нужните пари.
Гласът на Фернанда се превърна в треперещ шепот. После продължи.
— Той й внуши да основе един храм на удоволствията, на ония ужасни удоволствия, на каквито голяма част от парижкото общество се отдава всяка нощ. Майка ми отначало отблъсна с възмущение това предложение, но хитрият прелъстител успя да й вдъхне надеждата, че по такъв начин ще може да спечели състояние и да ми осигури щастливо бъдеще. Така тя стана оная мадам Турвил, известна като притежателка на един съмнителен дом на улица „Росини“.
Сълзи заглушиха думите на Фернанда. Генералшата също се беше просълзила:
— Каква съдба! — промърмори тя, но веднага попита: — А убийството, което стана в дома на майка ти?
— Бог ми е свидетел — проплака нещастното момиче, — че майка ми не знае нищо за престъплението, което бе извършено в моята стая, докато тя беше заета с гостите си в салона. Аз, обаче, бях свидетелка на ужасното убийство. Бях скрита, когато човекът, който подмами майка ми да започне този позорен занаят, удуши своята жертва и скри трупа в гардероба.
— А как се казва този човек? — запита Клотилда.
— Бъдете милостива, госпожо Боазльо — трепетно замоли Фернанда, проливаща сълзи в краката на генералшата, — не ме карайте да произнеса името на този човек. Не бива, не мога. В такъв случай ще трябва да ви направя още едно признание. То би ме убило!
— Добре тогава, не ми казвай името му — съгласи се Клотилда и стана. — Сега нека помислим как да спасим майка ти преди да попадне в ръцете на полицията. Защото арестуват ли я веднъж, ще влезе в затвора.
— Тя ще се самоубие, знам го — изхълца Фернанда.
— Добре де, не бива да допуснем да стане това — смръщи се делово Клотилда. — Обличай се, Фернанда, и да вървим при майка ти. Тя трябва да избяга с теб, а ако вече е невъзможно да напусне Париж, ще ви скрия така, че полицията да не може да ви намери. Ела, Фернанда, трябва да спасим живота и свободата на майка ти.
Двете жени напуснаха къщата на генерала, качиха се на един файтон, който ги закара до улица „Севастопол“, където спряха пред една обикновена къща. Генералшата изпрати Фернанда да доведе майка си.
Когато госпожа Турвил научи от дъщеря си за намерения труп на улица „Росини“ и че е заподозряна в убийство, тя се уплаши и изненада. Фернанда трябваше да я облече и с големи молби да я накара да се спасява. Момичето изгори всички книжа, които в случай на обиск не би трябвало да попаднат в ръцете на полицията, и поведе под ръка треперещата си майка по стълбите. Най-сетне се озоваха в колата на генералшата.
— Госпожо — посрещна ги тя, — жена, която има дъщеря като вашата, не може да бъде престъпница. Вие нямате вина за убийството и аз ще ви спася.
Вече не младата, преследвана от съдбата жена, задавена от сълзи на благодарност, не можа да каже нищо, обаче Фернанда целуна ръцете на генералшата, която заповяда на файтонджията да кара към площад „Лоасе“. Тук се издигаше една дървена, прилична на дворец постройка, направена специално за благотворителния базар, който трябваше да се открие на следващия ден. Декораторите още бяха заети с украсяването на големите зали. Когато Клотилда, придружена от госпожа Турвил и Фернанда, влязоха в дървения дворец, всички работници бяха на обяд, така че никой не ги видя.
Генералшата заведе майката и дъщерята пред един от красивите павилиони, чиито капаци се затваряха добре. Цялата зала беше изпълнена с такива дървени павилиони, тъй като базарът трябваше да представлява нещо като панаир, в който дамите от най-висшето общество, облечени в пъстри костюми, щяха да продават от своите дюкянчета най-разнообразни неща.
Клотилда извади едно малко ключе и отключи дървената врата на павилиона.
— Тая малка къщичка — обясни тихо Клотилда, — днес и утре е под мое разпореждане. Тук аз утре, по време на базара, преоблечена като турчин, ще продавам сладкиши и ликьори. Ще седите тук скрити, докато утре дойда и ви донеса други дрехи. Една кола ще ви чака отвън, за да ви отведе извън Париж. В нея ще намерите и храна за из път. Друг начин да избягате от полицията няма. Никъде другаде в Париж няма да сте толкова сигурни като тук, където никой няма да се сети да ви търси.
