Навсякъде и всякога ми се струва, че чувам гласа на това момиче, Фернанда, Фернанда, споменът за теб ме кара да полудявам!
Ета сви мрачно вежди:
— Коя е тази Фернанда, за която говориш? — с неочаквано лумнала ревност запита тя.
— Утре ще ти кажа — отклони отговора Анри. — Сега ела, да се махаме оттук. Още една целувка и да вървим!
Той прегърна още веднъж хубавата рускиня, която страстно се притисна до него.
— Ета!
Един пресипнал, див животински глас произнесе това име и накара влюбените да отскочат, като че ли гръм беше ударил между тях. На няколко крачки от тях стоеше Соления Жак, а зад него Председателя, по чието лице играеше сатанинска усмивка.
— Може би сега ще ме хванеш под ръка, хубава Ета? — попита старият престъпник, като се приближаваше бавно.
Московката го изгледа враждебно, мина край него и Соления Жак и излезе навън.
Соления Жак се извърна, изгледа още веднъж заплашително човека с маската и заедно с Председателя също напуснаха базара. Анри намести с треперещи ръце маската на лицето си.
— Тази чернокоса рускиня — промърмори той, като вдигаше яката на палтото — е жена, каквато отдавна търся. Наистина, не е толкова хубава, колкото Фернанда, нито е толкова сладка, нежна и кротка, като дъщерята на старата Турвил, но затова пък е смела, сръчна и, което е най-важно, не се плаши от никакво престъпление. Искам да привържа тая жена към себе си, тя може да ми бъде много полезна.
С бързи крачки и той излезе навън. На прага на голямото здание се спря и го изгледа още веднъж.
— Утре — прошепна той — това красиво здание ще се превърне в куп развалини, от които ще изваждат обгорени трупове. Дано между тях се намират Зола, Пикар и Драйфусовци, които вече започнаха да стават опасни за нас.
Той се изсмя сатанински и изчезна в нощната тъмнина.
А в малкото павилионче, в което генералшата Боазльо беше заключила майката и дъщерята Турвил, едно сърце стенеше от неизказана мъка. Онова, което чу, беше толкова страшно, че разсъдъкът й можеше да го схване само като продукт на възбудена фантазия. Пожар, подло убийство очакваше най-добрите, най- благородните хора на Париж, които утре щяха да се съберат, за да принесат своя дар върху олтара на благотворителността.
Зола, големият писател, смелият човек, който се беше застъпил за истината. Рицарят полковник Пикар, който се отказа от чин и положение, за да се бори за нещастния заточеник на Дяволския остров. Благородният Матийо Драйфус, невинната съпруга на капитана. Всички трябваше утре да намерят смъртта си в пламъците, защото един подлец беше решил така, а няколко негодници се бяха съгласили да изпълнят кървавата му поръчка.
Но Бог я беше направил свидетелка на тези пъклени планове. Това не беше проста случайност, а мъдро действие на Провидението, което беше определило Фернанда да попречи на тези планове.
Разтрепераното момиче се опита да отвори вратата на павилиона, където беше заключено заедно с майка си, но напразно, бравата не поддаваше. Тя натисна с цялата тежест на крехкото си тяло вратата, опита с нокти да разхлаби винтовете на бравата. Ръцете й се разкървавиха, силите я напускаха, а пътят към свободата беше все още затворен. И когато Фернанда безпомощно се отпусна върху едно кресло, я обхвана една ужасяваща мисъл. Ако наистина успее да отвори вратата и да съобщи, че се готви ужасно престъпление, не рискуваше ли тя, с тази своя благородна постъпка, живота на собствената си майка? Нали павилионът им служеше за скривалище от преследването на полицията! Да обърне внимание на властите, значеше да издаде себе си и майка си. Горещи сълзи потекоха от очите на Фернанда и тя прекара цялата нощ в трескаво състояние, без да може да мигне. Очакваше с надежда момента, в който щеше да дойде Клотилда Боазльо, на която веднага щеше да съобщи за страшното съзаклятие и щеше да има време да се предупредят посетителите на базара, а и да се заловят престъпниците.
