме, без да е от нашите, без да е дал клетвата, която ни обвързва.
Генералът и полковникът се дръпнаха уплашено назад.
— Вие не сте с ума си, Пати дьо Клам! — извика Боазльо. — Аз добре разгледах всички и видях само наши хора и доведени от наши доверени лица!
— Знаете ли кой седеше до Естерхази? — попита Дьо Клам. — Любовницата на Естерхази, Габриела Пей!
Боазльо побледня. Той беше толкова потресен, че трябваше да се хване за едно кресло, за да не падне.
— Значи, сме в ръцете на една жена! — разгневи се той. — Естерхази ще плати за това! Все едно, че ни е издал!
— Това е мое мнение — взе Пати дьо Клам думата, — но аз мисля, че Габриела Пей по някакъв начин е принудила Естерхази, който е центърът на съзаклятието. Предлагам не него, а любовницата му да премахнем. Дори мога да кажа с положителност, че бих уговорил и Естерхази сам да нанесе смъртен удар на Габриела Пей.
— Отлично, драги майоре — съгласи се Боазльо, — говорете с Естерхази и му предоставете да избере: той или любовницата му.
След това и тези трима мъже напуснаха подземието и лампите угаснаха.
24.
Към Каенското пристанище се приближаваше с пълна пара голям параход. На мачтата му се развяваше френският флаг, но под него се намираше малко черно знаме. Жителите на Каена знаеха какво означава то. Параходът носеше нови заточеници, нови нещастници, които отечеството беше отритнало и изпратило на южноамериканския бряг на бавна и мъчителна смърт.
Заточениците бяха смъкнати от парахода двама по двама. С ръце, оковани в тежки вериги, крачеха те към губернаторския дом. От прозореца новият губернатор княз Галицин гледаше иронично, с интерес, как нещастниците, двама по двама, крачеха по площада пред къщата му и изчезваха под голямата сводеста порта.
— Прясна стока — промърмори той, като захвърли в един ъгъл тежката бразилска пура. — Заповядайте, заповядайте, ние имаме още много място и ще се погрижим вашето затворничество да не ви се услади твърде. Не бих допуснал — продължи той своя монолог, — че ще намеря толкова разнообразни удоволствия и развлечения в този забравен от бога земен кът. Седнали парижаните да ми хвалят своите театри и концерти, а хората в Мадрид да мечтаят за борби с бикове, в Петербург за разходки с шейни, във Виена за екскурзии из близките Алпи, в Рим и Неапол — да се забавляват с разни карнавали, а пък в Ориента да си
