шепнат за радостите на харема. Всичко съм изпитал, та чак ми е втръснало дотолкова, че се мислех вече за неспособен да изпитам удоволствие. Друг би прибягнал към опиума, който със сладострастни сънища да му замени радостите, които не може вече да изпита. Аз, обаче, открих истинското удоволствие и го изпитвам напълно. То е удоволствието да се радваш на мъките и нещастията на другите, когато сутрин си правиш разходката из крепостта и виждаш бледите, до кости отслабнали жертви как се изправят със своите дрънкащи вериги и молят за облекчение на участта си! А след това, като отида на Дяволския остров и там видя изтощените от треската лица! С какво удоволствие се спира погледът ми върху Драйфус, най- нещастния от всички нещастници и наблюдавам как погледът му блуждае из морето, като че ли търси зад него родината, жена си, семейството си! И като си помисля след това, че този Драйфус е невинен, че би могъл да бъде свободен и да се радва на живота като мене, като милиони други хора, тогава чувствам такъв приятен гъдел, какъвто нищо друго не може да ми достави! Нещастието на другите за мен е опиум. Крепостта е моята бална зала, а сълзите на хората са шампанското, от което се опивам!
Изведнъж жестокият човек се дръпна от прозореца. Лицето му се вцепени от изненада. В следния миг той разтвори прозореца и се наведе ниско над него. Погледът му бе отправен, към една затворничка, която, окована във вериги, под силна стража, минаваше по площада. Губернаторът като че ли не можеше да откъсне погледа си от това странно видение. Затворничката, която привлече вниманието му, беше висока, къдрокоса жена, с интересно, смело и хубаво лице. Беше облечена в униформата на затвора „Сен Лазар“, но грозната сива дреха не беше в състояние да прикрие стройната, царствена снага и хубостта на тази жена.
Но странно нещо. Докато лицето още носеше блясъка на младостта, косата й беше посивяла. Годините преждевременно бяха посипали главата й със сняг. Тя крачеше гордо и спокойно. Нито един мускул не трепваше на лицето й. Любопитството на тълпящия се народ около нея, тя посрещаше със студено презрение.
— Тя е! — промърмори губернаторът Галицин от своя прозорец. — Да, тя е, нейното лице, нейната снага, каквито няма втори в Европа. Но не, не, аз се лъжа. Напразно измъчвам душата си с видения от своите лоши сънища. Не може да бъде тя. Косите на тази затворничка са побелели, а тя едва ли има тридесет години.
Княз Галицин облекчено въздъхна. Дръпна се от прозореца и прекара ръката през очите си, като че ли искаше с това да пропъди невесели мисли.
Той закрачи възбудено из стаята.
— Как би могла да дойде тук! — си каза. — Тя е като погребана в живачните мини на Сибир. Оттам никой не може да се измъкне. Който влезе веднъж там, не вижда вече слънцето. И въпреки това! Тази прилика ме безпокои, тя ме мъчи, не ми дава мира.
Губернаторът Галицин запали пура и се облегна на креслото си. Обвиха го синкави облаци и го пренесоха мислено в друга страна, в други времена, в други условия на живот. Алексей Галицин се видя отново в Петербург, където заемаше дребна длъжност в тайната полиция. Беше в началото на своята блестяща кариера. Тогава още никой не го познаваше. Особено неговите неприятели, нихилистите, още не подозираха, че трябва да се страхуват от него, че той ще ги преследва с такава кръвожадност.
Тогава живееше в мебелирана стая на тясна и малка уличка и се хранеше в една гостилничка, където обядът струваше само тридесет копейки. Но той бе крайно амбициозен. Стараеше се да има елегантна квартира на „Невски проспект“ и да се храни в ресторанти, където се срещаха богаташите и благородниците. За да, постигне това, съществуваше само едно-единствено средство — трябваше да разкрие голяма нихилистическа конспирация и тогава кариерата му веднъж завинаги щеше да бъде осигурена. Тогава можеше да очаква повишенията, богатството и почестите.
Ала и най-ревностният полицейски началник не може да открие конспирация там, където няма. Само че Галицин не се плашеше от това. Където няма истинско съзаклятие, може да се направи изкуствено.