— Но няма ли да ни видят отвън? — озърна се Фернанда.
— Невъзможно. Капаците са плътно затворени и не пропускат никаква светлина. Обаче ще трябва да ми обещаете по никакъв начин да не се издавате, че сте тук. Аз също бих била загубена, ако се узнае, че съм ви скрила.
Двете жени обещаха и със сълзи на очи благодариха на госпожа Боазльо за благородната й и енергичната помощ.
Генералшата се сбогува с тях и заключи вратата на павилиона. След това тя излезе на улицата.
За двете заключени жени времето започна да тече бавно. Те не смееха дори да мислят за бъдещето си, толкова тъмно им се виждаше то. В дадения момент бяха на сигурно място, но какво щеше да им донесе утрешният ден!
Настъпи нощ. Госпожа Турвил заспа на едно кресло. Тя не беше толкова издръжлива, колкото Фернанда, която се беше облегнала на прозореца и гледаше навън през цепнатините на един от капаците.
В огромната постройка беше тихо и тъмно. Часовникът на близката кула удари дванадесет. Тогава в голямата зала се чуха стъпки. На Фернанда се стори, че са стъпки на едър мъж. Той се отпусна на едно кресло близо до павилиона, който служеше за скривалище на двете жени. Скоро след това се чуха и други стъпки. Мъжът, който беше дошъл пръв, стана, загърна се добре в палтото си и бързо сложи маска, макар че в тъмнината не можеше да се познае кой е.
— Тук ли сте всички? — запита той с преправен глас.
— Всички дойдохме — отговори един белокос мъж, чиито хитри очи блестяха зад големи очила.
— Всички, които нашият тайнствен приятел пожела да види. Този младеж до мене е Леопарда. В цял Париж няма да намерите по-сръчен и по-смел престъпник от него. От лявата ми страна е моят приятел Соления Жак, който ако трябва и на дявола би излязъл насреща. А тази дама — и той посочи една жена, облечена в мушама на квадрати — е жената на Жак, тъй наречената Московка, известна е участието си в атентата против руския цар. Хубавата Ета по-рано беше запалена нихилистка, но сега е зарязала политиката и е една от най-хитрите престъпнички в Европа. Е, пък аз кой съм — прибави сивокосият човек — знаете, наричат ме Председателя. Сега обаче бихме желали да узнаем и вашето име, тайнствени ми приятелю, защото макар че вече няколко пъти ни натоварвате с работа, все още сте ни непознат и даже лицето си покривате с маска, когато се срещате с нас.
— И днес няма да я сваля — отряза човекът с палтото с тон, който не търпеше възражения. — Името и личността ми не ви интересуват. За вас е важно да ви плащам в брой за всяка извършена работа.
— Винаги сте го правили, господине — кимна Председателя, — затова се и отзовахме на днешната ви покана и се промъкнахме тук, за да узнаем, за какво сме ви потребни.
Човекът с палтото се позабави с отговора си.
— Сигурни ли сте напълно, че никой не подслушва?
— Съвсем сигурни. Двамата пазачи, които трябва уж да пазят постройката, спят като мъртви, защото смятат, че няма кой да задигне зданието.
— Добре тогава, слушайте — сниши глас мъжът с маската. — Всеки от вас ще получи по хиляда франка и освен това чудесен случай да краде и обере, каквото му хареса.
— Доста примамливо — развесели се Соления Жак. — Кажете ни само какво трябва да правим и скоро ще сключим сделката.
— Елате по-близо! — нареди мъжът с маската. — Приближете се до мене, трябва да бъда предпазлив и никой освен вас не бива да чуе страшната поръчка, която ще ви направя. Утре сутринта, веднага след като Аленсонската херцогиня открие базара и в залата има най-голяма навалица, вие ще трябва да подпалите тая постройка.
, — Триста дяволи! — изръмжа Председателя. — Това е равносилно да хвърлиш огън в бъчва с газ, тъй като този благотворителен яхър, който са построили тук, е само от дърво, при това и покривът му е намазан
