23.
— Никога вече не мога да ти вярвам, ако не ми докажеш, че твоите тайнствени нощни излизания не те водят при друга жена.
Тези думи бяха произнесени от Габриела Пей в дома на Естерхази, около една седмица след ужасния пожар, който потопи в траур цял Париж. Черният майор се разхождаше с цигара в уста от единия до другия край на своя кабинет и от време на време поглеждаше замислен към писалището, осветено от настолна лампа.
— Габриела — спря се той, — аз те обичам, но твоята ревност започва да става непоносима. Знаеш, че съм ти верен, трябва да чувстваш това. Като те гледам, страстта ми се разпалва.
— Мъжка страст! — презрително сви устни Габриела. — Знаем ние какво нещо е тя — запалена слама, която бързо изгаря! Впрочем, можеш веднага да ме убедиш, че те обвинявам несправедливо, като ме вземеш тази нощ със себе си и ме заведеш там, където отиваш. Остави ме да видя и да чуя всичко.
— Невъзможно! — обърка се Естерхази. — Ако го направя, значи да се самоубия!
— Добре тогава — Габриела стана. — Ти не искаш да изпълниш молбата ми, безразлично ти е дали те подозирам или не. Сбогом тогава, Естерхази, ще се върна в Андора, където си живеех тихо и спокойно, преди да дойда в Париж и да се запозная с тебе.
Тя му подаде нежната си ръка.
— Сериозно ти говоря — заяви тя тържествено, — макар че ми е тежко да се разделя с тебе, ще го направя. Мъките на ревността ме терзаят, когато съм при тебе и чувствам, че те ми отнемат жизнената сила. И аз те обичам, Естерхази, но не мога да остана при теб.
Потресен, черният майор погледна любимата си.
— Габриела — помоли той, — искай от мене каквото щеш, накарай ме да извърша престъпление за тебе. Ще го направя, само не искай да те заведа там, където отивам тази нощ.
— Тогава сбогом! — приключи сухо тя. — Запази добър спомен за Габриела Пей. Може би ще намериш друга, която няма да те мъчи с ревността си, но която няма и да те обича тъй страстно, тъй искрено, тъй предано, както те обичах аз.
Тя се запъти бавно към вратата. Черният майор се спусна след нея и я сграбчи в обятията си.
— Добре, нека бъде както искаш! — капитулира той пред тържествуващата, усмихната жена. — Ще ме придружиш тази нощ, но знай, Габриела, не само моят живот и моята чест ще бъдат отсега нататък в твоите ръце. От тебе зависи и съществуването на мнозина видни хора на Франция, на целия Генерален щаб, на армията! Да, на армията!… Габриела, заклевам те, бъди изключение между жените и запази в дълбока тайна онова, което чуеш тази нощ! В този ти вид обаче не можеш да ме придружиш — продължи черният майор. — Ще трябва да се преоблечеш в мъжки дрехи. В това време и аз ще се приготвя.
След половин час часовникът показваше единадесет — Естерхази и Габриела Пей излязоха от къщи. Габриела беше облякла елегантен мъжки костюм и тъй като ръстът й беше подходящ, едва можеше да се познае, че това беше преоблечена жена. И Естерхази беше облякъл скромно цивилно облекло. Той поведе Габриела през улиците на предградието Батиньол, което младата жена не познаваше. Работническият квартал беше още доста оживен. Прозорците на всички кръчми светеха. Характерно за всички големи градове е, че тъкмо в кварталите, където през деня работят най-тежката и уморителна фабрична работа, има най-интензивен нощен живот.
Естерхази спря пред малка невзрачна къща. Прозорците бяха тъмни, вратите заключени. Той почука на прозореца и вратата веднага се отвори. Поведе бързо Габриела със себе си в един тъмен вход.
Дървена бариера препречи пътя им. Зад нея беше изправен едър старец с дълга бяла брада.
— С какви думи ще минеш през живота, чужденецо? — попита внушителният старец.
Естерхази отговори без колебание:
— Щади змията, а унищожи Драйфус.
— Добре дошъл — прозвуча отговорът и в същия миг дървената бариера се вдигна.