През един мрачен ноемврийски ден, когато Галицин, размишлявайки върху своя проект, влезе в скромната гостилница, където се хранеше, завари там едно необикновено младо момиче. Проследи я с поглед и попита келнера коя е. Казваше се Ета Давидович и беше продавачка в един парфюмериен магазин. На следния ден Галицин отиде малко по-рано в гостилницата и седна на една маса точно срещу мястото на хубавата Ета. Не след дълго елегантният, добре облечен Галицин успя да завърже разговор с красивата продавачка. Като се нахрани, той я придружи до магазина и това продължи, седмици и месеци. Ета и Галицин завързаха любовна връзка. Хубавицата имаше добро образование; Искала да следва медицина, обаче, поради липса на средства, беше принудена да се откаже от тази си мечта. От времето, когато беше следвала в университета, познаваше мнозина студенти, които повече или по-малко бяха увлечени от нихилизма. Ета мразеше потисниците и обичаше онеправданите. Тъй като тя не подозираше, че Галицин работи в тайната полиция и получава за това шестдесет рубли месечно, съвсем откровено разговаряше с него.
Каква сродна душа откри тя в своя любим! Как я убеждаваше той, че цялото общество е гнило и трябва да бъде прочистено и че, разбира се, трябва да започне с коронованите глави. Дори и ако Ета не беше така силно влюбена в Галицин, който беше първата й любов, тези негови възгледи щяха да пленят сърцето й.
След известно време отношенията им бяха станали толкова близки, че наеха обща квартира и заживяха заедно. Но и сега Галицин умело успяваше да скрие своята истинска професия от любовницата си. Ета дори не помисли да провери, дали е вярно, че на всяко първо число той отива при един свой стар чичо, за да получи месечната си рента от шестдесет рубли. Ета въобще не питаше нищо. Нейната гореща натура се отдаде всецяло на любовта, чиито тайни й беше разкрил младият мъж.
Един ден Галицин изненада любовницата си, която при неочакваното му влизане скри в пазвата си малка желязна плочка, на която бяха гравирани странни загадъчни знаци. С горещи целувки и нежни милувки той измъкна плочката и я попита какво означава този странен талисман, който тя дотогава старателно беше крила от него. Ета затвори вратата и прозорците и призна на своя любовник, че от две години насам е член на една нихилистична група.
— Защо не си ми казала досега това, глупачето ми? — се изсмя Галицин, комуто това съобщение се видя много забавно. — Защо още не си ме запознала със своите приятели?
Ета настойчиво го помоли да не иска от нея такова нещо. Над главата на всеки нихилист, колкото и предпазлив да е той, виси ножът на палача. Някой ден, неочаквано, той пада и главата се търкулва на пясъка, преди човек да успее да разбере какво става с него. Затова не искаше на никаква цена да излага на опасност живота на любимия си. Обаче от този ден нататък той не я остави на спокойствие нито час.
Една любяща жена в края на краищата не може да не отстъпи. Една нощ Ета изведе от къщи Галицин с превързани очи и когато нежните й ръце свалиха превръзката му, той се намери в ниска опушена стая. Около скромна маса бяха насядали петнадесетина мъже и жени, които се заклеха пред острието на една кама във вярност към делото. И Галицин положи клетва и с това стана нихилист. След два месеца той научи от Ета, която имаше по-високо положение от него, че се готви атентат против царя. В Москва царският екипаж трябваше да бъде вдигнат във въздуха на отиване към театъра. Никога, откакто се познаваха, Галицин не беше се държал толкова нежно със своята любовница, както в дните, които предшестваха Московския атентат. Той я обсипваше с милувки и почти никога не излизаше сам, като гледаше да бъде винаги с нея.
Но колкото решителният час наближаваше, толкова Ета ставаше по-нервна. Душата й беше изпълнена с лоши предчувствия. Тя дори се колебаеше дали да изпълни решението и своята клетва.
— Когато станах нихилистка — разказа тя през сълзи на Галицин, — нямах никого на този свят, когото да обичам и който да ме обича, тогава принадлежах само на себе си Сега, обаче, принадлежа на теб и знам колко хубав, колко безкрайно хубав е животът. Леден ужас ме обхваща при мисълта, че можем да не успеем и аз да бъда заловена, осъдена и хвърлена в затвора.
Но Галицин я утеши:
— Клетвата трябва да се удържи, каквото и да става.
Тя го изгледа с възхищение.
Една нощ отпътуваха с бързия влак за Москва. На другия ден трябваше да се проведе атентатът.
Всеки от атентаторите получи по една бомба. Щяха да застанат така, че царят да не може да им избяга. Ета трябваше да хвърли бомбата първа под каляската. Ако тя не успееше, след нея трябваше да направи
