друг, в който едно мило момиче предлагаше топли напитки. Лучия Натузиус, дъщерята на богатия нотариус, годеницата на полковник Пикар имаше пред себе си на плота разноцветни шишета и малко спиртниче, на което вреше в сребърен съд вода, необходима за приготвянето на пунша и грога. Много млади мъже бяха застанали тъкмо пред този павилион, тъй като по-хубави ръце никога не бяха им поднасяли топли напитки. Но Лучия Натузиус не обръщаше внимание на множеството комплименти, които й правеха за грацията и красотата. Тя се вглеждаше нетърпеливо в тълпата — очакваше оногова, когото обичаше, единствения, комуто принадлежеше.
И той се зададе! Снажният полковник Пикар, красивият и интелигентен мъж с блестяща от злато униформа, която носеше с достойнство, съзнавайки високата отговорност, която тъкмо това облекло му налагаше. Не беше сам. С него вървеше Зола. Скромният му черен фрак беше украсен само с лентичката на почетния легион. След двамата мъже, апостоли на истината, борци за правото, които бяха привлекли в този момент погледите на всички, бавно вървеше Матийо Драйфус и водеше под ръка снаха си. Всички благородни дами поглеждаха съчувствено облечената в черно жена, от чиято шапка висеше дълъг вдовишки воал. Макар че съпругът на тази жена беше жив, нещастницата имаше повече право да го оплаква от всички ония жени, които плачат на гробовете на своите съпрузи.
— Това е жената на капитана — се понесе шепот сред навалицата. — Тя е хубава, много хубава. Какво благородно лице има! И това е жена на предател? Невъзможно, невъзможно!
Няколко млади дами се отдалечиха от групата на настоятелството, приближиха се до Херманса Драйфус и със сълзи на очи й поднесоха своите букети.
— Благодаря — трогнато проговори тя, — много благодаря. Колко добре ми действа вашето внимание!
Матийо се поклони ниско и отведе по-нататък снаха си. Със Зола и Пикар те стигнаха до павилиона на Лучия Натузиус, която ги приветства сърдечно.
— Сега ще ви поднеса най-хубавото питие, което имам, приятели — изчурулика младото момиче и напълни пет чаши с топло бургундско вино.
Тя поднесе ароматичното питие на сребърна таблична. След това взе петата чаша, вдигна я и извика силно, така че всички наоколо да я чуят:
— Вдигам тази чаша, пълна с благородно френско вино, за здравето и спасението на нещастния капитан Драйфус, мъченика на нашия век. Дано скоро успеем да вдигнем булото, което покрива тайната на това недостойно предателство спрямо нашата родина, дано скоро успеем да демаскираме истинските престъпници! А този, който толкова изстрада, за чиято печална съдба се проляха толкова горещи сълзи и на когото съчувстват хиляди благородни сърца, дано се върне скоро при своята вярна съпруга, при своето любимо дете! Да се чукнем, приятели, за честта на капитан Драйфус, в която ние вярваме!
Чашите иззвънтяха, а Зола и Пикар се спогледаха, като че ли искаха дружно да извикат:
— Часът на истината наближава!
— Да отиде в пъкъла вашият Драйфус — извика неочаквано един силен глас съвсем близо до приятелите на нещастния мъченик, — а вие на гилотината. Всички вие, които искате да изтръгнете жертвата от ръцете на правосъдието!
Слаб, висок побелял човек се беше приближил до павилиона на Лучия. Коварно блестяха очите му през очилата и докато изговаряше думите, той замахна, сякаш искаше да удари Зола. Писателят се дръпна встрани, но в същия момент Лучия Натузиус извика ужасена. Белокосият мъж беше съборил спиртничето. Синкавият пламък обхвана веднага червеното копринено перде, което красеше предната част на павилиона, а две секунди след това пламъците вече се издигаха нагоре и обвиваха нещастното момиче с жълто-червен огнен воал.
— Пожар — извика белокосият човек. — Пожар! Базарът гори!
След това започна бързо да си пробива път всред тълпата, като удряше наляво и надясно с лактите си.
— Пожар, пожар! — се подеха викове от всички страни. — Базарът гори, спасявайте се!
Пикар застана неподвижен за момент. Но след това извика с гръмовен глас всред оглушителния шум:
— Това не е случайно нещастие, това е престъпление! Белокосият, той е подпалвачът, дръжте го, хванете го!