През дъсчените стени на своето скривалище госпожа Турвил и Фернанда чуваха как базарът започваше да се пълни. Глух шум и гласове долиташе до ушите им и засилваше надеждата им за скорошно освобождение. Фернанда не каза на майка си нито дума от онова, което беше чула през нощта. Тя не искаше да плаши още повече нещастната жена, чиито нерви и без това бяха обтегнати достатъчно. Но все по-често и по-често клетото момиче поглеждаше джобното си часовниче и все повече се изопваха чертите на лицето му.
Дванадесет без десет! Клотилда би трябвало отдавна да дойде! Защо я нямаше? Навярно се бавеше с тоалета си. Фернанда знаеше, че хубавата генералша беше кокетка и обичаше да се харесва. Всяка минута се струваше на Фернанда дълга като вечността.
Дванадесет без пет! Клотилда още я нямаше! Фернанда се колебаеше — дали да не почука по стената и да извика. Обаче като видя измъчените черти на майка си, която трепереше до нея и очакваше нахлуването на полицията, се отказа от това си намерение. Пък и нали беше обещала на своята спасителка, на Клотилда Боазльо, да не казва никому, че се намира в нейния павилион. Какво ужасно положение, какви душевни мъки!
За да спаси майка си, Фернанда трябваше да изложи на риск живота на стотици хора! Но в такъв случай самата тя, любимата й майка, не рискуваше ли да загине в пламъците?
Дванадесет часа!
Залите на базара бяха вече препълнени. Море от хора се движеше насам-натам. Тогава Фернанда чу един мъжки глас — гласът на генерал Боазльо.
— Госпожо херцогиньо Аленсонска — позна тя генерала, — за съжаление, трябва да ви съобщя, че жена ми Клотилда е болна и не ще може да присъства на вашето очарователно празненство.
След тези думи настана малка пауза, след която председателката на базара, Аленсонската херцогиня, отговори:
— Колко съжалявам, че ще трябва да се лишим от присъствието на милата госпожа генералша. Но в такъв случай не остава нищо друго, освен за оставим заключен турския павилион.
Фернанда трепна ужасена — пропадаше и последната й надежда. Изведнъж настъпи тишина, всички гласове млъкнаха. Хорът, състоящ се от оперни певци, запя химн. Колко хубаво, колко тържествено звучеше песента! Тя наливаше балсам върху сърцето на нещастната Фернанда. Звукът на тези ангелски гласове я накара да забрави временно ужасната опасност, която дебнеше от всеки ъгъл на това красиво здание. Закри лице с ръце и заплака на гърдите на майка си.
— Дете, мило мое дете — зашепна госпожа Турвил, като сложи ръка върху тъмните къдри на Фернанда, — ако и ти се отчайваш, ще трябва да погреба и последната си надежда за щастливо избавление.
— Да погребеш — повтори Фернанда тревожно. Тя цяла трепереше от ужас. — Да, майко, скоро ще ни погребат, смъртта наближава, последният час е дошъл. Ела, нека да коленичим и се помолим на Бога, на праведния съдия там горе да ни прости всички грехове.
Майка и дъщеря коленичиха. През цепнатините на капаците проникна ярък слънчев лъч, като че ли светлина от друг свят беше дошла да ги поздрави. Те се помолиха горещо, след което Фернанда прегърна майка си и като сложи глава на гърдите на оная, която й беше дарила живот, прошепна:
— Така, мила майко. Сега вече мога да очаквам смъртта.
Госпожа Турвил не зададе никакъв въпрос на дъщеря си. Тя беше доволна да умре заедно с нея, защото тази нещастница, която от слънчевите висини на живота беше смъкната в блатото на позора и порока, вече беше уморена от борбата.
Звуците на химна заглъхнаха. Чу се гласът на Аленсонската херцогиня, която държа приветствена реч и пожела базарът да изпълни своето благородно предназначение — да облекчи съдбата на парижките бедняци. Когато херцогинята завърши словото си, хиляди одобрителни гласове изпълниха помещението и се смесиха с леката, весела музика, при която всички павилиони се отвориха и настана весело оживление. В павилиончетата стояха дами от най-висшето парижко общество, облечени в най-разнообразни костюми, а богатите и елегантни кавалери се трупаха и даваха златни монети за хубавички дреболии. Какво изобилие от младост, красота, разкош, какво богатство на цветове, облени в електрическа светлина!
Единствен павилионът на генералшата Боазльо беше затворен и тъмен. Но съвсем близо до него имаше