Естерхази и неговата преоблечена спътница продължиха пътя си. Те стигнаха до стълба, която водеше към мазето. Там отново бяха спрени от човек, който носеше шарф с френския трикольор и държеше револвер в ръка:
— Накъде, чужденецо? — запита той.
— В Драйфусовата пещера — отговори черният майор.
— Кого се надяваш да видиш там?
— Имената не се назовават, но всички имат едно желание — произнесе Естерхази.
— Какво е това желание?
— Костите на Драйфус да изгният на Дяволския остров.
— Добре дошъл, гарантираш ли за другаря си?
— Да, гарантирам.
— Пътят към пещерата е свободен и за двамата: Човекът с шарфа отвори една обкована в желязо врата и Габриела с учудване видя, че се намира в подземна стая, осветена от три лампи. Двадесетина мъже бяха насядали около голяма маса. Очевидно бе, че дрехите, които носеха, не бяха обичайните им. Всички се бяха преоблекли, за да дойдат тук. Габриела веднага позна неколцина от тях. Пати дьо Клам. Анри, генерал Боазльо и неколцина други чиновници от Генералния щаб, някои от които работеха в информационното бюро, а други в архива. Тя видя неколцина известни в Париж експерти на почерци и няколко мъже, за които знаеше, че са се проявили в борбата против Драйфус. Другите мъже, които тя не познаваше, бяха от съда и играеха важна роля в процеса против Зола.
Никой не поздрави Естерхази и спътницата му, когато влязоха в залата. Те мълчаливо заеха местата си. Тогава генерал Боазльо, който изглежда беше председател, стана.
— Всички сме тук, приятели — каза той. — Откривам събранието.
С тези думи вдигна черната кърпа, която покриваше някакъв предмет. Това беше малка бележка. На нея висяха няколко фигури, които изобразяваха Драйфус, мъченика от Дяволския остров, брат му Матийо, Зола, Пикар, Лабори, адвоката Леблоа и неколцина други, известни като приятели на Драйфус.
— Станете, другари — прикани генерал Боазльо, — да произнесем клетвата, която сме си дали, преди да почнем работа.
Драйфусовите неприятели станаха.
— Заклеваме се — изговаряше отчетливо генерал Боазльо, — че няма да се успокоим, докато неговият род и всички, които той обича и които го обичат, не бъдат унищожени.
Събранието повтаряше след него ужасната клетва.
— Заклеваме се — продължи генералът, — че в тази борба няма да се спрем пред нищо, че ще отречем дори законите и морала.
— Ще отречем законите и морала — произнасяше ужасният хор.
— Заклеваме се най-сетне, че ще наказваме със смърт всеки, който издаде наши тайни, който волно или неволно съобщи някому нещо за нашите цели и намерения.
— Заклеваме се в омразата към Драйфус, когото ще преследваме до края на живота си.
— Когото ще преследваме до края на живота си — повтори ужасното човешко ехо.
Всички насядаха по местата си.
— Другари — взе генерал Боазльо пак думата, — искам да ви съобщя нещо важно. Ние, неприятелите на Драйфус, сме изложени на опасност. Зола и Пикар са се съюзили и са успели да съберат доказателства, които могат да предизвикат ревизия на процеса, ако не вземем навреме мерки да нанесем решителен удар. Пикар знае, че намиращите се в Генералния щаб доказателства за вината на Драйфус са фалшиви. Вие, приятели мои, сте уверени, че тази фалшификация беше необходима, за да осигурим спокойствие на нашето Отечество, да освободим Генералния щаб от известни елементи, които представляват за него пречка и опасност. И един от най-опасните елементи без съмнение е нашият предишен другар, полковник Пикар! Той ще бъде причината за нашето нещастие, което може да ни сполети. Смъртта на Пикар вече е предрешена на едно от предишните ни заседания, но още не ни се е удало да изпълним решението.
— Смърт за него! — извикаха няколко гласа. — Долу Пикар, долу предателя на Генералния щаб!
— Другари! — успокои ги Боазльо. — Бъдете уверени, че всичко ще бъде направено, за да се изпълни волята ви. Но със смъртта на Пикар още не е смазана главата на змията. Ние можем да се успокоим едва