Кой обаче в този момент можеше да обърне внимание на полковника? Дори гласът му едва се чу всред общия шум. Всеки гледаше да се спаси както може. Но белокосият, който беше познатият ни Председател, тичаше колкото може по-бързо към главния изход. Там се срещна с Московката.
— Гори! — прошепна й той. — Работата тръгна. Сега трябва да внимаваме да не ни избягат нашите хора. — Имаш ли кама?
— Да — кимна Ета.
— Добре! Соления Жак и Леопарда са на пост при страничните изходи. Няма да позволим на Драйфусовите хора да ни избягат живи!
Настана паника, бъркотия, суматоха, каквато човешкият мозък не може да измисли и перото не може да опише. Блестящо украсените зали бяха изпълнени минути преди това от весели и радостни хора, които не мислеха за нещастия, за смърт, за край на живота. Чуваше се безгрижен смях, примесен с весела музика, а женската красота празнуваше победи и жизнерадостните лица на хубавите жени и девойки заедно с безбройните светлини създаваха празнично настроение у хората в обширните помещения.
А сега! Разкошният дървен дворец беше заприличал на лудница, в която случайността беше отворила килиите на най-опасните, на най-буйните луди, които бясно се хвърляха един върху друг, биеха се, бореха се, душаха се, мачкаха се, без сами да съзнават какво правят. Осветени от ярката светлина на пламъците сред задушливия дим на пожара жените и мъжете от висшето парижко общество се бореха помежду си, за да се доберат до спасителните изходи.
Милост! Състрадание! Човещина! Всички тези понятия бяха изчезнали! Те се заличаваха от съзнанието на хората, щом ужасът сложи ръка върху живота, щом страхът от смъртта стисне гърлата и дивото отчаяние свие сърцата.
Благородните господа, които преди малко ниско се покланяха пред дамите и се стараеха да спечелят тяхното благоволение, сега биеха с юмруци и спъваха с крака разтрепераните и разплакали жени и момичета, които им затваряха пътя или им пречеха да се доберат по-ско-ро до спасението. Да, за срам на човечеството трябва да признаем, че при тази ужасна катастрофа в Париж се намериха доста мъже, които не се посвениха дори да извадят джобните си ножчета и с тях да си проправят път. За няколко минути всичко се превърна в див хаос от пламъци, горящи платове и дъски, сърцераздирателни писъци и ревове, до неузнаваемост обезобразени трупове, разхвърляни парцали от дрехи и украшения, разкъсани човешки тела. С голяма скорост пламъците плъзнаха по платнените декорации на павилионите, обхванаха дървените стени, тавани и стълбища и по-бързо отколкото може да си въобрази човешкият ум бяха стигнали до външните изходи.
Спасението вече изглеждаше невъзможно!
Хората се опитваха да разбият прозорците, но, за нещастие, на архитекта беше хрумнало да направи красиви решетки, за да предпази базара от нощни крадци. Сега нещастните, застрашени от пламъци хора напразно се мъчеха да разбият тези решетки, които на пръв поглед изглеждаха нежни и слаби.
Но и в този ужасен момент, в който човешкото достойнство беше паднало толкова ниско, имаше случаи на душевно величие. Един баща, прегърнал своята дъщеря, молеше хората да сторят път на неговото дете, на неговото хубаво любимо дете, а сам той с удоволствие ще изгори в пламъците, стига детето му да се спаси. В един ъгъл на залата се бяха приютили шест калугерки от „Сакрекьор“. Разбрали, че е настанал последният им час, в благородно нежелание да пречат на другите да се спасят, те се бяха оттеглили настрана и коленичили се молеха и пееха набожни песни.
Писъците и плачовете, пращенето на огъня, срутването на гредите заглушаваше това трогателно пеене, но от време на време тихата песен прозвучаваше сред ужасния животински рев. Но постепенно тя замря — една след друга калугерките падаха задушени, мъртви.
Ужасът се увеличаваше и от обстоятелството, че мнозина мъже и жени полудяваха от страх и мъка. Една млада жена, дъщеря на френски министър, танцуваше с песни и смях върху маса, вече обхваната от пламъци. Нещастницата късаше копринените си дрехи, така че стройното й тяло беше останало вече
